Хари Харисън, Дейвид Харис
Бил, галактическият герой. Последното налудничаво приключение (22)

Глава двадесет и втора

БОМБЕНИТЕ ВЗРИВОВЕ ВСЕ ОЩЕ ЕХТЯХА В УШИТЕ НА БИЛ, когато видя стария каменен обор. Той вече беше бомбардиран и затова Бил реши, че там може би ще бъде в безопасност, макар и за малко. Не изглеждаше да си струва да го бомбардират на два пъти. Той спринтира през полята към своето разнебитено убежище.

За негова изненада вратата беше заключена. Това беше толкова неуместно, че Бил се пробва пак, а после я атакува с рамо. Ни ключалката, ни вратата поддадоха, а рамото го заболя.

Нямаше друг избор. След напрегнато мислене Бил разреши проблема. Заобиколи зад ъгъла и влезе в обора през голямата дупка в стената.

Всъщност по-голямата част от сградата я нямаше.

Част от покрива се крепеше колкото да се срути в нещо като навес в далечния ъгъл, където стените все още бяха повече или по-малко недокоснати, но единствената цяла-целеничка на вид стена беше тъкмо онази с вратата. Освен онази, срутената част в ъгъла, целият покрив го нямаше никакъв. Каквото и да е имало вътре, прецени Бил по миризмата и текстурата, или беше попиляно, или се беше изнесло на пожар.

Ако все още имаше нещо живо тук, то се криеше под навеса в ъгъла. И вероятно беше уплашено и опасно.

Друго скривалище нямаше.

А Бил го искаше.

Твърди се, че повечето животни са наистина опасни само когато ги приклещят в ъгъла или когато защитават малките си. В абсолютен смисъл това до голяма степен е вярно. В относителен смисъл обаче много малко животни биха могли изобщо да бъдат смятани за опасни, ако са застанали между ядосан имперски рейнджър и увеличаването на неговите шансове за оцеляване. А Бил в момента беше решително ядосан.

Една от първите бомби беше уцелила къщата на Мелиса Нафка. Тя вероятно изобщо нямаше да се върне. Една от първите коли, пробили си път през тълпата, я качи, така че Бил не можа да я проследи при масовото бягство.

Беше видял как друга бомба е уцелила местната питиепродавница. Вече наистина нищо не задържаше Бил тук.

Погледнато отгоре, прецизната атака беше първокласна операция. Имаше само неколцина пострадали (единият беше по-възрастният мъж, изтичал от къщата на Нафка — беше се спънал в крачолите си и си беше навехнал коляното), а целият район бе обявен за неспособен да поддържа човешкия живот. Бил бе длъжен да се възхити на така добре свършената работа.

Но би предпочел да й се възхищава в ретроспекция, а за тази цел имаше нужда да си намери прикритие.

Тръгна през двора — някогашен обор, и тресна по някогашния покрив, крещейки високо, за да съобщи за присъствието си.

Нищо не се показа.

Добър знак.

Освен ако онова, дето беше вътре, не го беше страх да се покаже.

Бил се стегна, за да посрещне онова, което може би го чакаше, и пристъпи вътре под рухналия покрив.

Там беше тъмно, но не чак толкова тъмно, че да не види многото чифтове очи, отразяващи мижавата светлина, процеждаща се отстрани. Всички се бяха сгушили в най-тъмния ъгъл и бяха достатъчно на брой, че, каквото и да представляваха, да притеснят Бил доста сериозно, ако решат да го нападнат. Той се отдръпна на пръсти от отвора, за да осигури на блесналите очи ясен изглед към изхода и за да даде на собствените си очи шанс да свикнат с тъмното.

Очите в ъгъла се извъртяха — държаха се възможно най-далече от него.

После чу звука. Беше почти като човешки шепот. Бил почти различаваше думи — думи, които биха могли да бъдат „униформа“, „крие се“ и „тихо“.

Най-сетне Бил свикна с тъмното, преди да му се наложи да напада или да се защитава. Вече виждаше пред какво е застанал.

— Здрасти, пичове — рече той.

— Ти кой си? — попита един от мъжете.

— Бил — той пристъпи напред и протегна ръка.

— При кого работиш?

— Юнис Авгий — ръката на Бил започна да се свлича.

— Юнис в Борда по мобилизацията ли е?

Преди Бил да успее да отговори — таман навреме, защото той нямаше представа за какво говорят и що ли диреше тоя корабен борд в тая долина, — се обади друг глас:

— Не. Поне преди не беше.

— Според мен вече няма борд по мобилизацията — рече Бил. — Може да е останала някоя треска за подпалки от него. От цялата долина папер не остана. Ама вие за какво говорите?

— Ти не четеш ли вестници? — попита първият.

Бил се позамисли, па рече:

— Не.

— Чу ли за преврата?

— Мда. Всъщност бягам от хунтата.

— Ами добре. И хунтата бяга. Ти май не си чул за другия преврат?

Бил примига.

— Друг преврат ли?

— Да — обади се трети глас от дъното на обора. — Двама пичове на име Сам и Сид, преди два дни. Спасили президента Гроцки, разбунили тълпите, привлекли армията на своя страна и завзели властта. Ама речта им върху оня танк беше трепач!

Бил отново примига. Другояче не можеше да реагира.

— Както и да е, след като Гроцки се върна, той обяви, че влошилата се ситуация не му оставяла никакъв избор — налагало се да обяви военно положение. И да суспендира конституцията. Но поне демокрацията бе възстановена.

— Ами хубаво — успя да каже Бил. — Ами Сам и Сид? Какво е станало с тях?

— О, набутали ги на някакви загубени длъжности в Съвета по контрола на алкохола. Егати благодарността, а?

— Бре, бре — това беше единственото, което Бил се сети да каже. И се тръшна тежко сред мъжете под навеса.

— Така че, Бил, ти какво правиш тук? И ти ли се криеш от отбиване на военна служба?

Бил изсумтя някакъв едносричен отговор и се взря в небето.

— Може би. Но според мен май може да се каже, че повече ме притеснява дъждът.

— Дъжд ли? Ама то не вали.

— Е, разни неща падат от небето и бих предпочел да не падат върху мен.

Сега изведнъж мъжете се накупчиха около Бил, взеха да му стискат ръката, да го прегръщат през раменете и да проявяват други жестове на мъжко другарство.

— Значи ти си от нашите, а?

Бил веднъж-дваж и друг път бе попадал в положение, когато много мъже го докосват и го питат дали е от техните. Обикновено се случваше в разни барове и обикновено мъжете грешаха, но тук той не искаше да си прави прибързани погрешни изводи, тъй като никак не му се щеше да му се налага да отбива нежелани аванси, нито пък да напусне това убежище-съборетина. И затова попита:

— От кои?

— Ами че от тия, дето бягат от военна служба, естествено!

Бил бе доста сигурен, че някой — например Бети беше подходяща — щеше да го е споменал, ако на Трънвокото имаше военна повинност.

— Това нещо ново ли е?

— Друга реформа на президента Гроцки — обясни явният лидер на групата. — Тъй като демокрацията биде спасена, важно е всички ние да вземаме пълно участие в основните си свободи и затова всички между осемнайсет и трийсет и пет годишна възраст са привиквани и обучавани на безпрекословно подчинение. Това е единственият начин да запазим свободите си.

— Много ясно — съгласи се Бил. — Идеално се връзва.

— И макар да подкрепяме своите лидери по всякакви начини, с тях имаме известни тънки разлики в мненията по въпроса да бъдем пръснати на грамаден брой миниатюрни парченца.

— Напълно го разбирам.

Всички се поотпуснаха, след като разбраха, че никой няма да ги издаде на властите, а властите не могат да дойдат и да ги измъкнат оттук заради интензивната бомбардировка, която превръщаше околните ниви с царевица, ягоди и алабаш в еднообразна кафява кал.

Относително постоянният и относително далечен грохот на мощни експлозиви по странен начин им вдъхваше увереност и се превърна в музикален фон на безгрижното им бъбрене.

После на входа на навеса се появи мъж. Осветен само изотзад, той изглеждаше грамаден. Дори и Бил се почувства смирен и млъкна при появата на това привидение.

— Здравейте! — каза непознатият.

След пауза, в която изчакваше някой друг да се обади, Бил попита:

— Ти как се добра дотук в тая бомбардировка?

— Колегиална учтивост.

Бил скочи на крака и побягна, като пътьом катурна непознатия и хукна към разрушените стени.

Успя да стигне едва до средата на обора, преди кръгът от въоръжени мъже да блокира пътя му. Те вдигнаха бластери и щракнаха предпазителите.

Бил спря.

Укриващите се, които го бяха последвали, също спряха, но не и преди да бутнат Бил в калта и тора.

Непознатият стана и избърса най-гадната мръсотия от себе си. Той извади малка пластмасова карта от джоба на ризата си и зачете:

— Поздравления! — мъжете запъшкаха. — Вашият демократично избран президент и лоялните елементи от генералния щаб ви приветстват в голямото приключение на свободата и демокрацията. С цел да отстояваме човешките свободи докрай, вие сте зачислени на служба във въоръжените сили на планетата Трънвокото. — Той прибра картата. — Някакви въпроси?

Някой в дъното вдигна ръка. Единият от стражите простреля кръгла дупчица в нея.

— Превържете раната. Други въпроси?

Нямаше.

 

 

Основната подготовка в Кемп Хъйнлъйн за Бил практически беше почивка. Макар този път да се намираше в подземен търговски център, превърнат в новобрански лагер, той вече беше минал през всичко това и като редник, и като инструктор. Можеше да върши всичко даже насън.

Всъщност наистина вършеше повечето от нещата спейки. Офицерите бяха особено впечатлени от способността му да марширува и да се подчинява на заповеди, без дори да е буден. Явно си личеше, че знае какво прави.

Висшият офицерски състав се срещна, за да обсъди въпроса и реши, че талантът, както и кучешките зъби на този мъж не бива да се пропиляват. Поради което Бил бе предложен за повишение.

Бил стана сержант от армията на Трънвокото.

Беше изцяло „за“ тази промяна. Подофицерите във всяка войска се занимават предимно с надзирателство, което винаги е за предпочитане пред дейната дейност. Никой не върши по-малко работа от подофицерите освен офицерите. Освен това те имат достъп до подофицерския клуб — Трънвоковската военна култура беше толкова примитивна, че там сервираха истинска бира вместо рециклираното бироподобие в едно истинско рейнджърско свърталище. Така че Бил, верен на своя оптимистичен дух, бе склонен да смята това за добро развитие на нещата.

Но имаше нещо, което го тревожеше. Може би го гризеше съвестта. А може би беше истинско морално любопитство. Или пък страничен ефект от снощната кървавица.

Но Бил се чудеше дали това — да служиш едновременно в две армии-противници, е конфликт на интересите? Дали не дължеше повече вярност на трънвоковската армия, защото имаше по-висок чин, отколкото при рейнджърите? Или пък бе по-задължен на рейнджърите, защото понякога и там бе имал още по-високи чинове? Или дължеше повече на трънвоковците, защото бе теглил предварително авансите си за седемнайсет месеца?

Кървавицата най-накрая му слегна и остави Бил пред неразрешен въпрос. Беше напълно подготвен да го остави неразрешен и дори напълно да го забрави — освен дето щеше да си има едно наум никога вече да не яде кървавица. Но съдбата, както често се случва в епизодичен роман, се намеси.

Тъй като на повърхността на планетата практически не бяха останали признаци на живот, Вайсгъз Буреносната мъст реши, че е време за дръзко и зрелищно сухопътно нападение.

Президентът Гроцки издаде заповед за тотална мобилизация, за да се спре настъплението на врага. Всеки опитен войник от Трънвоковската войска трябваше да даде своя принос.

Командирът на Кемп Хъйнлъйн познаваше таланта от пръв поглед. Само час след като заповедта бе издадена, Бил си имаше свой собствен взвод и бе на път за фронта.