Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (7)

6.

На следващия ден още нямаше знак от съседа на Шугър в апартамент 5а, въпреки че през нощта някой се беше погрижил за саксиите пред прозорците — джодженът беше обран, а тайландският босилек — засаден на мястото си. И прозорецът пак беше притворен, а по върха на покрива се извиваше божественият аромат на нещо възхитително, прилично на кекс.

— Днес сутринта отвън определено мирише на нещо хубаво — каза Шугър по-високо, отколкото беше необходимо.

От мириса огладняваше. Пчелите — също, както личеше. Бяха изяли всичкия захарен сироп, който сложи предния ден в хранилката, на най-горното ниво на кошера, за да им даде малко енергия, докато броят им продължаваше да расте.

И сега бе излязла да купи захар.

Само на няколко пресечки имаше голям лъскав супермаркет, а по-наблизо — по-малък кулинарен магазин, но Шугър цял живот си намираше приятели, като не ходеше в лъскавите супермаркети или в близките кулинарни магазини. Още получаваше писма от тези приятели всеки божи ден.

Сега може и да живееше в Ню Йорк, но това не беше извинение да не направи абсолютно същото нещо, което би направила, ако се намираше в Питстън или в Тръки: да почука на нечия врата и да помоли за чаша от някакъв продукт.

Сигурна бе, че в 5а имат захар, заради изкусителните аромати на печен сладкиш, които се разнасяха от него, и когато почука, й се стори, че чува как някой се движи от другата страна на вратата, но никой не отговори.

Стеснителен, помисли си пак тя. Определено неуверен и свенлив.

Вратата на апартамент 4 беше яркозелена и я отвори набит, дребен мъж на около седемдесет години, с боядисана коса в шокиращо оранжево.

— Каквото и да продавате, нищо няма да купя — каза той. — Така че веднага се разкарайте.

— Добро утро и на вас, господине, не продавам абсолютно нищо — отвърна невъзмутимо тя. — Казвам се Шугър Уолъс и току-що се нанесох на горния етаж. Знам, че ви притеснявам, но дали имате излишна чаша захар?

Набитият дребен мъж се вторачи в нея и по сбръчканото му лице преминаха вълни на дълбоко подозрение.

— Тя ли ви подучи за това, тази пършива, заядлива, злобна женица? Тя ли?

— Не, сър, никой не ме е подучил за нищо. Просто ми трябва чаша захар, това е. Толкова е просто.

— Захарчето иска захар? Може би си мислите, че аз съм прост. Вървете по дяволите и двете! — Той се прибра в жилището си и затръшна вратата толкова силно, че тя се разтресе в касата си.

Ако той беше единственият й съсед, Шугър щеше да се смути, но имаше на разположение още три етажа, затова слезе долу, на следващата площадка, където избледнялата врата със зелени, червени и бели ивици на апартамент 3 се отвори още преди да е успяла да почука, и оттам се подаде горе-долу също толкова раздразнена жена.

— Проблеми ли ви създава старият Макнали? — Изглеждаше по-възрастна от човека на горния етаж, а комбинезонът й на цветя сякаш беше още по-стар, но нежните й рубинени обици носеха някакъв далечен отблясък от миналото. — Ако ви притеснява — продължи тя — ще го убия!

— Не си търся проблеми — каза Шугър. — А само чаша захар, ако ви се намира излишна.

— Макнали даде ли ви захар? — попита старицата.

— Може би не е имал — отвърна Шугър, поклащайки глава. — Както и да е, нова съм в блока, току-що се нанесох на петия етаж и се оказа, че нямам, така че… извинявайте, каква съм само, стоя тук и се мотая, а дори не разбрах името ви.

— Не съм го изричала — каза старицата. — Но съм госпожа Кешъл. Макнали не ви даде захар, казвате? Аз пък бих ви дала, ако имах, но нямам. — Тя сви рамене и захлопна вратата, не чак толкова енергично, колкото съседът й от горния етаж, но въпреки това достатъчно убедително.

Шугър се спусна по стълбите още един етаж по-долу.

Вратата на апартамент 2 беше красива: изрисувана в ярки цветове с полинезийска танцьорка по средата и мънички пейзажни винетки по краищата — като облачета текст в комикс. Отвори я хубава жена с уморени очи, дълги сини усукани плитки и разплакано дете на около годинка върху бедрото си.

— Какво искате?

— Еха, много хубава пола — каза Шугър. Беше от яркооранжева кожа и заслепяващо къса.

Комплиментът изненада притежателката на полата.

— Какво?

— Полата ви, много ми харесва. Имате перфектните крака за нея! — Наистина, краката й бяха дълги и стройни като отлети, а надупчените й мрежести чорапогащи изчезваха в опърпани рокерски ботуши. Самата Шугър не би си придала подобна външност, но оценяваше, че някой друг може да се спретне толкова добре.

— А, ами, добре де.

— Хей, мъничко човече — каза Шугър на детенцето, което зяпаше, засмукало палеца си, и хълцаше, вместо да плаче. — Как се казваш?

— Това е Итън — отвърна майка му. — А аз съм Лола, окей? Какво искаш?

— Приятно ми е да се запознаем, Итън и Лола. Ти да не си Лола от „Балоните на Лола“?

— Не ми споменавай за тъпите балони! — Лола още повече се намръщи и хубостта от лицето й изчезна.

— Ах, извинявай, просто се възхищавах на магазина и…

— А, да бе, няма нужда хората да му се възхищават или да стоят тук и да ми говорят за него, искам да идват и да купуват скапаните балони.

Шугър изведнъж разбра как може да се чувства един спаднал балон. Но също знаеше, че ако един балон имаше избор, по-скоро щеше да е пълен с въздух.

— Ами, аз с удоволствие бих купила няколко балона! — отвърна тя. — Само ми кажи в кои часове е отворено. А междувременно се чудех дали имаш да ми дадеш назаем чаша захар.

Лола я изгледа така, сякаш Шугър е побъркана.

— Ти каква си такава, като някоя от семейство Уолтън^[1] ли?

— Като някоя от семейство Уолъс — отвърна Шугър. — Там, откъдето идвам, раздаваме чаши с излишната си захар наляво и надясно, макар че, предполагам, тук това не се случва толкова често.

— Тук, през двайсет и първи век? Не — каза Лола. Итън извади палеца от устата си и пак се разплака. — Виж, имам сироп от агаве, но е за него. Нямам захар. Закъснявам. Трябва да тръгвам. — И пред лицето на Шугър чевръсто се затвори още една врата.

Без още да се е отказала, тя слезе по последните стъпала и почука любезно, но достатъчно продължително, на последната врата — онази, тъмносивата, с петте ключалки, всяка от които най-накрая чу бавно да се превърта.

После вратата се отвори от най-слабичкото момиче, което Шугър някога бе виждала. Обуто в дънки, които висяха от детинските му бедра, и облечено с два пуловера, чиито деколтета разкриваха кокали, толкова близо до кожата, че Шугър се изуми как още не са я пробили. Момичето имаше руса коса, усукана в кок на главата, и прекрасни бледозелени очи с ресни от тъмни мигли.

— Какво гледаш? — попита тя.

— Ами гледам теб — отвърна Шугър.

— Ами недей — каза момичето, но не затвори вратата.

— Моля те, извинявай за грубостта — Шугър протегна ръка. — Аз съм Шугър Уолъс.

— Шугър? Какво глупаво име — каза момичето, поглеждайки към ръката й миг преди очите му да се прибелят, и припадна, спускайки се като копринен шал на земята.