Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (42)

41.

В момента, в който таксито пресече „Броуд стрийт“ и намали достатъчно, за да може Шугър да отвори прозореца, тя пое първата си дълбока глътка въздух в Чарлстън от петнайсет години насам. О, колко сладък вкус имаше той! През време на нейното отсъствие родният й град не беше изгубил нищо от блясъка си. Искреше като диаманти върху кадифе в най-представителната бижутерия на Бог.

От лявата им страна блещукаше широката река Купър, небето над нея — в невъобразимо венецианско синьо, а островните военни укрепления на „Форт Съмтър“ се очертаваха като смътен силует в далечината. От дясната им страна боядисаните в пастелни цветове колониални къщи „Рейнбоу Роу“ намигаха зад каролинските палми, преди „Ийст Бей стрийт“ да се разшири и да разкрие най-внушителните чарлстънски домове, възправени на своите четири етажа и неимоверно горди със своите тучни градини и пеещи фонтани, скрити зад филигранни огради и богато украсени портали — сложно изплетени паяжини от желязо.

— Наистина няма друго такова място — въздъхна тя и се обърна към Тео. — Кълна се, бях забравила.

— Прилича малко на Париж, по-ниско разположен — съгласи се Тео. — Само че с по-приятен климат и повече коне.

— И жасминът — каза Шугър. — Конфедеративният жасмин. Усещаш ли мириса му?

Тео театрално подуши въздуха.

— Дали го усещам? Сравнен с него, жасминът на янките е направо като умрял.

Той стисна ръката й. Едва беше продумала по време на полета и въпреки че сега, след като бяха в Чарлстън, вече не изглеждаше толкова зле, още беше бледа като жасмина, който наистина кокетно цъфтеше над почти всяка порта, парапет, вход и улична лампа чак докъдето погледът стигаше.

Шофьорът намали, за да завие по павирана улица, отдалечавайки се от реката.

— Извинете, господине — обади се Шугър, но имате ли нещо против първо да ни закарате до „Батъри Парк“? Моят приятел никога не е имал удоволствието да види крайчето на нашия полуостров, където Купър се среща с Ашли, а бих искала пътьом да му го покажа.

— Това е мястото, на което е започнала Американската гражданска война, точно ей там — обясни шофьорът, като намали и посочи „Форт Съмтър“. — После вече нищо не било същото.

— Градът обаче изглежда чудесно — каза му Шугър. — Добра работа сте свършили, грижите се за мястото.

— Нямало ви е известно време, мадам? — попита той, проверявайки я в огледалото за обратно виждане.

— Дълго време — усмихна се Шугър.

— Няма значение — каза шофьорът. — Който е от Чарлстън, винаги си остава от Чарлстън.

Тео я побутна с лакът и се ухили.

— Човек не може да изпитва блудкави чувства към този град — отвърна Шугър, но вече приближаваха дома на родителите й и от нерви почваше да й призлява.

— Улица „Лагри“ петнайсет, мадам, нали така казахте? — попита шофьорът. — Тази къща ли? Бялата?

— Да, господине, благодаря ви — отвърна Шугър. — Тази е.

— На семейство Уолъс?

— Да, господине.

— Това къщата на вашите родители ли е?

— Да, господине.

— Ами, вие сигурно сте Офейкалата булка!

— Моля?

— Еха, приятно ми е да се запознаем, госпожице Уолъс. Още говорят за вас, знаете ли.

— Извинявайте, как ме нарекохте?

— Добре, дайте да взема чантите — намеси се Тео, като плати сметката и даде на шофьора щедър бакшиш, за да му затвори устата.

— Добре дошла вкъщи — каза той, преди да се качи обратно в колата си, преброявайки банкнотите.

— Офейкалата булка ли ме нарече той току-що? — попита Шугър, щом останаха на тротоара.

— Какъв прекрасен дом. Тук ли си израснала?

— Тео, направо не мога да повярвам, че през цялото време, докато ме е нямало, са ми викали Офейкалата булка. Толкова е конфузно.

— Е, хайде, това издава известно чувство за хумор, не мислиш ли? По-добре е, отколкото да ти викат Жестоката любима или Съпругата беглец.

— Така ли?

— Хм. Гледай какви чудни балкони! — Взираха се нагоре към триетажен, бял дървен дом, който се разпростираше настрани към улицата с дълги веранди, обхващащи дължината на всеки етаж.

— Тук ги наричат пиаци — каза Шугър, любувайки се на експертно подрязаната градина, видима само през изящната ограда от ковано желязо.

— Прилича на много хубаво украсена торта — отбеляза Тео.

— Сватбена торта — сухо добави Шугър. Тя нервно погледна часовника си. — Знаеш ли, като се замисля, по-добре първо да идем да се регистрираме в хотела, преди да влезем тук с гръм и трясък. Винаги съм харесвала „Вендю Ин“. Приятен е. Не чак толкова натруфен. И преди имаше бар на покрива.

— Какво значи „да влезем с гръм и трясък“? — попита Тео, пристъпвайки в сянката, за да избегне съсухрящата жега. — Очакват ни, нали?

— По този въпрос — започна Шугър — всъщност така и не успях да се принудя да им кажа, че ще идваме.

Тео я дръпна в морето от жасмин.

— Не знаят, че сме тук?

— Опитах се, Тео! Наистина. Но всеки път, когато вдигах телефона, за да ги набера, номерът просто ми излиташе от ума или усещах, че ей сега ще повърна, или се виждах как си стягам багажа и изчезвам в Перу и накрая си помислих, че е най-добре да дойдем тук и да става каквото ще, въпреки че е крайно невъзпитано да се появиш без предупреждение, а знаеш какво мисля за лошите маниери.

Тео я изгледа сурово.

— Винаги съм искал да отида в Перу — каза той и в този миг Шугър толкова много го обичаше, че забрави да се страхува и просто го целуна. Колко чистосърдечно би одобрил дядо й този мъж.

Точно този момент избра майка й да се върне от фризьор. Тя натисна клаксона, за да разгони отрепките от входа на къщата си, докато минаваше през автоматичните врати, поглеждайки ги презрително, а после изчезна в имението.

Тео и Шугър останаха като гръмнати на мястото си.

— Тя ли беше?

— Ъ-хъ.

— Видя ли те? — попита Тео.

— Не знам.

— Би ли те разпознала?

— Майките обикновено не разпознават ли дъщерите си?

— Може ли да влезе в къщата от гаража?

— Не знам. Гаражът е нов — каза Шугър. — Но тя никога не е обичала да си разрошва косата, затова си мисля, че да, може. Тео, имам лошо предчувствие. Мисля, че трябва да се върнем в Ню Йорк. Забрави за това. Ако не ме е познала, нищо няма да заподозре. Ако ме е познала, тогава сигурно не иска да ме вижда.

— Шугър, ти обеща да го направиш и по-важното, обеща ми гритс^[1] за закуска! Изобщо не знам що за ястие е това, но няма да се прибера вкъщи, без да съм го опитал. Чуй ме, тя не е моя майка и аз не се страхувам от нея. Ако искаш да се плашиш, ела в Барланарк да се запознаеш с лелите ми. Ще ти вземат акъла, и то не в добрия смисъл на думата. Просто ще бъдем учтиви, като няма да споменаваме изобщо, че сме се отбили без предупреждение.

В този момент покрай тях изтрополи едър, лъскав червеникавокафяв кон, който теглеше в бяла карета блажена млада двойка. Копитата му удряха със силен трясък облите камъни по улица „Лагри“.

— Добър ден — каза файтонджията. — Красота, нали? Приятно прекарване. — Той свали шапката си, а двойката им помаха.

Шугър махна в отговор.

— Благодаря, да ви се връща — викна тя. Умееше да бъде вежлива.

— Хайде — каза Тео. — Влизаме. — Тръгна с широка крачка към входната врата и енергично почука. — Просто помни, че сме възрастни — каза той. — Нищо лошо не сме направили. Е, поне аз. Не и нещо, което майка ти да знае.

Шугър чу потракването на майчините си токчета по паркета от другата страна на вратата, после, щом вратата се отвори, усети как дъхът й секва и ето я нея, на вид точно както в онзи ужасен ден преди петнайсет години, само че този път носеше светложълто, което винаги предпочиташе, защото правеше чудеса с кожата и очите й.

— Чери Лин — каза тя без оттенък на усмивка, оглеждайки Тео от главата до петите. — И приятел.

Тео беше облечен с риза на шотландско каре и шорти, доста дискретни за неговия вкус, но Шугър знаеше, че майка й няма да погледне благосклонно на подобна премяна.

— На какво дължа това удоволствие? — попита Ета.

— Съжалявам, мамо. Съжалявам, че не се обадих предварително.

— За това ли съжаляваш?

Шугър е взела красотата от майка си, бе първото впечатление на Тео, но тази жена не го порази с усещането, че има златно сърце. Изглеждаше богата и подла, точно обратното на собствената му майка, и се почувства горд, че въпреки това Шугър се е оказала друга и е тръгнала по свой път.

— Това е Тео Фицджералд — каза Шугър.

— Приятно ми е да се запознаем, господин Фицджералд — отвърна Ета с тон, който показваше всичко друго, но не и казаното. — Но наистина, няма нужда да стоите отвън като пътуващи продавачи на енциклопедии. Макар че, доколкото ми е известно, вие сте пътуващи продавачи на енциклопедии. Моля, влезте.

Пристъпиха прага на къщата и тръгнаха след Ета към представителната всекидневна.

Ета беше остаряла превъзходно: по въпроса и дума не можеше да става. Дългата й руса коса беше отметната назад с изисканост, която никога не беше излизала от мода, гримът й беше съвършен, бледожълтият костюм — в същия размер, който винаги беше носила, а токчетата на обувките й, по възможност, с два-три сантиметра по-високи.

Изглеждаше поразително. И ако имаше бръчки, то или стаята бе осветена така, че да ги смекчава, или Ета се беше справила с тях хирургически. Можеше да мине за по-голямата, по-студена сестра на Шугър.

— Моля, господин Фицджералд, Чери Лин, седнете. Студен чай за двама ви? Сега ще се погрижа. Извинете ме.

— Еха — прошепна Тео, след като тя излезе от стаята. — Няма да ни улесни живота.

— И за миг не съм помисляла, че ще го направи — каза Шугър, ставайки от дивана, на който се бе настанила с неудобство, и отиде до рояла, нова придобивка в стаята, откакто за последно бе влизала тук, подреден със снимки в сребърни рамки.

Нямаше я на нито една от тях. Имаше отделни фотографии на майка й и баща й през годините, на двамата й братя, докато израстват от спретнати момченца в малките класове през спретнати младежи до спретнати съпрузи и бащи.

— О, това е първата жена на Трой — Мариана — каза тя, вдигайки сватбена фотография на брат си и красива блондинка с дълга рокля без презрамки. — Бяхме съученички в гимназията, но Мариана беше лукава — обясняваше Шугър. — А това трябва да е новата му жена Луси, хубава е, нали? О, а тези сигурно са дъщерите им Ема и София. Какви красиви момичета. А това е другият ми брат — Бен. — Тя вдигна снимката на хубав мъж с друга блондинка и още две малки момиченца. — Това е неговата жена, Джийн, и техните деца — Шарлът и Ребека. Нали са прекрасни? Адвокатът на дядо ми пише веднъж в годината, за да ме държи в течение, но да ги видя всичките тук…

Тео взе снимката от ръцете й и нежно я върна обратно върху рояла, после избърса с палец от бузата й сълзата, която Шугър едва ли усещаше, и целуна мястото, на което се беше стекла.

— Ако дойдат в твоя апартамент, Шугър, също няма да намерят свои снимки.

— Защото е мъчително — каза тя.

— Точно това имам предвид — долетя отговорът му. И двамата се обърнаха, щом потракването на токчета възвести връщането на Ета в стаята.

— Чай — каза тя, оставяйки поднос на масата, после наля на всеки по една чаша от кристална кана. — Съжалявам, не мога да остана — добави тя — имам важен ангажимент. Ако знаех, че ще идвате… Както и да е, говорих с баща ти и той предлага да отидем на вечеря — в яхтклуба. Чери Лин, надявам се, че няма да ти е неудобно? Ще провери дали братята ти ще успеят да дойдат, но в толкова кратък срок… Е, предполагам, че след като пристигате тук без предупреждение, сте уредили да се настаните някъде? Не бързайте с напитките: Ниси, икономката, ще ви изпрати, скоро привършва с прането. Довечера в осем, Чери Лин. Приятно ми беше да се запознаем, господин Фицджералд. Моля да ме извините, но имам плътен график, а и без това, да… Ще се видим по-късно. Засега довиждане.

Тя изхвърча от стаята, оставяйки усещането, че вътре е с два градуса по-студено, отколкото преди да влезе.

— Е, не мина чак толкова зле — каза Тео, щом Шугър отново потъна във възглавниците на дивана, затвори очи и си пожела да се върне на своя манхатънски покрив.