Хари Харисън, Дейвид Харис
Бил, галактическият герой. Последното налудничаво приключение (5)

Глава пета

В НЯКОИ ОТНОШЕНИЯ това беше най-добрият наряд, на който Бил беше случвал. Никой не го занимаваше с нищо, нямаше какво друго да прави, освен да си играе видеоигри по цял ден, и никой не се опитваше да го убие. От друга страна обаче, непрекъснато беше трезвен, пък и на борда на „Небесен мир“ нямаше нищо, което поне далечно да напомня на женско. Дори не и корабната котка — тукашната корабна котка беше един котарак със зловещ вид, който имаше само едно око. Ушите му бяха целите изподрани и разкъсани от космическите плъхове, които преследваше из трюмовете. Но поне за момента никой не се опитваше да го убие, а това вече беше много.

На няколко пъти в кулата излъчиха на живо генерал Вайсгъз и Бил трябваше да го слуша как се моли и проповядва, но дори и това взе да се понася, след като Бил осъзна, че не се налага да будува чак до края. А генералът повтаря ли повтаря, че нямало да има никаква опасност, чак докато Бил му повярва. Даже нямало да му се налага да напада никакви хора, само оръжия и сгради, които нямало да му оказват никаква съпротива.

Бил малко нещо съжаляваше, че няма да спечели единия милион точки за ВРАЖИЯ ВОЖД, защото в режим „Огън на живо“ тъкмо един милион точки бяха нужни, за да заслужиш гарнизонна отпуска. Но от играта беше разбрал също, че типът ВРАЖИ ВОЖД обикновено е обкръжен от други типове, въоръжени с пушки, ядрени ракети и каквито си щеш оръжия. И че ако се опиташ да ликвидираш вожда им, тия типове се обиждат. Бил, общо взето, години наред яко се беше пънал да избягва да обижда хора, въоръжени с много оръжия.

Така че когато истинският генерал прекъсна компютърно анимирания, за да съобщи на Бил, че обикалят на орбита около Трънвокото, при това някъде от две седмици насам, с надеждата трънвоковците да се усетят, че са сбъркали, Бил не го удари моментално на молби за живота си. Дори не се опита да си припомни никоя молитва от своето детство. Просто се зачуди дали ще му стигнат стотинките, за да завърши битката.

Набута една монетка във втория процеп под екрана. Столът се килна назад, започна да вибрира и само след миг Бил вече спеше.

Сънува своя дом — майка си и робомулето си, и голямата къща с белите колони отпред, и веселите джудженца, които идваха да пеят и играят в двора, докато той маршируваше по застлания с жълти павета път, водещ към наборната служба. Нейде дълбоко в подсъзнанието си той знаеше, че фермата не представляваше нищо подобно, но толкова време беше изтекло оттогава, че вече не беше сигурен.

После сънува милата си стара училищна директорка госпожица Флогистон, която му беше помогнала да започне кореспондентските курсовете за „Оператор по техническо наторяване“, курсове, които никога вече нямаше да завърши. В съня тя му рече: „Бил, трябва да бъдеш винаги готов да се възползваш от всяка попаднала ти възможност. Затова трябва да планираш внимателно. Всяко велико начинание трябва да си има план, нали разбираш.“ Но защо госпожица Флогистон беше облечена в муу-муу? И защо крещеше на Бил?

— Бил! Бил! Алилуя, синко, време е да се събудиш!

Постепенно Бил осъзна, че не госпожица Флогистон му крещи, а генерал Вайсгъз. Очите му се оцъклиха по рефлекс, а двете му десници козируваха.

— Тъй вярно, сър! Тъй вярно, сър! Рано пиле, рано се напиле, сър!

— Да се слави Божието име, синко! Не, не, това не е заповед. Но се събуди, Бил, всеки миг ще влезем в славна битка с безбожните поганци, заплашващи самата основа на нашата цивилизация и мъчещи се да подкопаят моралните и религиозните устои, върху които се крепи Империята и цялото човечество; въплъщение на зло, каквото не е имало от времето на самата легендарна Земя…

Очите на Бил пак започнаха да се затварят.

— … да унищожим врага сред нас, за да унищожим мръновете атеисти…

Очите му се затвориха напълно, а дишането му стана по-дълбоко и равномерно.

— … райските блага за нашите победни войски…

А после Бил осъзна, че генералът отново му кряска през видеоекрана:

— Събуди се, Бил! Както казах, само чрез твоята вечна бдителност и Божията ръка, направляваща тебе и насочващия ти компютър, можем да спасим галактиката от атеистичния тоталитаризъм.

Бил автоматично отговори „Тъй вярно, сър!“, но в действителност се зачуди лениво по какво ли атеистичният тоталитаризъм се различава от службата при Космическите рейнджъри. Там вероятно имаше по-малко капелани. Но, разбира се, мръновете и трънвоковците не вярваха в Императора, ръката на чийто собствен персонален двойник Бил някога бе олигавил, получавайки медала, удостоверяващ го като официален Галактически герой. Този вид личен контакт като че укрепи лоялността у наивното селско момче. А и Бил открай време си беше ревностно верен на Императора, макар и да не помнеше как точно му е името.

Докато Бил си мислеше за всичко това, генерал Вайсгъз привърши кандърмата си:

— И така — заден артилерист Бил, готов ли си?

— Тъй вярно, сър. От седмици се упражнявам.

— Отлично! Помни, че при тази атака ние всъщност няма да убиваме хора, защото всеки човешки живот е свещен, дори и този на безбожниците предатели, заслужаващи да бъдат измъчвани до смърт. Просто взриви сградите, отбелязани с червено на екрана. А тук имам нещичко, с което искам да ти засвидетелствам своята вяра в тебе. Нападаме след пет минути. Бог, Императорът и аз — всички ние разчитаме на тебе. Късмет и Бог да те благослови!

Генералът изчезна от екрана, преди Бил да успее да реагира. Но на Бил и без това му беше по-интересно онова, което ставаше с автомата за разваляне на монети. Монетите се сипеха от него, а на екранчето мигаше надпис НЕЗАРЕДЕН! НЕЗАРЕДЕН! НЕЗАРЕДЕН! Цели пет кредита на стотинки! При този знак за вярата на командира в него Бил се просълзи.

Той събра нападалите монети и ги подреди прилежно на малката поличка над командното табло. Първата монета потъна в процепа и Бил за първи път натисна червения бутон за огън на живо.

Екранът не беше същият като тренировъчния, но нищо от това. Бил беше свикнал по време на бой да очаква изненади.

Изкуствената гравитация на „Небесен мир“ придържаше всичко на място, но столът на Бил се въртеше, люшкаше и извиваше така, че съвсем да му се доповръща от навлизането в атмосферата на път към отбранителните позиции на трънвоковците.

Ето! Малка точица на екрана засия в червено! Всичкото онова време и всичките ония монетки, изхарчени по тренировки, не бяха отишли залудо. Бил изчака да влезе в обсег и изстреля една умна ракетка.

Викаха им умни ракети, но всъщност бяха по-тъпи и от Бил, което ще рече — тъпи като галоши. Не им стигаше само да им покажеш целта — на Бил му се наложи да ги води към мишените чрез телевизионните кадри, които те изпращаха чрез монтираните на носовете им камери. Преживяването приличаше доста на пътуване с увеселително влакче, където накрая те гръмват, или на това да бъдеш командос, само дето човек не умираше наистина.

Навсякъде около него избухваха взривове, но Бил не им обръщаше никакво внимание. Беше се съсредоточил да прекара ракетата право през картечното гнездо. В последната секунда видя как трънвоковските стрелци побегнат от позициите, а после екранът угасна. Най-отгоре се появи надпис: КАРТЕЧНО ГНЕЗДО: 50 ТОЧКИ, резултатът стана 50, а после пред него отново светна червена точка.

Великата битка беше започнала.