Хари Харисън, Дейвид Харис
Бил, галактическият герой. Последното налудничаво приключение (17)

Глава седемнадесета

БИЛ И СЪРДЕЧНИТЕ МУ ДРУГАРЧЕТА бяха подкарани живо от робота — последван от двама стражи с бластери, които ги сърбяха ръчичките на спусъците — през заплетените коридори към асансьора, а после навлязоха в район, познат на Бил.

Всъщност не районът сам по себе си му беше познат, тъй като всички райони в мината изглеждаха горе-долу по еднакъв начин, а лицето, което се намираше в него. Мъничките холограми на мъж и жена, които се боричкаха върху бюрото, дори внасяха нотка на домашен уют след мрака на забоите.

— Здрасти, Силвия! — поздрави той бодро.

— Пак ли ти бе! — контрира го тя. — ’Начи не си умрял. — Тя го огледа, за да се увери. — Снори те очаква след осем секунди. Влизай вътре. — Тя посочи ъгъла, където се отваряше врата.

— Радвам се, че те видях пак — изчурулика Бил. Силвия изсумтя и не каза нищо. Сам и Сид го въвлякоха в стаята с пейката.

— Снори? — обади се подозрително Сам.

— Много ясно — изсъска Сид. — Той умее да убеждава. Или може би е предател.

— Той е офицер — поясни Бил. — Всички офицери са врагове. Пичове, ама вие нищо ли не знаете?

— БРЕ, БРЕ, БИЛ, НЕ МИСЛЯ, ЧЕ Е ЧЕСТНО! — гигантският образ на Снори Ямамото на огромния екран се наведе напред, за да намали звука. — Може би при Рейнджърите е така, но това тук ти е демокрация, да знаеш. Или поне доскоро беше, което е кажи-речи същото.

— Предател! — кресна Сам.

— Колаборационист! — усмихна се презрително Сид.

— Къде ни е обядът? — попита Бил. — Нали сме канени на обяд.

— Бил е прав — рече директорът. — Вие, момчета, трябва да хапнете нещо питателно. Ще ви е нужна сила за бягството.

В стената се отвори малка вратичка и разкри три подноса с топли, та чак цвъртящи боклубургери. Бил ги награби и почна да ръфа и да точи лиги, тънейки в наслада от това, че яде храна, която трябва да се дъвче. На Сид и Сам остави да осмислят останалата част от онова, което искаше да каже Снори.

Когато понечи да си поеме дъх, всичко като че вече беше под контрол.

— Биричка сигурно нямате?

— Нямаме, Бил — отвърна образът на Снори. — Виж, не забравяй, че всъщност аз не съм предател — ни най-малко! Просто реших, че най-добре бих помогнал на президента Гроцки, като си остана на длъжността. И ето ви и вас! Бре, бре, всичко се нареди възможно най-добре, нали?

— Май да — кисело се съгласи Сам.

— Така че вие, момчета, след няколко минутки тръгвате. Имам си таен заден изход към гаража. Колата ви е все още там и все още с пропуск на предното стъкло. Хайде, дояждайте си. Междувременно, Бил, тъй като ти вече се наплюска, я се мушкай през вратата да си побъбрим на четири очи?

Още една врата се отвори и направи дупка в екрана. Зад нея беше тъмно, но Бил имаше силното усещане, че няма да стане нищо, освен ако не влезеше там вътре — нито бягство, нито боклубургери, нищо. Влезе. Вратата се плъзна зад него и го остави на тъмно, също като в недрата на рудника.

— Бре, бре, Бил, отдавна не сме се виждали, а?

Светлините постепенно блеснаха и разкриха мъничка канцеларийка, разположена в повдигната ниша в стената. Ако мащабът беше нормален, офисът щеше да е бая големичък за нормално човешко същество, само че беше проектиран за някой с ръст осемнайсет сантиметра, и, много ясно, зад бюрото седеше един точно толкова висок. Камерата пред бюрото беше свързана с модерен компютър за обработка на образи с етикет „УСТРОЙСТВО ЗА КОНВЕРСИЯ ОТ МРЪН В ЧОВЕК“.

— Бгр! — оригна се Бил. — Ти какво правиш тука?

— Бре, бре, Бил, ти знаеш колко е трудно да озаптиш един свестен мрън. Не ти ли се ще да поседнеш и да си спомним за великите времена, които прекарахме заедно на подготовка в лагера „Лев Троцки“, когато бях маскиран като жабоподобното човече Игър Бигър?

— Не — намекна Бил.

— Добре — отдъхна си Бгр. — Да си кажа правичката, много ги мразех рейнджърите. През цялото време ти смърди на човек. Но си мислех, че дори и вие сте схванали, че ние, мръновете, би трябвало да имаме някакъв пръст в тукашната работа. Бях изпратен на Трънвокото, за да се опитам да разстроя военната кампания и да насърча тукашното движение за мир. Ама, бре, бре, тя не стана много-много както си я мислех. Ние, мръновете, имаме още много да се учим за войната. Да убиваш себеподобни — аз никога не бих се сетил за това.

— Оня последния крак, дето ми го даде… — захвана Бил.

— Мани го — прекъсна го Бгр. — Ти беше истинско разочарование за нас в ЦРУ — Централномрънското разузнавателно управление. Според мен не можем да си позволим да ти даваме никакви нови крака повече, докато не получим от тебе някаква истинска подривна дейност. Освен това тоя, дето си го имаш, ми изглежда бая сносен.

Бгр поразмишлява, поразмишлява, па се наведе напред и втренчи зловреден поглед в Бил.

— Ти не разбираш ли, че целият ни проект тук е в твои ръце? Ти си единственият, който може да преобърне преврата и да възстанови демокрацията на Трънвокото. Бре, бре, Бил, пък аз си мислех, че моето приятелче Милард ти харесва. Направи го заради него тогава, ако не щеш да го направиш заради мен.

Бил мисли над това дълго и напрегнато.

— Може ли още един бургер… и бира?

— Дадено.

— Значи се разбрахме. — Минута по-късно, след като си обърса брадата и облиза пръстите си, той се оригна:

— Т’ва ’начи, че ш’са измъкна оттука?

— Ще се измъкнеш.

— Добре. Къде е задната врата?

След преврата като че нищичко не се беше променило кой знае колко на повърхността на Трънвокото. Бомбите продължаваха да си падат кажи-речи напосоки и кажи-речи навсякъде. Пътищата все още бяха в доста лоша форма. А по-голямата част от полунормалния живот, който даянеше на императорските демонстрации на любяща прошка, се ограничаваше до подземните търговски центрове.

Въздухът беше, общо взето, доста задимен, а слънцето си имаше малко проблеми с огряването на пейзажа, но навън все пак си беше много по-весело — само дето бомбите… — отколкото в мината.

Сам, Сид и Бил пътуваха в бронираната си кола с отворен люк, наслаждаваха се на ветреца и се кефеха на успеха на своя невероятно хитроумен ход, с който минаха покрай стражите на входа на рудника.

— Това, без съмнение, беше невероятно хитър ход, Сам — рече Бил. — Можеш ли да ми го обясниш?

— Бре, бре, Бил, според мен не — отвърна Сам и вдигна поглед над балата компютърни разпечатки, по които дращеше. — Беше невероятно сложен и същевременно невероятно хитър, а и вече осем пъти ти го обяснявам, а ти не го разбираш. Карай да върви. Почини си. Наслаждавай се на свежия въздух и слънчевите лъчи.

Бил сви рамене, изправи се и се подаде през люка. Пое дълбоко задимен въздух, закашля се и въздъхна. След няколко часа щяха да стигнат града, който Сам, Сид и Бгр (който за другите двама още си беше просто Снори) бяха избрали за драматичната реч на Бил против преврата. Щяха да намерят танк, Бил щеше да се покачи отгоре му и да разбуни народонаселението в демократична треска. Щяха да свалят генералите и да се възцари мир, а Бил щеше да докопа на баницата мекото.

Този план беше достатъчно простичък за Бил и според него беше добър. Но имаше един-единствен проблем. Не го биваше много-много по речите.

Драматичната част нямаше да е мъчна. Според него щеше да се справи — беше играл в пиеси в забавачницата, а изпълнението му в „Чудовището с десетте показалеца“ бе охарактеризирано в училищния вестник като „показателно драматично“. Тогава игра един от показалците.

Но тази роля, макар и Бил да беше вложил таланта си в нея до последно, нямаше кой знае колко реплики. Бгр и преди беше работил с Бил и знаеше, че да оставиш Бил да импровизира вълнуващо слово означава — нека бъдем снизходителни — риск. И затова беше написал реч за Бил — реч с практически гарантиран желан ефект. На Бил му оставаше само да я наизусти.

— Да я наизустя! — бе изломотил Бил, претегляйки разпечатката на ръка. — Че аз няма да успея дори да я прочета, докато стигнем!

Но нямаше време нито за съставяне на нова реч, нито на нов план. Единственият им шанс беше да хванат Сам да я посъкрати до един-два часа, да я ограничи до думи от една или по-малко срички, докато пътуват, после да втълпи акцентите на Бил един по един и да се надява на най-доброто.

И затова унесът на Бил бе периодично прекъсван от Сам, който му подаваше поредната страница. Бил прочете повечето от тях — някои вятърът ги отвя — и не запомни практически нищо. По този начин той беше заучил повече или по-малко речта, когато стигнаха централния площад на Централен Площад, крайната цел на тяхното пътуване.

Централен площад беше среден по размери град със среден по размери университет. Проучванията на Бгр му подсказваха, че той вероятно е гнездо на вълнения и дисидентство, което щеше да се възпламени от речта на Бил, а пожарът щеше да се разпростре по цяла Трънвокото, да обгори раната на преврата и да разтегли метафората отвъд всякакви разумни граници.

Сид закара бронираната кола току до ръба на площада. Беше вечер. Неколцина души седяха на откритото кафене в единия му край (тъй като генерал Вайсгъз трябваше да води всяка вълна на Имперската атака, трънвоковците бяха успели да му научат графика; вечерите на открито по време на затишията между бомбардировките бяха станали популярни). Още няколко се мотаеха покрай статуята на Гар Ганчуа, основателя на града. Повечето хора обаче се бяха събрали около един танк, паркиран пред, както изглеждаше, градското кметство.

— Идеално — обади се Сам. — Публиката ни чака. Може би протестът дори вече е започнал.

— Бре, бре, Сам, на мене не ми мяза много на протест. — Бил разтърси глава, за да си проясни мисълта. Бре, бре? Той ли го беше казал? Твърде дълго време си общуваше с неподходяща компания. — По-скоро като че наблюдават нещо.

— Не, сигурно е мълчаливо бдение срещу хунтата, убеден съм. Виждате ли как не си говорят помежду си? Виждате ли как са се съсредоточили върху фасадата на сградата? Те прилагат морална сила, без да провокират насилие в отговор. Отлична стратегия.

— Не съм много убеден — рече замислено Сид. — Не трябва ли по нещо да личи, че е бдение?

— Разбира се. — Сам посочи през тълпата. — Там има табела. Можеш ли да я прочетеш?

Всички се вторачиха в табелата, но тя беше твърде далеч и не различаваха буквите.

Опитвайки се да не се набиват на очи, доколкото могат, те заобиколиха към фасадата на сградата и, придържайки се към стената, се запромъкваха към танка. Бил се покатери на едната верига и приклекна до люка; Сам му подаде последното редактирано копие на речта.

Излизайки на сцена по възможно най-драматичен начин, Бил внезапно се изправи над люка с лице към притихналата тълпа, разперил широко ръце за поздрав.

Възбуден шум се понесе над събралите се — същински звуков порой, целият прицелен в Бил. Той се наслаждаваше на радостта, причина за която бе появата му.

Но само за миг, докато не разбра какво точно крещят хората:

— Долууууу!

Но нищо не можеше да го спре. Мимолетен актьорски плам изгаряше гърдите му.

— Разкарай се!

— Приятели, трънвоковци… — започна Бил. Усети, че някой го дърпа за крачола, но продължи.

— Разкарай си гнъсното тяло! — кресна някой. Неколцина тресяха юмруци насреща му.

Сид дърпаше крачола му. Време беше да му обърне внимание.

— Бил! Слизай долу! — Сам крещеше, за да надвика все по-разгневената тълпа и махаше на Бил да слезе от танка.

— Не, вече привлякох вниманието им! Нека си кажа речта!

Най-накрая Сид успя да хване Бил за крака достатъчно здраво и го катурна. Двамата бодигардове го хванаха, преди главата му да се тресне в тротоара. В тълпата едни викаха „ура“, други „ууу“.

— Според мен тая тайфа няма да те възприеме много-много, Бил. Я погледни — Сам посочи забелязаната от тях преди табела.

Сега бяха достатъчно близо, за да я прочетат. „Вечер на открито на старовремското двуизмерно кино“ — пишеше там. Бил се огледа назад. Смътни сивкави образи трепкаха върху стената. Сид му посочи, че всички в публиката са с нещо като слушалки — без съмнение, те предаваха звука от „киното“, каквото и да беше това.

Бил ритна едно камъче.

— Добре — рече той. После навири глава и вдигна показалец. — Имам идея. — Това беше позата, в която комиксовите герои заставаха винаги, когато имаха идея, а той все още се упражняваше в сценично поведение.

— Не, Бил, не мисля, че е добре да имаш идеи — поклати глава Сам.

— Вероятно идеята е лоша — подкрепи го Сид. И двамата задърпаха Бил обратно към бронираната кола.

Бил тропна с армейския си крак. Когато джангърът утихна, той рече:

— Ама вие още не сте я чули.

— Е да, технически погледнато не сме.

— Но сме чували някои други твои идеи и ако тази е от същия сой, може би няма да сме особено въодушевени.

— Но ние можем да отидем в университета! — примоли се Бил.

Сид и Сам се заковаха на място. Спогледаха се.

Сам рече:

— Хмммм.

Сид рече:

— Да, бе.

— Може ли?

— Законът за средните стойности.

— Правилно. Трябваше да се сетя. Бил, всъщност идеята е добра. Да вървим.

Във вътрешния университетски двор кипеше дейност. Всъщност такава бурна дейност кипеше, че надали някой забеляза влязлата бронирана кола. Обаче там също имаше танк и хора, скупчени около него — и при това те не само си стояха там. Те крещяха, викаха, пищяха и говореха на висок глас, а някои размахваха юмруци. Това тук бе далеч по-обещаващо от централния площад.

— Как сме там, горе? — попита един студент, докато Бил и бодигардовете му вървяха към танка.

— Според мен още един — обади се глух глас. Можеше ли да иде отвътре?

Бил се покачи на оръдейната кула на танка, но не можеше да застане на капака — капакът беше отворен. Нали си беше вечно подреденият човек, той понечи да го затвори, но отвътре щръкна една глава.

— Няма начин, пич — много си едър. Трябва ни някой по-ситничък. Може би някое момиче?

— Кво? — попита Бил.

— Не се побираш вътре. Трябва ни някой дребничък. Ако тук, вътре, влезе още един, ще счупим рекорда по брой на студенти в танк.

Бил погледна вътре. Беше си доста нагъчкано, вярно. Беше по-лошо дори и от военен кораб.

— Не, не ща да влизам вътре. Дошъл съм просто да произнеса реч.

— О. В такъв случай, преди да започнеш, можеш ли да ни доведеш някое маце?

Бил вдигна най-дребничката студентка, която намери, върху кулата и спусна краката й в люка. Някакъв студент му подаде бира, Бил я изпи и кресна „Внимание!“. И начена речта си.