Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (23)

22.

Господин Макнали чу Шугър да се качва нагоре по стълбите и отвори вратата си да я пресрещне.

— Твоята госпожица на първия етаж — каза той — онази, клечката. Беше пред мъртвешки припадък във фоайето, когато слязох да си проверя пощенската кутия.

Минаха няколко минути, преди Руби да отвърне на упоритото почукване на Шугър, и когато отвори, очите й гаснеха, кожата й сивееше и беше още по-отслабнала от предния път, когато Шугър я видя, въпреки че нямаше накъде повече.

— О, мила — само това промълви Шугър, при което Руби избухна в плач.

— Не казвай нищо — изплака тя. — Наслушала съм се. Не харесам хората, които ми говорят разни неща, затова не ги казвай.

— Добре, няма — отвърна Шугър, като влезе вътре и пое крехкото тяло на Руби в прегръдката си. Държеше я колкото може по-нежно, тъничките й рамене трепереха при допира. Руби напомняше на Шугър за скелет на изсъхнало листо, от което не бе останало нищо, освен изключителната форма, само заплетен шепот от това, което някога е било. Красиво за гледане, но твърде крехко да го държиш.

Шугър не искаше да казва на Руби, че трябва да яде. Момичето имаше храна в дома си, така че можеше да яде, ако иска, но очевидно не искаше или не можеше. И дори Шугър да настояваше, това нямаше да ги доведе до нищо, затова беше важно да остави съветите засега и просто да измисли какво друго да направи, за да й помогне.

— Да ти кажа, аз самата всеки момент може да изпадна в пристъп на меланхолия — почна Шугър. — Пчелите ми не са в настроение, а се кълна, че правя всичко за тях, затова ще ни запаря по един лимонов чай, а после знаеш ли какво ще сторим двечките?

Тя изтри сълзите от хлътналите бузи на Руби.

— Ще легнем на твоето грамадно легло и ще разгледаме албума ти.

Ако има простичък начин да разрешиш бързо един проблем, бе казвал дядо й винаги, ще си глупак да не опиташ. Шугър не знаеше как да накара Руби да яде, но беше наясно как да я накара да се почувства по-добре, затова реши да започне оттам.

В кухнята добави към чая на Руби пълна лъжица от пчелния прашец, който носеше в джоба си. По нейно мнение пчелният прашец спадаше към невъзпетите суперхрани на света и макар че едва ли щеше да възстанови здравето на Руби така, както хубавото похапване по три пъти на ден, поне щеше да й помогне да изкара следващите няколко часа. Всъщност самата Шугър също се нуждаеше от малко енергия, така че добави няколко зрънца и към своя чай, после занесе двете чаши в стаята на Руби. Момичето бе полегнало като тънка вейка сред множеството натъпкани възглавници на огромното си легло, напомнящо шейна, а албумът с изрезки беше отворен в скута й.

— Беше хубава седмица — каза Руби. — Ще ми ги прочетеш ли?

Беше свела яденето до една осма крекер, две резенчета портокал, стрък целина, половин бурканче бебешко пюре и един морков, но беше отказала диетичната сода. Нямаше намерение да се връща в болницата, дори нямаше да опита киноа; просто искаше да слуша хубави истории за щастливи хора.

Шугър изхлузи обувките си, също се облегна на възглавниците и вдигна албума.

— Бренда Лорд и Виктор Хамилтън се ожениха вчера в католическата църква „Непорочното зачатие“ в Уестхамптън Бийч, Ню Йорк — прочете тя. — „Още в мига, в който го видях, разбрах, че накрая ще се оженим — каза булката, която ще носи фамилията на мъжа си. — На него просто му трябваха две години, за да стигне до същия извод.“

— Това се случва доста често — каза Руби. — Трябва им малко време, за да погледнат на нещата по този начин.

— Е, според господин Хамилтън „Бренда знае точно какво иска и след като свикнах с това, видях колко удобно може да е“ — продължи Шугър. — „Съдбата ни се реши първия път, когато той ми каза да не се тревожа и че всичко ще бъде наред — сподели госпожа Хамилтън. — Той нямаше как да знае, че ни е писано да сме заедно, но аз така или иначе харесах това, че го каза.“

— Той ми изглежда доста свестен — обади се Руби — но според мен тя обича да командва. Прочети ми нещо друго.

— Искаш ли да добавиш например моля те или благодаря?

— Моля те или благодаря — подчини се Руби.

— „Бенджамин Фийлдинг и Гейл Грийнбърг се ожениха в неделя вечерта в конгрегацията Бет Ел в Ню Йорк — зачете Шугър. — Двамата се запознали чрез своите бащи, които се срещнали в синагогата на господин Грийнбърг и решили, че децата им ще си подхождат идеално. «Естествено, аз не вярвах, че ще се получи — каза господин Фийлдинг — затова не се обадих на Гейл, след като баща ми даде номера й.» «А аз нямаше да изляза на среща с него дори и да ми се беше обадил» — добави госпожица Грийнбърг. — Когато родителите уреждат връзките на децата си, те обикновено не са успешни.“

— Случайно знам, че госпожица Грийнбърг е права по въпроса — каза Шугър.

— Продължавай, моля те — инструктира я Руби.

— Но няколко месеца по-късно двамата се срещат случайно на вечерно парти, чийто домакин е техен общ приятел, и за тяхно огромно удивление се оказало, че се разбират изключително добре. „Тя беше колкото красива, толкова умна и забавна — каза господин Фийлдинг. — Всъщност беше невероятна нощ, в която открих сродната си душа и разбрах, че родителите ни са били прави!“

— Видя ли? — възкликна Руби. — Трябвало им е време да го проумеят, но накрая се е получило.

— Много е мил, когато казва, че тя е умна и забавна, и красива — призна Шугър.

— Някой някога казвал ли ти е такова нещо?

— Скоро не — отвърна Шугър — но преди години майка ми се опита да ме уреди, макар че по онова време аз не го знаех.

— И какво стана?

— Не се получи — каза Шугър. — Накрая.

— Но в началото?

— В началото? Смешно е, че ме питаш точно това. До днес не бях мислила много-много за началото.

— И?

— Сега, след като се замислих, трябва да кажа, че началото беше доста хубаво, но началото си е само начало, а общо взето, истинско значение имат средата и краят.

— Защо беше толкова хубаво като начало?

— Може би просто съм била лудо влюбена в него и съм мислела, че само това е напълно достатъчно всичко останало да се развива добре.

— Какво е чувството да си лудо влюбена?

Шугър облегна гръб на възглавниците. Какъв въпрос. Какво беше чувството?

— Знаеш ли, да си влюбен, не е толкова забавно, колкото го показват във филмите. През повечето време се чувстваш така, сякаш си изяла пълна купа с развалени скариди. Главата се опитва да ти каже нещо, но тялото е на съвършено различно мнение. Като че ли си на препускащо увеселително влакче с корем, пълен с печено месо.

— Представих си го това с увеселителното влакче — каза Руби. — Но не с толкова много храна. Думите ти звучат плашещо.

— То си е плашещо, миличка, защото човек никога не знае какво всъщност се върти в главата на другия. Така че сърцето ти може да е най-отпред на увеселителното влакче, но другите части на тялото ти да са в края, а човекът, в когото си лудо влюбена, да е на напълно различна вълна. Има толкова много превратности и обрати. Сложно е.

— Какво стана накрая?

Шугър затвори очи и си представи последния път, когато видя Грейди.

— Не съм сигурна, че искам да говоря за това точно сега.

— Разби ти сърцето ли?

— Не зная дали е така.

— Би трябвало да знаеш, ако сърцето ти е разбито, Шугър. Би трябвало да го усещаш, то боли, сякаш всичко у теб е черно и натежало, и не е точно мъртво, но много подобно на умряло.

— Ами, сигурно ми е разбил сърцето — каза Шугър. — Но не се случи по начина, по който мислех, че се разбиват сърца. Не означаваше, че вече не съм влюбена в него, което беше някак странно. И не беше внезапно. Сякаш се разби бавно, на страшно много малки сърдечни болки, които един ден се събраха и образуваха една голяма, а после… е, това стана внезапно и не в подходящия момент за никого, което само още повече влоши нещата.

— Още ли е разбито? — попита Руби.

— Не, скъпа, сърцата не остават разбити. Това му е хубавото. Могат да бъдат поправени, като всичко останало. А и се случи много отдавна.

Руби извърна глава от Шугър и посегна да погали тъмнозелената брокатена завеса, очертаваща гледката към съседната сграда.

— Не мисля, че някой някога ще ме обича така, както господин Фийлдинг обича госпожица Грийнбърг — каза тя.

— О, напротив, ще те обича — възрази Шугър. — Със сигурност има такъв човек. Някой може да те обича така и сега, а ти изобщо да не разбереш.

— Ще разбера — каза Руби. — Знам, че ще разбера.

— Е, това й е особеното на любовта, Руби. Не знаеш. Господин Фийлдинг и госпожица Грийнбърг са идеалният пример. Те специално не са искали да намерят любовта помежду си, а после са се срещнали и бум — ето я любовта, в целия й блясък.

Помисли за Тео, как се почувства, щом ръцете им се докоснаха на улицата в деня, в който се запознаха; как потреперваше отвътре само при мисълта за него; как една част от нея — небелязаната от миналото част — се бе разтопила при мисълта за красив непознат с хубави сини очи и омайваща увереност, че вижда бъдещето им заедно.

— Но аз съм последният човек, на когото му е работа да плещи за любовта — каза Шугър. — Ще трябва да говориш с Джордж. Той, изглежда, доста разбира от тези неща.

— Ще останеш ли тук още малко? — помоли я Руби. — Докато заспя?

— Разбира се, мила. Разбира се.

Изглеждаше толкова млада, легнала върху това огромно като море легло. Прекалено млада, за да знае какво е чувството да ти е черно, натежало, почти мъртво отвътре. Но затова пък точно го беше определила — Шугър го бе познала добре. Всъщност още го познаваше. И нямаше право да казва на Руби, че сърцата не остават разбити. Оставаха. Просто, докато не срещна Тео Фицджералд, Шугър не знаеше, че и нейното е такова.