Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Wedding Bees, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2020)
Разпознаване, корекция и форматиране
NMereva (2022)

Издание:

Автор: Сара-Кейт Линч

Заглавие: Сватбени пчели

Преводач: Мария Михайлова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски (не е указано)

Издание: първо

Издател: Издателство „Слънце“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман (не е указано)

Националност: новозеландска

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Излязла от печат: 5.08.2014

Редактор: Гергана Михайлова

Художник: Вихра Стоева

Коректор: Снежана Бошнакова

ISBN: 978-954-742-207-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/14318

История

  1. — Добавяне

25.

Купидон, разбуден от дрямката си, мигновено се организира и навакса за всичкото време, в което беше губил, пращайки стрели по дърветата и пътните знаци. Само два дни след като махна коричките от раните на любовното си минало, за да разкрие нежното си съкрушено сърце, Шугър се сблъска с Тео пред последната печена патица, висяща на прозореца в един крайъгълен магазин на Чайнатаун.

— Здравей — каза тя, а трепетът, че го вижда, разцъфна по кожата й като изгрев. Той беше облечен с друга хавайска риза, пурпурна като цветето обички, нашарена с тюркоазени вълни и сърфове, така че синьото на очите му изпъкваше повече от обикновено. — Ето ме и мен, мисля, че се споразумяхме никога повече да не се виждаме.

— Не че искам да звуча като адвокат — отвърна Тео с предпазлива усмивка — но твоето заявление, че не искаш да се виждаме, и това, че аз не казах нищо в отговор, означава липса на сключено споразумение. А и аз нямам нищо общо със случайната ни среща. Просто късмет. В този град има осем милиона жители, Шугър, и все пак планетите се подредиха четири пъти така, че да ни съберат на едно място.

— Втория и третия път не ме ли преследва?

— Да, но не първия път, нито пък днес. Това не ти ли говори нещо?

— Говори ми, че можеш да вземеш патицата — каза тя. — И без това везните ми клоняха към салата с раци. Тук на две крачки по-надолу има магазин с живи раци. И скариди, които още полюшват мустачета, ако това, което им стърчи, се нарича мустачета.

— Не си и помислям да те принуждавам да издирваш полюшващи се мустачета — отвърна Тео. — Няма да мога да ям патицата, ако знам, че съм я грабнал от нечии ръце, да не говорим за твоите.

— Какво смяташе да готвиш?

— Палачинките с патешко са върхът в моя иначе ограничен гастрономически репертоар — каза Тео. — Особено когато готвя за моята племенница. Тя е само на десет години, но се отнася много критично към кулинарните ми умения. Все едно си имаш съвсем мъничък Гордън Рамзи[1] вкъщи, преобразен като жена. И той е шотландец, знаеше ли? Макар че не бързаме да го припознаваме, когато сее огън и жулел в кухнята на някой клет нещастник.

— Готвиш за племенницата си? — Сърцето на Шугър се сви, не заради Тео, а заради нея самата. И тя имаше племеннички, четири на брой, за които с удоволствие би готвила. Но изобщо не ги беше виждала.

— Веднъж на две седмици моята бивша балдъза си организира романтична вечер със своя съпруг — казваше Тео — и аз имам удоволствието да бъда победен на Скрабъл, Монополи, Мексикански влак и през последния месец, на покер. Да ти кажа, хлапето не взима затворници…

Възрастната китайка зад щанда започна да цъка с език и каза нещо на мъжа си.

— Кой ще купува? — попита съпругът.

— Наистина, ти я вземи — обърна се Шугър към Тео. — В края на краищата предпочитам салатата с раци.

— Не мога — поклати глава Тео.

— Ти, тя или някой друг. Все ми е едно — обади се мъжът зад щанда, докато жена му въртеше очи към него и имитираше целувки със саркастични звуци.

— Наистина, той да я вземе — каза Шугър и щом усети безпогрешно разклащането на равновесието си, в стомаха й се надигна паника.

Заради племенницата на Тео ли беше това? Заради смътния аромат на мента и кожа, който Шугър долавяше, застанала толкова близо до него? Заради предположението на продавачката, че във въздуха витаят целувки? Или заради ненаситния копнеж, който внезапно изпита — да чуе шепот с шотландско звучене в ухото си, да усети ръце, които я обгръщат, устни, които я докосват, нежни пръсти, които безкрайно я галят?

— Всъщност знаеш ли какво? — каза тя, а бузите й пламтяха. — Трябва да тичам. Време е да купя раците и още малко продукти, затова ще те оставя с патицата ти да си живеете дълго и щастливо. Ще тръгвам. Много ми беше приятно, че пак се срещнахме, пожелавам ти късмет с палачинките и весело прекарване с твоята племенница. А сега, довиждане.

Тя избяга на улицата, сърцето й лудо препускаше, после свърна в погрешна посока надолу по „Гранд стрийт“ и спря пред знака на пресечната „Кристи стрийт“.

Джордж беше прав: тя се страхуваше. Бе като вцепенена. Но не беше от кой знае колко голяма полза, че го знаеше. Дали да не се върне? Или да пресече? Ами, ако никога повече не го види? Ами, ако четирите пъти бяха всичко, което късметът и малко дебнене позволяваха? Ами, ако четири пъти бяха вече предостатъчно?

— Почакай малко — каза Тео зад нея, останал без въздух. — Моля те, Шугър, знам, че не искаш да се обвързваш за цял живот, не искаш вечеря или питие, но не може ли поне да седнем и да поговорим за минутка?

Не трябва да се съгласява. Категорично, сто процента не трябва. Или пък напротив?

Но докато се колебаеше, нещо с трополене се освободи в предателското й тяло и то просто я обърна към Тео. Позволи му да я заведе до една пейка в парка „Сара Рузвелт“, където група бразилчета играеха футбол, а три възрастни дами зад тях с вледеняващо темпо правеха тай чи упражнения.

— Няма как човек да не обича този град, нали? — каза Тео, когато седнаха.

— Съгласна съм — съгласи се Шугър. — Тоест, наистина обичам Ню Йорк. Знаеш, нямам предвид другия вид „съгласна съм“, който категорично не обичам. Тоест, не обичам особено много.

Тео се засмя.

— О, толкова е хубаво, че те виждам — каза той. — Нямаш представа. Просто търсех възможност да изясня недоразуменията. Но първо, не трябваше да се съгласявам за патицата. Всъщност — той тикна кесията към нея — твоя е. Вече и без това не мога да я преглътна, а Франки веднага ще познае, че нещо не е наред, и ще ме опече на шиш така, както само детето на двама университетски преподаватели може, и преди да се усетя, вече ще съм й разказал за теб, тя ще каже на Нина, а после вече двама души, ако не и трима, ще те следим.

Шугър погледна патицата.

— Коя е Нина?

— Разбира се! Ти нищичко не знаеш за мен. Все го забравям. Добре, Нина е най-близкото до сестра същество, което имам, но всъщност бях женен за нейната сестра, Керълин — три години, докато тя не избяга с един градинар на име Джо. Сега живеят в Италия, много са щастливи и аз се радвам за тях. Честно.

— Честно?

— Ходих на терапия. Много напреднах. Според мен общият консенсус, до който стигнахме, е, че не е трябвало изобщо да се женим. И оттогава не съм имал сериозна половинка. Не и както му е редът. Чакам и — е, какво да се прави, адвокат съм. Извинявай, за което. Преди бях лош адвокат, който изкарва много пари, сега съм добър адвокат и не печеля кой знае колко, но така ми харесва повече. Да продължавам ли?

Шугър кимна.

— Никога не съм познавал баща си, мисля, че това ти го казах, но имах прекрасна майка, така че не усещах липсата му. Тя почина в деня, след като навърших двайсет и девет години, и това бе най-лошото, което ми се е случвало. И въпреки че вече съм на четирийсет, тя още ми липсва всеки божи ден. Много ли е сантиментално?

— Изобщо не е сантиментално. И моят дядо ми липсва всеки божи ден. — На Шугър й беше мъчно и за всички останали от семейството й, но не искаше да го признае дори на себе си.

— Както и да е, аз съм от онези клети нещастници, към които Гордън Рамзи хвърля огън и жупел. Ужасен готвач съм, с изключение на палачинките с патешко. Всъщност те са единственото нещо в готварския ми репертоар. Какво друго? Мразя червена цикория. Толкова е горчива! Обличам хавайски ризи, защото са точно обратното на това, което носех преди, макар Франки да казва, че приличам на избягал от цирка, а аз мразя цирк. И опера. Моля те, не ме карай да ходя на опера. Нямам нищо против котките, но предпочитам кучетата, мисля да си взема куче и съм алергичен към…

Шугър не знаеше какво я прихвана в този момент, но не можеше да слуша повече и думичка. Просто се наведе и го накара да млъкне с целувка, дълга и нежна, сякаш бяха свикнали да се целуват така през цялото време.

Не можеше да повярва, че го прави, но не можеше да повярва и че не го е направила по-рано. Неговият аромат, вкусът му, острите косъмчета по лицето му върху нейната мека кожа. Трябва да престана, помисли си тя. Трябва да престана, преди да съм свикнала с неговия вкус, с усещането за него, с възможността за него.

Но беше твърде късно. Вместо това престана да мисли. Просто остави тялото си да вземе инициативата и то попадна в Тео, сякаш е ключ, а той е вратата за вкъщи.

Шугър не можа да усети дали Тео се изненада. Той я придърпа по-близо, едната му ръка беше на кръста й, другата — под косата й, на шията.

Всъщност на него му се искаше да заплаче, но и да запее, да благодари на Бог, на майка си и на Вселената, но най-вече искаше да задържи завинаги Шугър в обятията си. Накрая тя се отдръпна, но Тео продължи да държи лицето й в шепите си.

— Знаех си — каза той. — Знаех си.

Тя се страхуваше да отмести поглед от него, да не би магията на случилото се току-що да изчезне в облаче дим, отнасяйки със себе си чудното блаженство, което изпитваше.

— Трябва да му се довериш — каза Тео. — Аз се чувствах по същия начин. Чувствам се по същия начин. От мига, в който те видях. Просто съм няколко крачки напред.

Той пое ръцете й — които стискаха патицата, сякаш още беше жива и се канеше да скочи от скута й — и Шугър пак видя: тях двамата, след четирийсет години, как вървят нагоре по Източна Седма улица заедно. Не бе допускала, че някога пак ще се чувства така. Грешно прецени първия път, а и толкова не й се искаше отново да подлага на риск сърцето си. Но тази целувка, тези устни, тези ръце, тази усмивка — ах, те можеха да причинят наистина голяма вреда.

— Кажи нещо — помоли Тео. — И моля те, моля те, нека е нещо, което искам да чуя.

— Патицата е твоя — Шугър усещаше зъбите си вдървени в устата си, а устните я боляха.

Тео не помръдна, само притаи дъх.

— И мислех да организирам вечерно парти в събота — продължи тя. — Наистина ще се радвам, ако дойдеш.

— Да — каза той. — Да, да и да. Само… Да. И ти благодаря. Ще дойда. Разбира се, че ще дойда. Тоест, щях да дойда веднага, още в тази минута, ако не трябваше да правя палачинки с патешко за Франки. Но да. Защо пък да не се видим утре? Или вдругиден?

— В събота е добре — каза Шугър.

— Права си. Трябва да почакаме. Аз трябва да почакам. Но не се съмнявай в мен, Шугър. Времето може да извърши странни неща. Вярвай ми, моля те. Знам, че е внезапно и неуместно, но ето ти моя номер. Ако не се появя, значи съм умрял, а ти ще трябва да го узнаеш. Това е единственото, което ще ми попречи да дойда при теб в събота. Смъртта.

— Ако говориш така на всяко момиче, което срещаш, ето ти обяснението защо напоследък ти е липсвала сериозна половинка.

— Не съм искал такава, Шугър. Това имам предвид. Искам само теб. Ти си тази, която чаках.

От историите на Руби в „Ню Йорк Таймс“ Шугър знаеше, че хората говорят такива неща пред вестниците, както и един на друг. Но едва ли, когато са на открито? С жена, завита в одеяла, ровеща в кофата за боклук от едната им страна, и будисти с шафранени роби, медитиращи от другата?

Шугър взе визитката му, написа адреса си на друга и обясни, че няма мобилен телефон.

Той не искаше да си тръгва, не искаше да я изпуска от поглед, но трябваше да приготвя палачинки с патешко. Тръгна заднешком, за да може да я вижда до последната възможна минута, после тя пресече улицата, усещайки очите му върху шията, раменете, гърба си, по цялото си тяло.

И пак почувства трепет, възхитителен трепет.

* * *

Елизабет Шеста моментално усети промяната у Шугър, сякаш топъл фронт връхлиташе от юг. Най-после, каза тя на царството си, когато стопанката им се прибра от срещата си с Тео в парка „Сара Рузвелт“. Най-после.

Тя веднага започна да снася отново с бодро темпо, придвижвайки се от килийка на килийка. Нямаше да успее да достигне рекорда от 3000 яйца, но поне се бе върнала на работа.

После Руби дойде на гости и Елизабет Шеста още повече ускори темпото. Бе се привързала към момичето, чиято крехка, мъждукаща и тъжна аура, въпреки всичко, излъчваше безмълвната сила на откритото сърце, а това винаги правеше впечатление на царицата.

Днес Руби разказа на Шугър за Пейшънс Винсънт и Раян Рос, оженили се предния уикенд в хотел „Четири сезона“ в Бостън. Пейшънс била влюбена в Раян от гимназията, но така и не му казала, затова не знаела, че той също си пада по нея, докато двайсет и пет години по-късно не се свързали във Фейсбук.

Елизабет Шеста не знаеше какво е Фейсбук, но усещаше как от Руби прииждат надежда и възбуда на огромни, бучащи вълни. А когато Шугър каза на Руби, че е целунала Тео в Чайнатаун, необузданата страст, която изригна от нея, буквално издуха царицата от едната килийка в съседната.

Необуздана страст — точно това беше липсвало.

Елизабет Шеста реши, че днес в края на краищата може и да успее да снесе 3000 яйца.

Бележки

[1] Един от десетте най-печеливши майстори готвачи в света, известен и с ругатните си. — Б.р.