Хари Харисън, Дейвид Харис
Бил, галактическият герой. Последното налудничаво приключение (15)

Глава петнадесета

— САМ?

Никакъв отговор.

— Сид?

Пак никакъв отговор.

— Бил? — попита Бил.

— Да?

Е, помисли си Бил, аз поне съм тук.

Нямаше никаква представа къде е това тук, нито от колко време е там, нито как да се измъкне оттам, но поне нещичко знаеше.

Освен това знаеше, че войниците не са го открили, и това също се броеше за нещо. Но не особено голямо, тъй като войниците сигурно щяха да му дадат ядене, а такова чудо тук, долу, той не беше намерил. Беше цопнал в сума ти локви, така че водата не беше проблем, но гладът го беше погнал сериозно. Толкова гладен беше вече, че аха-аха да се замисли дали пък да не се предаде.

Всъщност вече беше започнал да мисли дали пък да не се замисли. Усещаше се брадясал, а това означаваше, че броди в тъмното поне от три-четири дена. А за последен път беше ял вечерта преди това. Храната не беше кой знае колко хубава, но в ретроспекция му се виждаше все по-добра и по-добра. Беше почти на фаза войнишката храна да почне да му се струва свястна.

Той бавно креташе, протегнал ръце напред, за да не си разбива носа в стените прекалено често. Прас! Ето пак. Огледа се и в двете посоки — чисто формално. Отдавна не беше виждал нищо. Тук, както подобава, беше тъмно като на дъното на рудник.

Надясно? Точно както очакваше — нищо. Наляво? Сигурно започваше да ослепява. Пред очите му плаваше бледо петно. Разтърка очи. Петното пак си беше там. Но чакай! Спомни си, че и преди е виждал нещо подобно. На това му викаха светлинка!

Без въобще да мисли — сякаш някога в живота му е било по-различно, — той закуцука към далечното сияние.

Отначало едва креташе, но постепенно значението на това откритие проникна в гранитния му ум и го подкара по-бързо. Ако не последваше тази светлинка и не намереше бързо храна, щеше да умре. А ако умреше, язък, че беше избягал на войниците. В тоя случай и затворник да беше, все тая.

В най-лошия случай затворник надали беше по-лошо от рейнджър, нали така? А сигурно беше поне мъничко по-добре от бавна гладна смърт в мрака.

Залитайки, препъвайки се и падайки, но устремен все напред, към искрицата светлина, Бил започна да набира скорост. Постепенно светлинката стана толкова ярка, че той започна да различава стените на тунела; ускори ход до средно тътрене.

Сега виждаше и пода, поне колкото да забелязва по-големите камъни и ями. Продължи да настъпва, напрегнал всички сили, за да достигне светлинката, преди да е угаснала; преди да го е оставила самичък да умира в тъмното. Отчаянието го докара до почти нормална крачка.

Светлинката се разрастваше — превърна се в малка жълта топка. Продължаваше да го тегли, предизвикваше пикантни халюцинации на мирис на храна: кафе, бира, боб и бекон. Когато наближи, Бил реши, че е изпаднал в нещо като психозен епизод — така му викат психиатрите. Без съмнение, предизвикан от стреса, глада и дезориентацията. Или беше това, или съвсем беше откачил.

Да, това ще да е. Че какво друго обяснение да даде човек за лагерен огън в рудник? Може би дребничкият, мръсен старец, приклекнал до огъня, можеше да го даде на Бил. Или пък ако не той, то магаренцето му поназнайваше едно-друго.

Щом приближи, Бил се впечатли от плътността на халюцинацията. Огънят излъчваше топлина, беконът цвъртеше в тигана, а старецът вонеше така, сякаш дори не знае как се пише думата „баня“.

Но това, че мъжът беше само халюцинация, не беше причина да се държиш неучтиво.

— Извинете, господин Халюцинация — подзе Бил. — Казвам се Бил.

— Ъ? — старецът го погледна изпод широката периферия на шапката си, мушна палец под презрамката на гащеризона си и рече:

— С какво мога да ти бъда полезен, синко?

— Зная, че сте просто плод на изгладнялото ми въображение, сър, но не бихте ли желали да споделите с мен малко от тази въображаема храна? Много ще съм ви благодарен.

— Не съм халюцинация, синко. Аз съм изследовател. Не си ли личи? Магаренце, брада, гащеризон, бекон с боб, лагерен огън? Хе-хе-хе — захехека той. — Това откак свят светува, са явни признаци за стереотипен изследовател и аз съм точно такъв, отвсякъде. Лапцалло Абдал, изследовател. Тука някъде имам и профсъюзна карта. — Халюцинацията пребърка джобовете си, ала напразно. — Ама я подгъвай крак до огъня, де! Ето ти чиния и лъжица.

Бил досега не беше подгъвал крак и в това отпаднало състояние не му беше лесно да овладее това умение, но той хич не се притесни. В края на краищата, ако се пльоснеше по лице в огъня, само щеше да се удари в гола скала — нали и огънят беше халюцинация. А в миналото толкова го бяха били по главата, че ударът щеше да му е познат като преживяване.

И все пак чинията изглеждаше достатъчно реална, а бобът, сипан направо от врящата тенджера, сякаш изгаряше устата му. Откак се помнеше, Бил беше получавал какви ли не халюцинации, но тази беше забележително реалистична. Но сред многото полезни умения, които беше прихванал във войската, беше и способността напълно да пренебрегва разликата между фантазия и реалност — при рейнджърите всъщност нямаше такава, така че той просто се радваше на всичко и се опитваше да не мисли за зловещите изводи.

Основният извод, разбира се, беше, че умира. Като имаме предвид колко труд беше положил да не умре, ако си позволеше да си мисли такива работи, това щеше да му се стори ужасно нечестно. Да не говорим за потискащо. И затова не си ги мислеше.

Просто се отпусна и започна да се наслаждава на халюцинацията. Беше прекрасно — илюзорният боб му се струваше толкова вкусен, беконът беше тъкмо на границата между нежен и хрупкав, а кафето — кафето беше сякаш истинско кафе, без желъди, без петролни странични продукти, без никакви рециклирани пълнежи. А пък бирата за десерт — истинска бирена бира. Тъкмо тя убеди Бил, че това няма как да не е халюцинация. Макар че явно с втората порция се засити и след като привърши, май усети прилив на енергия, той знаеше, че всичко е илюзия.

Както и последвалата мощна оригня.

— Ама ти много си изгладнял бе, младежо.

Бил млясна и се замисли. Току-що беше изял една изцяло недействителна вечеря, а пък сега също толкова недействителният домакин искаше да подхване разговор. Определено всички признаци сочеха пълен бай-бай лайф.

Ама, както казва поговорката, луд умора…

— Мда, бая бях огладнял. Ти си моя халюцинация, нали?

— Уааа, синко, на мене хич не ми се чини да е тъй, ама то сигур баш тъй щеше да е, ако бех твоя халюцинация. Интересен епистемологичен въпрос, а? Като тоя дали съм човек, който се събужда и току-що е сънувал, че е пеперуда, или съм пеперуда, която сънува, че е човек.

— Тва не го знам — рече Бил. — Как е по-нататък?

— Карай да върви. Стара дзен-притча. Ама я разкажи нещо за тебе. Какво те води тука долу? От колко време се скиташ без храна и осветление?

— Бре, бре, де да знам.

Илюзорният изследовател прониза с поглед Бил.

— Бе нещо се сещам, че познавах един, дето постоянно повтаряше „бре, бре“. Той верно беше бая по-нисък от тебе. Ама тва е друг въпрос. Та как така не знаеш откога си тука? Тия работи човек обикновено ги знае.

Бил се почувства малко глупаво — да угажда на някакъв си, дето не съществува, но нищо друго не му оставаше.

— Тук долу съм, откакто стана превратът. Избягах от войниците с двамата си приятели, Сам и Сид, за да не ни арестуват, и ги загубих — такова де, войниците, но също и Сид и Сам. И оттогава все ги търся и се опитвам да се изплъзна на потерите.

— Ти виждал ли си потеря?

— Не, не, да ти кажа, но чувах в далечината хора — може и мен да търсеха.

— Разбирам. Е, защо тогава ще идваш при огъня ми?

— Ти не си истински — обясни Бил.

— Уааа, умно казано. — Въображаемият дядка се изкиска. — Я сега ми разкажи за тоя смотан преврат. Кога е станал и кого са смъкнали? От месец съм по тия тунели и съм загубил всякаква връзка. Снори Якамото махнаха ли го?

— Последното, което чух, беше, че му разбиваха вратата. Но превратът е бил срещу президента Гроцки.

— Генералите са гепили Милард! — Лапцалло като че наистина се шокира. — Генералите ще да са били. Начи, щом и тебе те преследват, ти си приятелче на Милард, нал’ тъй?

— Нещо такова. Пийнахме с него няколко бирички.

— Уааа, на мене толкоз ми стига! Ще напрая сичко да ти помогна! Ти само ми кажи к’во искаш.

Майната му, помисли си Бил. Нямаше лошо да си поприказва с човека. Какво ли можеше да му направи той, като не беше истински? Може би щеше да го измъкне от мината. Тъй де, що да не пита?

— Хммм. — Въображаемият изследовател поглади своята въображаема, но все пак мръсна брада. — Става.

 

 

Бил беше почти сигурен, че наистина си е дремнал, нищо че всичко останало беше неистинско.

Но когато се събуди, Лапцалло Абдал все още беше там с магаренцето си, та чак и с пепелта от огъня.

— Яко упорит мираж си — рече му Бил.

— Уааа, ми сигур е тъй, щом казваш. Искаш ли малко студено кафе или да го излея?

Бил пое чашката. За халюцинация кафето си беше забележително силно. Ако беше истинско, щеше да го изкара от всякакви халюцинации. Но тъй като продължаваше да вижда Лапцалло и магаренцето, явно и кафето беше недействително.

Поеха по тунела. Пътя им осветяваше лампа, закачена на врата на магаренцето. Лампата беше електрическа, но напълно наподобяваше стара керосинова лампа — чак до трепкащия, нестабилен пламък. Лапцалло запълваше времето с разказване на невероятно скучни и повтарящи се истории за своите подвизи и експедиции. Бил реши, че щом той — или подсъзнанието му, което в неговия случай си беше кажи-речи едно и също — сам измисля тези истории, нищо няма да изтърве, ако ги пропуска покрай ушите си.

Тук, долу, в недрата на мината, нямаше как да измерват времето — не и без часовник. Бил не можеше да бъде сигурен, че в халюцинация времето тече със същото темпо, но пътьом спряха още веднъж да похапнат илюзорно. Бил беше впечатлен от това колко добре горят въображаемите надуваеми пънове (тук, долу, нямаше друг източник на дърва и затова на Лапцалло му се налагаше сам да си носи горивото). Забеляза също и чувството, че заяква след всяко ядене, макар това да беше явно невъзможно. С кафето беше същата работа, а това беше даже още по-невъзможно, като имаме предвид как се почна. А се беше научил и да избягва въображаемите мулешки лайна, след като се насади върху една купчинка.

В края на краищата беше много по-приятно от това да се препъваш в тъмното и да чакаш да умреш. Разбира се, Бил все още беше убеден, че тъкмо това прави, но в тази си версия то, без съмнение, превъзхождаше другото. Бил толкова се кефеше на миража, че се стресна и стъписа, когато внезапно осъзна, че върви сам сред тишина. И щом проумя какво значи това, той ахна — вероятно вече беше много близо до смъртта и оттук нататък щеше да е сам. Захълца и изцеди няколко сълзи за пропиляната си младост, за загубената си родина на Фигеринадон IV, за веселите си другари Сам и Сид, които никога вече нямаше да види, и дори за изгубената компания на миража.

Зарида горчиво, ах, само как горчиво зарида, но най-накрая дочу звук:

— Псст.

Бил вдигна очи.

— Псст.

Пред него нямаше нищо освен поредния кръстопът в тунелите.

— Псст.

Бил се огледа назад.

Лапцалло! Значи все пак не беше изчезнал! Бил скочи, втурна се и прегърна фантастичния изследовател — такава бурна радост го обзе.

— Споко, Бил — прошепна му Лапцалло. — Я се стегни. И си трайкай. Зад завоя може да има стражи. Изчакай тука с магаренцето, аз ще ходя да проверя.

Миражът се превръщаше в извънредно сложен. Бил се опита да възрази, че всичко това изобщо не е необходимо, но Лапцалло пак му изшътка и се отправи към завоя. Бил се облегна на умърлушеното, макар и недействително, магаре. Това успокояваше, защото му напомняше за неговото робомуле там, във фермата. Но му липсваха топлите, вдъхващи увереност, миризми на метал и смазка. Вместо това си миришеше на мръсно старо муле.

След време — може би дълго, а може би не — Лапцалло се завърна.

— Уааа, младежо, късмет извадих. Местният анализатор ми се пада стара дружка и той ме свърза със съпротивата. Ще ти помогнат да се измъкнеш оттук. Ти ябълки обичаш ли?

— Обичам, сър. Ще взема дузина. Значи, сега ще изчезнете?

— Не точно, синко. Първо трябва да се срещнеш със свръзката си. Тръгваш към кръстовището, завиваш наляво, първата пресечка вдясно, изминаваш точно сто крачки и чакаш там. Когато чуеш да ти казват „Сляпата лисица спи на полунощния кръстопът“, отговаряш „Но дали полунощният кръстопът знае, че сляпата лисица спи там?“. Това ти е паролата. Схвана ли?

— Че как — тросна му се Бил. Предполагаше, че този мираж тук би могъл да го свърже единствено с друга илюзия. Какво ли значение има паролата за някаква си халюцинация?

— Чудесно. Късмет, Бил. Ние с магаренцето трябва да се връщаме да търсим голямата неутронна жила майка. Магаренцата ги надушват неутроните, да знаеш. Също като прасетата — трюфелите. Аре доскив!

И Лапцалло и неговият товарен добитък бавно се отдалечиха в тунела, оставяйки Бил отново сам сред мрака.

Той се обърна с лице към нужната посока, протегна ръце напред, за да разбере кога е стигнал стената, и тръгна на среща със свръзката. Откри стената без проблеми, и, без да отлепя дясната си ръка от стената, доста лесно намери и завоя надясно. Зае позиция и зачака.

След малко една светлинка изплува в другия край на коридора. В случай че това не беше неговата свръзка, Бил се опита да изглежда безгрижен. За беда обаче запасът му от безгрижни занимания беше много ограничен и когато светлинката се приближи достатъчно, за да може Бил да се вижда какво прави, той вече караше третия рунд на подсвиркване с уста, докато си лъскаше ноктите в ризата.

— Сляпата лисица спи на полунощния кръстопът — обади се глас зад лампичката.

Тъй като лампата му светеше в очите, Бил не виждаше кой говори.

— Нам кво си там прави нещо си там — рече той плахо. Щеше му се да бе направил някакъв опит да го запомни.

— Не е така. Много студено.

— Не беше ли така? Кво ще кажеш за „Кръстопътят дреме край среднощното слънце“?

— Пак студено. Ти да не си шпионин?

— Не, аз съм Бил.

Гласът въздъхна.

— Тъкмо така каза Лапцалло, че ти е името. Можеше поне да се пробваш да запомниш паролата, разбираш ли.

— На тъмно не запомням добре — оправда се плахо Бил.

— Не беше най-доброто извинение на света. Виж, аз съм от Подземните. Това нещо говори ли ти?

— Че то всички сме под земята. Нали сме в рудник.

— Да вървим, Бил. Лапцалло ме изпраща.

— Много любезно.

— Млъкни и ме следвай. — Светлинката се обърна и отново се заотдалечава.

И така Бил бе спасен.