Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (11)

10.

Паркът „Томпкинс Скуеър“ не беше чак толкова елегантен като своите братовчеди от по-горната част на града — „Медисън Скуеър“ или „Уошингтън Скуеър“, но притежаваше еклектичен чар, несъмнено привличащ Шугър. Уличните фасади около парка приютяваха кафенета, барове и кулинарни магазини с различен стадий на облагородяване, стадий, който изглежда се определяше от обитателите на парка.

Собствениците на кучета се струпваха в един край, майките и играещите деца — в друг, гласовитите, но иначе безобидни бездомни заемаха редица от пейки близо до „Авеню А“, а обикновено човек можеше да намери групата кришнари да се молят в основата на едно дърво в южната част.

Една ясна утрин, наскоро след като се премести на „Флорес стрийт“, Шугър седеше на обляна от слънцето пейка и слушаше слепия саксофонист, който приятно възпроизвеждаше гласа на Луис Армстронг до чешмичката в средата. Докато гледаше как тройка пчели щастливо прелитат от лист на цвят към някакво далечно място, си помисли, че светът наистина е красив.

— Хайде, отивайте и напълнете ботушките сега — каза тя на прелитащите над главата й пчели, чудейки се дали са нейните. Бог знаеше, че Шугър обича тези създания, но въпреки това не можеше да различи своите от всички останали.

— На мен ли говориш, или на насекомите? — беше Джордж Уейнрайт, облечен със същото палто, както в деня, в който се запозна с него, но сякаш минало през химическо чистене. Копчетата блестяха, обувките му — също, а черните му панталони бяха почти нови. Сред скитниците от тротоара, лепнати за него, той изглеждаше на светлинни години разстояние от опърпаните човеци в другия край на парка, които се дърлеха или помежду си, или с никого конкретно. Не беше по-бездомен от нея самата.

— Еха, здравей, Джордж. Колко се радвам, че пак се виждаме.

— И аз много се радвам, госпожице Шугър. Имаш ли нещо против да поседя при теб?

— Това ще ме спаси от опасността всички да ме мислят за луда, че седя тук сама и си говоря със света на буболечките.

— А, мисля, че тук доста хора няма да имат нищо против — каза Джордж. — Този парк е известен със своите лудости.

— Определено има такъв колорит — отвърна Шугър.

— Винаги е било така. Казват, че това са най-пренаселените две квадратни мили в света. Първата спирка в новия свят за повечето хора. Въпреки че, общо взето, не са успели да се махнат оттук достатъчно бързо. — Той потрепери, докато отместваше тежестта си върху пейката.

— Този крак още ли ти създава проблеми? — попита Шугър.

Джордж махна с ръка.

— Не е проблем — каза той. — Само още един симптом, че съм стар и грохнал, а на осемдесет и две годишна възраст са ми предостатъчни. Но кой иска да слуша, че старецът остарява още повече? Разкажи ми нещо за себе си, Шугър. Откъде си?

— От „Флорес стрийт“, точно на две крачки оттук — отвърна тя. — Знаеш ли блока с магазина за балони в мазето?

— Не, госпожице Шугър, ти там живееш — каза Джордж с голямо възмущение. — Питам те откъде си. Тоест, откъде?

Шугър въздъхна — неуловимо смирено пърхане на въздуха, което тя почти не забеляза, но то каза на Джордж повече, отколкото Шугър можеше да си представи.

— Според мен аз вече не съм истински оттам — започна тя, докато гледаше пчелата, кръжаща около главата на Джордж, сякаш се канеше да посети ухото му. — Отдавна вече не съм оттам.

Погледът на Джордж проследи пчелата до един храст с бледожълти рози в градинката срещу тях.

— Пчелите обичат жълтия цвят — каза Шугър. — И синия. Но не и червения. Не е ли странно?

— Аз самият смятам, че червеното е доста крещящо — отвърна Джордж. — Въпреки че сега, като се замисля, жълтото също не допринася много за външния ми вид.

— Няма нищо по-лошо от крещящ цвят — каза Шугър и те се усмихнаха един на друг. — Ами ти, Джордж? Ти откъде си?

— Сигурно от същото място, от което ти си била до неотдавна. Мисля, че не съм бил отнякъде, дори по-дълго от теб.

Сега, след като Джордж каза това, сега, след като разпозна ритъма на неговите думи, Шугър осъзна, че сигурно го е знаела през цялото време, въпреки че се държеше настрана от всеки с южняшки носов говор, предпазлива да не се доближи прекалено до дълбоките корени на своето минало.

— Идваш ли понякога тук на пазара в неделя? — попита тя. — Надявам се да успея да си намеря място.

— От време на време идвам — кимна Джордж. — Малък е, но има един пекар — невероятен майстор и човек, който продава сирене от северната част на щата. Предлагат и сладолед, мисля. И лавандула. Във всеки случай винаги мирише на лавандула. А ти какво ще продаваш на пазара, госпожице Шугър?

— Предимно мед, затова си общувах с пчелите тук. Задължително е да съм в добри отношения с тях.

— Струваш ми се от хората, които се стремят да са в добри отношения с всичко и всички, ако нямаш нищо против, че го казвам.

Шугър нямаше нищо против, че го казва. Там е работата, че той й напомняше на нейния дядо, затова можеше да говори каквото си иска.

Тя усети, че в един ъгъл на съзнанието й се събират сълзи: обикновено само дотук им позволяваше да стигнат.

— Липсва ли ти? — попита тя, въпреки че изобщо не смееше да зададе същия въпрос на себе си. — Мястото, от което някога си бил?

— О, тук няма „някога си бил“, госпожице Шугър. Откъдето си, е откъдето си, без някога, и на човек винаги ще му липсва. Няма как да избягаш от родното си място. Но светът не е свършил заради това. Просто свикваш с липсата и толкова.

Беше прав, разбира се, въпреки че от думите му приспособяването звучеше като лесна работа, а тя знаеше, че не е така.

— Някога връщал ли си се там? — попита Шугър.

— Не, маʼам, не съм.

— Искал ли си?

Сега беше ред на Джордж да въздъхне, но неговото треперливо издишване създаде впечатление за по-голямо примирение, отколкото това на Шугър; неговата причина да въздиша съществуваше много по-отдавна.

— Истината е, че извърших ужасно нещо — каза той. — Нараних много хора там, така че не бих бил добре дошъл, ако се върнех обратно. Желанието за завръщане така и не се появи.

— Много съжалявам за това, Джордж.

— Аз също, съжалявам много повече, отколкото някой някога ще разбере, но това не променя нещата.

— Ами, съжалявам и за това.

— Ами ти, госпожице Шугър? Ти връщаш ли се понякога?

— Аз също извърших ужасно нещо — отвърна тя. — Точно като теб.

— Каквото и да си направила, обзалагам се, че не е като мен — каза Джордж.

— Нараних хората като теб, и също не съм добре дошла, като теб.

Джордж се отмести назад и я изгледа със смях в очите.

— Не изглеждаш като човек, който би наранил дори и бълха.

— А ти приличаш на онзи, който возеше мис Дейзи.

Той се засмя.

— Много мило, че го казваш. Оценявам го. А онова, другото стана много отдавна и истината е, че нямах никакъв избор.

— Не си длъжен да ми разказваш повече — каза Шугър. — Зная, че всеки човек има тайни.

— Не е чак такава тайна, просто нещо, което не звучи особено добре, когато го изричаш на глас. Но ще го спомена простичко — откраднах жената на брат си направо под носа му. И въпреки че беше ужасна постъпка и причини много повече душевна болка, отколкото можеш да си представиш, истината е, че тя беше с неправилния човек и с него нямаше да получи щастието, което заслужаваше. А знаех, че може да го получи с мен, и добрият Господ ми е свидетел, тя наистина го получи. Обичах тази мила жена с цялото си сърце и душа всеки миг всеки ден, докато през един юли преди три години не напусна този свят.

— О, Джордж, толкова ми е мъчно за загубата ти.

— Благодаря, госпожице Шугър.

Седяха и си правеха компания на слънце, понякога мълчаха, давайки на мислите си малко пространство да дишат, докато гледаха как пчелите долитат и отлитат от брястовете.

— И къде живееш, Джордж? — попита накрая Шугър.

— Живея при моя праплеменник и семейството му горе в Харлем — каза той. — Те са чудесни хора и съм наистина добре дошъл у тях, но жена му няма нужда да й вися на главата по цял ден, затова слизам насам, където двамата с Илайза, жена ми, прекарахме едни от най-хубавите си години. Повечето време живяхме на „Авеню С“ и аз останах, след като тя почина, но после изгубих работата си — заместиха ме с камера. В странен свят живеем ние. Хлъзгав, както каза ти онзи ден, когато се запознахме.

— Какво работеше?

— Аз съм портиер — отвърна той. — Да, маʼам, изпращал съм и съм посрещал някои от най-видните личности, които този град е виждал по мое време. Но в края на краищата модернизацията ме замени и сега обичам да седя тук наоколо и да си спомням по-хубавите дни.

— Обзалагам се, че си бил съвършеният портиер — каза Шугър. — Рядко се срещат маниери като твоите.

— Най-смешното е, че наистина съм се чувствал като съвършения портиер. Веднъж ми взеха интервю за едно списание и младото момче ме попита дали не е унизително да отваряш и затваряш вратата на хората, но аз никога не съм чувствал подобно нещо. За мен беше чест да съм на позиция, в която ми се оказва такова доверие, хората да разчитат на мен, дори и само за дребните неща. Харесваше ми това, че мога да започна нечия сутрин по начин, който малко повече би приповдигнал настроението му, или да накарам човека да се почувства добре, че се прибира вкъщи в края на дълъг ден. Там, откъдето идвам, това не е унизително. То е хлябът на живота. И ми липсва. Всъщност голяма част от деня си прекарвам в мисли за нещата, които ми липсват, което в никакъв случай не повдига духа ми.

Той поклати глава.

— Чуй ме само, жалвам се, сякаш светът ми дължи пожизнени благодарности. Какъв хубав ден и аз седя тук, по-благословен от повечето хора. И удоволствието от твоята компания само по себе си също е благословия. Но сега вече смятам да тръгна към реката, ще седна там и ще погледам моста „Уилямсбърг“, преди да е излязъл вятърът.

Той стана, но почти се сгърчи под собствената си тежест.

— Струва ми се, че този твой крак не е съвсем безобиден проблем — каза Шугър.

— Така е, създава ми проблеми — призна Джордж.

— Имаш ли нещо против да го погледна?

— Лекар ли си?

— Не, но въпреки това понякога успявам да помогна.

— Няма нищо да загубя, ако ти се доверя. — Джордж пак седна на пейката и вдигна маншета на панталона си, разкривайки незарасналата рана на пищяла.

— Получи я, след като падна онзи ден на бордюра ли?

— Не, точно заради раната паднах онзи ден. От месеци я имам. Не мога да се отърва от тази проклетия.

— А ходил ли си в Спешното?

Джордж вдигна едната си изящна вежда.

— Може и да изглежда, че нямам какво друго да правя, освен да се мотая из болниците по цял ден, но всъщност винаги изниква нещо.

Шугър се изправи.

— Вкъщи имам лекарство, което ще я изчисти доста бързо — каза тя. — Искаш ли да дойдеш и да видим какво мога да направя?

Той се усмихна и предложи да го хване под ръка.

— Госпожице Шугър Уолъс, би било грубо да не дойда.