Хари Харисън, Дейвид Харис
Бил, галактическият герой. Последното налудничаво приключение (2)

Глава втора

В ТЪРБУХА НА НАПАДАТЕЛНИЯ КОРАБ БЕШЕ ТЪМНО. От постоянните вибрации на моторите стомасите на рейнджърите къркореха шумно, на ниво ей-тонинко над киселинен прилив и ей-тонинко под откровено изригване на газове. Което поне отвличаше мислите им от предстоящата смъртоносна атака. В дъното се разнесе тихо стенание.

Бил седеше отпред, в отсека „без хленч“. Когато се качиха на борда, вратата към първокласната каюта беше съвсем мъничко открехната — макар че много бързо биде затръшната. Все още напразно се надяваше да съзре повторно този военен рай. Първият поглед беше погъделичкал силно интереса му, беше му намекнал за всички опияняващи наслади, запазени за офицерите: койките, тапицирани с малиновочервено и керемиденокафяво кадифе, акордите на класическия драмбой, елегантните оригинални произведения на изкуството от черно кадифе, звънтенето и бълбукането на нещо несъмнено алкохолно, изливащо се върху лед, телохранителките, захвърлящи оръжията си и започващи да се разкопчават… и точно в този миг теглиха един шут на вратата и тя се затръшна. Бил не си падаше по леда — като се топи, разрежда пиенето, но всичко останало бе същински рай. След малко той като нищо можеше да попадне в тази рейнджърска Валхала, и затова му се струваше съвсем честно да я пробва още сега.

С ярък проблясък и оглушително пращене предната стена на трюма внезапно оживя във великолепно черно-бяло. Разпарчадисаният образ на капитан Кадафи бавно се събра. Блещеше се късогледо срещу напечатан лист.

— На път към славната битка в името на Императора, искам всички вие да знаете, че сърцата на цялото свободно човечество са с вас в този изумителен момент — зачете той с противно гъгниво скимтене. — Тръгнали сме на люта битка срещу безбожните — тук образът застина, а друг глас вметна „Мрънове“, — в която залогът е самото бъдеще на цивилизацията. Самият Император иска да знаете, че вашата жертва няма да бъде напразна. Вашите имена ще бъдат записани в Императорската Дебела книга на Умрелите от славна смърт. Ако погрешка някой от вас оцелее, ще му се дадат медал и гарнизонна отпуска.

Капитанът погледна листа с отвращение, после го захвърли.

— Мда, мда. Има и още разни гнъсотии за славата, патриотизма и прочее. Ала-бала-ница. Та, ето каква ви е мисията.

Образът на записа трепна и го смени друг, цветен. Някои от щурмоваците взеха, че го погледнаха и почти започнаха да му обръщат внимание. Само защото една от телохранителките, руса, с дълга, падаща на вълни коса и разкопчана блуза, се наведе над раменете на Кадафи и им прати въздушни целувки, като им осигури и чудесен изглед към деколтето си. Погледът на капитана се кръстоса в опит за съзерцаване на гледката — а после той отново рязко зае стойка мирно.

— Ние — за вас говоря, много ясно — ще стигнем десантната зона след няколко минути. Там долу кипи голяма битка. Къде и за какво — няма нужда да знаете. Иначе ние се промъкваме зад линиите на Мръновете и провеждаме самоубийствена атака. Вие ги отвличате от основното нападение. Трябва само да се приземите и да почнете да стреляте по всичко, що мърда. Опитайте се да не се убивате помежду си, макар че то все тая. Хей, ти там, рейнджър Бил — ти си острието на атаката. Вие, другите, ще следвате Бил напред в бой велик. Представи се, Бил.

Бил вдигна неохотно ръка. Никой не си направи труда да го погледне.

— Благодаря, Бил. Искам всички вие да знаете, че ще бъда зад вас докрай. Много назад. Разбира се, ще управлявам всичко оттук чрез дистанционно, но все някой трябва да се върне и да разкаже за вашата храброст, нал’ тъй? Тъй. — Блондинката прокара пръсти през косата на Кадафи. — Чао доскив, верни Рейнджъри. — Той се прозя и се извърна. Вече беше започнал да ги забравя.

Екранът угасна, после пак светна. Беше почти същото, само дето блондинката беше разкопчала още две копчета. Кадафи се почеса по главата и се опита да откъсне очи от гледката.

— Забравих да ви кажа, че най-добре ще е да се приготвяте за скок. Предупреждение може и да няма. — Стената отново избледня до драйфаножълта, каквато си беше.

Навсякъде около Бил рейнджърите закопчаваха шлемовете и ръкавиците си, запечатваха визьорите си, проверяваха отново мунициите, пишеха си завещанията, изпразваха стомасите си.

Вече бяха навлезли в атмосферата на някаква планета, защото чуваха навън шума на битка. Съдейки по експлозиите, като че не особено далеч от тях ставаха сума ти гадости. Някои взривове бяха много силни. Нещо се пръскаше. Всъщност много неща се пръскаха — някои от тях бая наблизичко.

Корабът взе да се лашка, да залита, да криволичи и да прави чупки, за да се уварди от противовъздушния огън. Което беше добра идея, само дето не се задейства много добре. Защото изведнъж подът изчезна.

В този миг Бил се надяваше подът да е отнесен от нещо, а не прибран. Защото това първото можеше да значи, че капитан Кадафи не е в безопасност и току-виж погинал редом с всички останали.

А после Бил се понесе надолу през космоса.

Циври, циври, но това май не помогна. Продължаваше да пада. Мина през „Ох, гнъс, та гнъс“, „Не искам да умирам!“, „Помооооощ!“, та дори и „Мамичко!“, но продължаваше да си пада. Опита се да активира вграденото в костюма антигравитационно устройство, но то беше свързано със същото онова дистанционно за оръжията, там, в горещата ръчица на капитан Кадафи. Или ледената ръчица, щото той можеше да е умрял и край.

Най-накрая Бил се пробва да погледне надолу.

Е, идеята не излезе толкова лоша, колкото си мислеше. Продължаваше да пада, но не виждаше земя — само облаци. Всъщност, чувството не беше точно на пропадане — без да броим вятъра, а и него го чуваше, но не го усещаше. Запечатан в костюма, той не можеше да почувства кой знае какво. Виждаше през стъклото на шлема и долавяше мириса на потта — а това комай е кръв? — на последния тип, който го беше обличал, но не усещаше нищо.

Огледа се и видя останалите доброволци. Радиоапаратите им също бяха дистанционно управляеми, така че можеха само да си махат един на друг, докато си падат, което и правиха доста време.

После пробиха облаците.

Забелязаха ги веднага и обстрелът се почна. Куршуми, шрапнели, лазерни лъчи свистяха край тях — но целият отряд падаше вече толкова бързо, че никой не успяваше да ги нацели.

Но пък виждаха всичко като на длан. А онова, което виждаха, бяха купища и купища дребнички фигурки. Фигурките растяха много бързо. Те се целеха в падащите рейнджъри и стреляха по тях. Но добрият капитан Кадафи си имаше други дертове и още не беше натиснал бутона на дистанционното. Не можеха да отговорят на огъня с огън. Всъщност им оставаше само да падат, в което вече бяха задобрели яката.

Бил не смяташе за нужно да продължават упражненията по падане. Дори и той, какъвто си беше тъп сегиз-тогиз, беше овладял техниката на падане още в първите няколко секунди. Разбира се, винаги съществуваше възможността това да им е цялата мисия. Един рейнджър в брониран боен костюм си беше бая тежичък и навярно можеше да разруши малка постройка, ако се стовари право отгоре й. Но така най-вероятно щеше да отиде костюмът, а пък костюмите бяха скъпи — много по-скъпи от Рейнджърите. Така че капитанът сигурно просто беше забравил да включи антигравите. Това им вдъхваше увереност. Известна.

Бил се опита да се отпусне и да се наслади на спускането. И да се подготви за онова, което следва, каквото ще да е то. За негова най-голяма изненада „то“ се оказа рязко дръпване нагоре. Цялата долна част на костюма се вряза в чатала му.

Когато се свести, той се спускаше леко в очакващите го вражи прегръдки. Не го очакваха кой знае колко търпеливо. Изпращаха нагоре, за добре дошъл, сума ти неща, и, съдейки по това как въпросните неща избухваха, посрещането не беше съвсем приятелско. Пък и почти го уцелваха, пущините.

Бил гледаше как цяла армия там долу се опитва да го убие. Погледна нагоре към кораба, където само един-единствен човек се опитваше да го утрепе.

Прецени шансовете си и взе решение. Кадафи беше по-страшното от двете.

Протегна ръка и опипа шлема си. Голямата антена сигурно беше за дистанционното. Средната — за радиовръзка с другите рейнджъри, ако изобщо проработеше. Малката — ето я! — трябваше да е локационната. Стисна я здраво и я дръпна, но проектантите бяха предвидили случая и тя хич и не помръдна. Дори и с две ръце не можа да я пречупи. Можеше да я пръсне с пистолета, но не искаше да рискува да унищожи антиграва или, ако щете, тимбарицата си.

Само да можеше да докопа Армейския си крак? Извъртя се така, че да стигне стъпалото, отдра изолирбанда и натисна копчето за вадене на комплекта инструменти. Комплектът представляваше една такава мъничка джаджа, достатъчно малка, че да се побере в дланта му, с най-различни инструменти, които се разгъваха отстрани. Ножче, пила за нокти, голям нож, ножици, шило, плоска отвертка, кръстата отвертка, отварачка за бутилки, отварачка за консерви — бре, къде ли се дяна туй гнъсно нещо? Най-накрая намери онова, което търсеше — портативния сгъваем трион за болтове. И само след миг антената бе клъцната и захвърлена.

И сега онзи гнъсоглавец капитан Кадафи не можеше да разбере къде се намира Бил.

Откри огън с картечниците по врага. Не му пукаше дали ще уцели нещо, но откатът щеше да го изтика в обратна посока. Започна да се отдалечава от действието, но вятърът беше нещо против, а и той продължаваше да пада надолу. Беше обвит в дим и сам-самичък. Съвсем скоро щеше да влезе в бой, и врагът щеше наистина да се цели в него, а не да стреля напосоки. Далеч не това си беше наумил той.

Първо изпука всичките муниции за картечниците. Това донякъде намали теглото му — достатъчно, че да забави спускането, но не и да го спре напълно. После метна всичките си гранати с надеждата, че там долу няма никого, когото да улучи. Не искаше да ядосва никого, особено тия, с бластерите. Но все още не беше загубил достатъчно тежест.

Последваха ръкавиците с вградените бластери. После — раницата с хапчетата дехидратирана вода, чисто бельо за еднократна употреба, направено от рециклирана тоалетна хартия, хапчета псевдохрана и финалните ефекти, влизащи в имперската униформа. Продължаваше бавно да пада.

Бронираният боен ботуш може и да бе пребил някого при падането си, а бронираните му панталони оставиха малък кратер. Сега Бил се намираше достатъчно ниско и виждаше земята — а и стрелците долу на земята го виждаха.

Но сега той вече само се рееше бавно надолу. Отпусна колана си и литна. Бронираните наполеонки на Бил тупнаха глухо на земята, а той полетя.

Само дето вятърът продължаваше да го избутва към вражите линии, но Бил, с гордо плющящите долни гащета и ръце, решително вдигнати над главата, се надяваше, че може би е в доста голяма безопасност. И май че беше прав. Никой не стреляше по него, дори и колегите-рейнджъри.

Сега ги виждаше как се реят там долу, далече напред, и се подреждат във формация за атака. Тъй като не беше вътре, това му се видя бая интересно. Щурмоваците оформиха клин — най-отпред, където се предполагаше да е той, мястото остана празно — и връхлетяха върху вражите редици.

Връхлетяха надолу, разбира се, а Бил също се спускаше надолу. Капитан Кадафи може и да не го знаеше къде е, но въпреки това със сигурност продължаваше да се мъчи да го усмърти.

Какво ли още би могъл да хвърли, че да стане по-лек? Ботушът вече беше отишъл, заедно с панталоните. Бил силно се надяваше, че няма да му се наложи да хвърли бойния крак; нямаше представа откъде би могъл да намери друг, а и през последните години, общо взето, твърде много време си беше ходил по чуканче.

Обаче го откачи. Малкият боен лазер, вграден в Армейския крак, беше достатъчно мощен, че да среже останалата броня. Парченце по парченце той накълца цялото горнище на бойния костюм и остави само шлема и антиграва. Стисна със зъби ремъците на монтирания на гърба антигравитационен пакет и разкърши рамене, за да се отърси от останалото.

Ах, отново стабилен полет. Бил прекара ремъците през гащетата си, отпусна се и се загледа в онова, което се виждаше от екшъна долу. Което не беше много, макар, изглежда, самоубийствената мисия да вървеше по план. Самоубийствена. Имперските рейнджъри ставаха на кайма. За един мимолетен миг го обзе жал към бившите му другари. Но това чувство бързо премина и на него му се прииска да му се намираше някое и друго хапче дехидратирана бира.

Бил беше получил своя дял от битки с лихвите, но никога досега не беше имал шанса да им обърне, на битките, кой знае какво внимание. Когато си в разгара на екшъна, битката ти се струва нещо по-безсмислено, отколкото дори от генералска гледна точка — а тя в най-добрия случай е доста куха. Винаги имаше много шум и бъркотия, и разбира се, разни хора, дето стрелят по тебе. Това означава, че все си държиш главата наведена и не виждаш кой знае какво. Всъщност колкото по-малко виждаш, най-общо казано, толкова по-добре. Щом виждаш врага, значи и той те вижда. В тази връзка, добра идея е да не виждаш и своите, при положение че основната част от обучението на Рейнджъра се състои в това да се учи как да се подчинява на заповеди и да чисти кенефи. Как да се прицелва и как да стреля с различни оръжия — за това се сещаха много по-късно. Бил се беше научил да стреля с бластер отдавна-отдавна — но чак след като прочете Официалната комикс-версия на Наръчника на Имперския рейнджър. После доста го поупражнява на Венерия и по разни други интересни и смъртоносни планети.

Но без; значение колко беше добър в опушкването на офицери и други врагове, той така и не бе изживявал пълното удоволствие от войната — да знае, че работата му е стойностна и ценена, че е част от някакво по-голямо начинание. Без съмнение новинарският комикс информираше изчерпателно за това как Рейнджърите помитали Мръновете по всички планети в галактиката, но като че през цялото време ги помитаха от едни и същи планети. От земята — а Бил по време на битка прекарваше много време близо до нея — не си личеше да следват някаква схема.

Оттук обаче всичко беше различно. Тук горе, във въздуха, по гащи, плющящи жизнерадостно във вятъра и весело махащи и на двете войски там долу, и чудейки се къде ли ще да е най-близката кръчма, Бил виждаше цялата битка, разстлана под него като карта. Мрънските сили бяха подредени в дълъг, тънък зелен правоъгълник, също като в новинарския комикс, а Имперските войски ги нападаха под формата на големи, извити червени стрелки. Не беше най-добрият начин да победиш в битка, но на въздушните разузнавателни снимки, които генералитетът беше длъжен да праща на Императора, наистина изглеждаше добре.

Двете големи стрелки шаваха напред-назад, и пак напред-назад. Не напредваха кой знае колко наникъде, но всеки път се смаляваха по мъничко с няколко гръмнати точки.

Малка бяла стрелка безплодно боцкаше другата страна на зеления правоъгълник. Зелените стрелци й обръщаха сериозно внимание. Бил не можеше да разбере дали някой от доброволците е все още жив, защото на дистанционното на капитан Кадафи не му пукаше за това. Малката кутийка просто държеше костюмите във формация, така че по-лесно да ги пушкат. Капитанът може би дори не обръщаше внимание, стига само стрелата да е спретнатичка, да сочи в правилната посока и някой да стреля по някого. Всеки по всекиго.

Юхуууу! Може би Кадафи в края на краищата им обърна внимание. Гащите на Бил изведнъж се юрнаха нагоре подир антиграва. За късмет те бяха стандартни щурмовашки долни гащи с индустриална здравина, та повлякоха и Бил с тях.

Малката бяла стрелка на командосите се издигна леко — морно, също така — и напусна битката. Тежките брони, натоварени с всякакви бойни машинарии, а може би и с живи тела, бавно се заиздигаха от земята към кораба.

Бил, от друга страна, хич даже не беше капнал. Той се стрелна нагоре в небето.

Стрелата се обърна и литна нагоре, сочейки нататък, където бодигардките на капитан Кадафи чакаха да изплакнат костюмите за повторна употреба. Движеше се почти изящно и се въртеше над бойното поле, постепенно издигайки се във въздуха.

Бил усещаше свистенето на вятъра. Вкопчи се в ремъците на живот и смърт, а вятърът го подмяташе напред-назад и го връткаше насам-натам. Виенско колело — един път. Бил се беше изръсил яко в Увеселителния парк-стрелбище „Приятел на Рейнджъра“ за нещо, дето изобщо не можеше да се мери с това тук по чанч и гадене. Че то там заплахата от отвратителна болезнена смърт дори не беше истинска, а тука тя си беше една ключова атракция.

Не беше само вятърът. На Бил определено му ставаше все по-студено. Стрелна се през облаците и ситни кристалчета лед започнаха да се полепват по всички непокрити части на тялото му. Особено по ходилата му се подреждаха наистина много красиво. Там скрежът оформи рисунка, а студът запълзя нагоре по крака му. Въздухът беше разреден, дишаше се трудно и това си беше един вид развлечение, но да се шашкаш кое точно от двете ще те убие, не беше кой знае колко по-добро от шашкането само заради едното.

Зъбите му почнаха да тракат. Цялото му тяло трепереше. От страх го избиваше пот. Капчиците пот замръзваха почти веднага. Треперейки, той ги изтръскваше от себе си и оставяше подире си изящна тънка диря от ледени частички, които блещукаха в отразената светлина. Гледката би била доста красива — ако можеше да си позволи лукса да я съзерцава… и ако не го грозеше бяла смърт.

Сви се на кълбо, за да запази топлината. Би си откачил крака, за да пусне един лазер по ръцете и тялото си, но трепереше прекалено силно.

Този път циврене нямаше. Дори да се намираше в отсека „без хленч“ в момента, хич нямаше и да му мисли. Едничкото хленчене му беше останало и той беше решен да му се наслади докрай. Сред рейнджърите хленченето беше нещо като форма на изкуството и от тях се очакваше постоянно да са във форма, точно за такива спешни случаи. Беше тясно свързано с цивренето, така че голяма част от онова, което Бил изхленчи, докато се издигаше нагоре, силно наподобяваше изцивреното при спускането надолу. Дори ги изкара в същия ред. Започна с няколко серии „Ох, че гнъс, ох, че гнъс“, мина на „Моля ви, не ме оставяйте да умра“, подкара „Помооооощ“ и завърши със стария стандарт „Мамичко!“.

Това свърши толкова работа, колкото и цивренето — сиреч съвсем никаква. Но за тези неща беше важно да ги вършиш както трябва. Как да замръзнем и да се задушим до смърт, докато летим право нагоре към стратосферата по гащи — това в казармата не го бяха минавали. Нито пък в специализирания курс по бушониране на Бил. А оттогава насам никой даже не беше и загатвал за тази възможност. Така че му се налагаше да разчита на внимателно изострените си инстинкти. Но хленченето определено му изглеждаше уместно.

Бил не се сещаше какво ли би трябвало да идва след хленча, така че изкара още един хленч и се подготви да загуби съзнание. В това имаше голям опит.

Сега виждаше звездите — не трепкаха много-много, защото въздухът тук горе беше много разреден. Определено умираше. Познаваше по това, че чувстваше и двата си крака по един и същи начин — и фабричния, и истинския, а силата на вятъра покрай ушите му намаляваше. Носът му беше изтръпнал, а и ръцете му бяха тръгнали нататък. И беше почнал да халюцинира.

Нямаше съмнение, че халюцинира. Защото виждаше огромна черна сянка, надвиснала над него, а това тука ти беше гъза на космоса и, много ясно, тук големи черни неща нямаше. А той летеше право към това, дето го нямаше.

На голямото черно нещо му пораснаха очи, то ги отвори и се вторачи право в Бил. Раззина ужасна, пламтяща червена паст. После чудовището си пусна ръце, много, много ръце, и посегна да натика Бил в противния си търбух.

На Бил му се искаше да се развихри, да рита и да вряска, но за вряскане въздухът не стигаше. Той задейства ножа в подметката на крака. Вместо него се подаде трионът. С който и нападна.

Разнесе се яко „к-тънк“. На Бил му се стори, че чува писък нейде в далечината; Проблесна светкавица — а после всичко почерня.