Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (13)

12.

Марлина купи на Тео кексче, а това не се бе случвало никога преди. Както се оказа, той повече си падаше по сладкишите с маслено тесто, но по-скоро би се изправил пред три сантиметра отвратителна бледорозова захарна глазура, отколкото да рискува да нарани чувствата й. По-скоро би се изправил дори пред три метра глазура.

Освен това на един шотландец наистина му беше трудно да гледа зъбите на харизан кон. Такова нещо почти никога не се случва.

— Виждам от нощните часове на изпратените имейли тази седмица, че си престанал да ходиш на срещи — каза Марлина. — Какво става?

— Стори ми се, че я видях — отвърна Тео. — Имам предвид Шугър. За която ти споменах. И макар да се оказа, че не е тя, това ме наведе на размисли.

— О, размисли — повтори Марлина. — Да, естествено, сякаш не си го правил достатъчно, откакто се разведе.

— След като очевидно проявяваш такъв жив интерес, може би ще искаш да разбереш, че освен това провеждам и мъничко дебнене.

— Окей — каза Марлина. — Сега вече ще стигнем донякъде.

Марлина работеше на една ръка разстояние от Тео още от началото, когато той пристигна в Ню Йорк, затова знаеше всичко за неговото стремглаво натрупано богатство, за катастрофалния му брак с блондинка от висшето общество и за последвалото му спускане в мизерията. Освен това играеше по-голяма роля в спасяването му, отколкото си даваше сметка.

Тео напълно осъзнаваше колко много майка му би презирала човека, в когото се превърна, след като се ожени за Керълин. И човека, в когото се превърна, след като Керълин го напусна заради Джо — техния градинар от „Амагансет“. Но всеки път, когато Марлина му донасяше аспирин след тежка нощ навън или влизаше и прекъсваше противен телефонен разговор, или слагаше ръка на рамото му за подкрепа точно когато той най-много копнееше за нежно докосване, си спомняше колко силно едно време желаеше да бъде мъж, с когото майка му да се гордее.

И със стоическата подкрепа на Марлина накрая пак се превърна в този човек.

Толкова много се беше променил от онова време. Имаше друга работа, друга прическа, носеше различни дрехи. Чисто и просто беше различен. И много повече го биваше да е различен, отколкото да се мъчи да се приспособи, а тъкмо това се опитваше да направи през първите няколко години след преместването си в Ню Йорк.

— Просто трябва да приемеш, че имаш старомодни ценности — беше му казал неговият психотерапевт, след като и двамата се съгласиха, че вече няма вероятност да отскубва главичките на цветята или да пребива хора, носещи името Джо, което означаваше, че може да спре да го посещава. — Предполагам, че е типично за шотландците. Но това може да те скара със съвременния свят, затова винаги трябва да се доверяваш на интуицията си, Тео. Имаш наистина силна интуиция.

Сега интуицията му казваше, че майка му може и да не е наблизо, за да го съветва, докато си сръбва скоч с лимон и смуче цигара, но все пак чуваше гласа й да звънти в ушите му. Щеше да познае жената, когато я открие, беше казала тя. Без сянка на съмнение. Проблемът беше, че сега вече я откри, но я изгуби, преди сянката на съмнение да успее да я омаловажи. Интуицията му очевидно не беше толкова силна — в онзи момент тя дори не се беше намесила, че да направи нещо смислено, например да го смушка, за да поиска телефонния номер на Шугър. Но все още му шепнеше, че ако продължава да търси, ще я намери.

Буквално си навлече неприятности заради мотаенето из „Алфабет Сити“, след като прекъсна срещата с Анита — разпитваше за Шугър в магазините за тибетски занаяти, за индийски подправки и дори в долнопробния бар на ъгъла на Шеста улица, където бе съвсем сигурен, че са го помислили за ченге.

Интуицията му подсказа да се махне оттам, преди да са го изритали навън. Подсказа му също, че кафето в „Еспресо на Девета улица“ е по-хубаво от кафето в „Лайф“, но оттам пък „Авеню В“ не се виждаше достатъчно добре.