Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (2)

1.

Пчелите на Шугър жужаха непрестанно в скута й, докато сваляше прозореца на колата и се изпъваше да погледне нагоре към жилищната сграда на „Флорес стрийт“. Беше висока пет етажа, а закачливата й оранжева тухлена зидария се скриваше зад плътен слой прахоляк. През средата й на зигзаг като екзотичен белег се спускаше аварийна противопожарна стълба, а розовата площадка под червената входна врата създаваше впечатлението, че сградата се плези с език — вероятно на избледнялата връзка разноцветни балони, завързани за потъналите в бръшлян перила на мазето.

— Гледай ти, каква необикновена физиономия има — каза Шугър на приятеля си Джей, който нетърпеливо барабанеше с пръсти по волана. — А и никога преди не съм живяла на две крачки от пекарна за книш^[1]. Освен това, ако си купя акордеон и той се развали, знам точно къде ще ми го поправят.

 

 

Шугър потупа квадратния стиропор, който лежеше на коленете й и приютяваше безценната й царица заедно с дремещото новоизлюпено царство от пчели работнички. Въпреки че беше на един хвърлей разстояние от всеизвестните свръхнаселени манхатънски каньони, „Флорес стрийт“ беше изненадващо очарователна: павирана сляпа улица, загърната в листа и сгушена в квартала „Алфабет Сити“, южно от парка „Томпкинс Скуеър“. На пчелите много щеше да им хареса тук, щом веднъж ги настанеше. Достатъчно далеч от хаоса на небостъргачите в деловата част на града, те щяха да разполагат с изобилно отрупани градини, паркове, улични дървета и балконски саксии, върху които да пируват. Откриваше се голямо пространство със слънчева светлина; тя сега се плискаше около тях и танцуваше на нивото на улицата през новопокаралите клонки на липите.

Шугър вдиша градския въздух, а Джей забеляза място за паркиране пред тях: беше съвършен пролетен ден, небето — сияйносиньо, времето — хладно, но с привкус на сменящ се сезон, който намекваше, че се задават по-добри времена. Тя едва ли беше първият човек, който пристигаше в тази част на града, трептяща от вълнение какво предлага бъдещето. Сто години по-рано паветата трябва да са били съвсем невидими от шумните рояци играещи деца и суетящи се възрастни, всичките нови за Америка, прекосили океаните, заели се с неистовото начинание да изградят нов живот в своя новоизбран град.

— Не я ли виждаш пълна с дребни, опърпани дечица и натоварени ръчни колички? — попита тя Джей.

— Да, виждам я — отвърна той. — И я помирисвам, защото едва ли в онези дни тук е имало тоалетни.

Шугър му прости неговата раздразнителност. Той още се възстановяваше от силния уплах по повод натовареното движение по „Франклин Рузвелт Драйв“, заради което разля плодовия сок отгоре си, а сега му беше трудно да намести микробуса на мястото за паркиране. Потните петна под мишниците му се разрастваха, а Джей не беше от хората, на които им избиват потни петна под мишниците.

— Мисля, че тоалетните в наши дни са обичайно удобство — каза тя. — Според теб трудно ли е да свириш на акордеон? Ако си спомняш, аз не съм особено музикална.

— Цялото Източно крайбрежие може да си спомни колко си немузикална. Наистина, Шугър, не знам какво си мислиш.

— Мисля, че на теб няма да ти е удобно тук.

— Аз и не се опитвам да ми е удобно — отвърна Джей. — Още преди много години съм открил къде ми е мястото и само се надявам и ти да направиш същото, а не да прехвърчаш насам-натам и да оставяш след себе си опашка от разтревожени умопобъркани, които се чудят как изобщо ще оцелеят, щом си отидеш. Виждам го всяка година, когато те местя, и това ме тревожи почти до смърт.

— По-кротко, Джей. Те не са луди. Те са мои приятели. А аз говорех за паркинга. Няма да успееш да паркираш тук. Дай да се откажем и да заобиколим блока.

И без това Шугър искаше да хвърли още един поглед на индийския пазар за подправки и на магазина за туршии.

— Цял магазин само за туршии? Да не би да го има във всеки квартал?

— Ти и убийци, изнасилвачи, джебчии и бездомни няма да намериш навсякъде — каза Джей, докато се движеше някак неравномерно по „Флорес стрийт“ и внимателно зави по „Авеню В“, където, сякаш за да докаже твърдението му, откъм тротоара внезапно се надвеси бездомник и се килна точно пред тях.

Джей удари спирачки и успя да го избегне, но бездомникът продължи да се клатушка през улицата, като едва се размина с движещо се такси, преди да се спъне в бордюра и да връхлети върху висок мъж с хавайска риза, който съвсем случайно стоеше там и говореше по телефона.

— Божичко — извика Шугър, тикна кутията си с пчели в ръцете на Джей, изскочи от колата, преди да е успял да я спре, и пресече улицата пред лекотоварен камион с надут клаксон.

Поваленият мъж с хавайската риза, леко запъхтян, пипнешком вдигна телефона си от тротоара и продължи да разговаря.

— Добре ли сте? — попита го Шугър, но той само посочи бездомника, който още лежеше сгърчен и се нуждаеше от по-незабавна помощ.

— Чувате ли ме, господине? — попита Шугър, докато издърпваше опаковката от бургери „Макдоналдс“ от ръкава на дебелото му палто. — Добре ли сте? Боли ли ви някъде? Мили боже, хубавичко се преметнахте.

Бездомникът тромаво се обърна и погледна нагоре към нея с тъмните си ясни очи и така се втренчи в Шугър, сякаш точно тя беше човекът, когото е очаквал да види.

— Не, госпожо, не ме боли — каза той с далеч не слабоват глас. — Поне не така, както предполагате, според мен.

— Е, това си е облекчение — каза Шугър.

Мъжът с хавайската риза затвори телефона и се изправи на крака.

— Извинявайте — каза той с напевна интонация, която прозвуча на Шугър като поточе, ромолящо върху нагорещени камъчета в слънчев ден.

По гръбнака й пробягна тръпка.

Той имаше провиснала кестенява коса и красиво лице с хубав нос, но благодарение на прекалено крещящата хавайска риза ужасно се разминаваше с мексиканските рисунки върху стената зад него. От друга страна, очите му бяха с наситеносин оттенък, който точно пасваше на фона с живописни улични графити.

— Мога ли да ви помогна? — попита той.

Шугър не успя да определи точно акцента му. Не можа и да му отговори.

— За да изправим този господин на крака — продължи той.

Вероятно ирландец, помисли си, макар напълно да й убягваше причината да знае какъв е произходът му.

— Да — отвърна тя, идвайки на себе си. — На крака. Веднага. Добър план. Не можем да го оставим нито минута повече да седи в канавката. Там изобщо не е достойно място за почивка.

— Напълно съм съгласен с вас — каза старецът. — Аз обичам мястото да е достойно.

Шугър и мъжът с хавайската риза едновременно пристъпиха към него и го издърпаха.

Но щом се отдръпнаха, допряха опакото на ръцете си — беше съвсем леко докосване, за по-малко от миг, почти не повече от косъмче в косъмче, но Шугър го усети като сладкарска горелка върху крем брюле.

Тя отскочи настрани и двамата се спогледаха за части от секундата, после телефонът му пак зазвъня и тя бързо се обърна към стареца, който беше престанал да залита и стоеше неподвижно.

— Безкрайно съм ви благодарен за помощта — каза той. — Бог ми е свидетел, не обичам височини, но някои места просто са прекалено близо до земята и тротоарът е едно от тях. Джордж Уейнрайт. Приятно ми е да се запозная с вас.

— Шугър Уолъс — отвърна тя, стисвайки неговата ръка, и забеляза чистите му, изрязани нокти. — И на мен ми е приятно да се запозная с вас. Но сигурен ли сте, че се чувствате добре?

— Добре съм, госпожице Шугър, само съжалявам, че направих подобен панаир, и се притеснявам, че съборих този нищо неподозиращ младеж по такъв начин.

— Той изглежда е наред — каза Шугър. — Въобще не е накърнена способността му да залепва за мобилния си телефон.

— Мобилни телефони! Не знам какво му стана на този свят — каза Джордж, клатейки глава. — Просто не мога да го разбера.

— Не сте само вие; хлъзгаво място е светът — увери го Шугър, бръсвайки леко палтото му, което, сега видя, че не е толкова дрипаво, колкото помисли в началото. На раменете си имаше пагони, а копчетата изглеждаха, сякаш наскоро са били лъскани. — Исках да кажа, аз още се мъча да проумея микровълновата фурна.

Джордж я изгледа с ясните си тъмни очи.

— Надявам се, че нямате против да го кажа — отвърна той — но напоследък не ми се е случвало да срещам хора като вас. Нова ли сте в града?

— Току-що пристигнах.

— Какво става, по дяволите, Шугър? — прекъсна го появилият се от едната й страна Джей, а петната на подмишниците му вече стигаха до кръста. — Трябваше да заобиколя с колата целия „Скуеър“ и да паркирам на половин километър оттук. Натресох се на кучешко лайно, шибан късмет!

— Внимавайте как говорите, младежо — каза Джордж. — Госпожица Шугър просто прояви малко старовремска загриженост към друго човешко същество.

— Видя ли, Джей — обади се Шугър. — Не съм единствената на света, която не се радва на ругатните.

— Какво си зяпнал хладилната кутия — сопна се невъзмутимо Джей на Джордж и прехвърли кашона с пчелите от едната си мишница под другата. — Главата ти ще бръмне от това, което е вътре, но бъди сигурен, няма да е каквото търсиш.

— Джей, всичко е наред — каза Шугър. — Напълно си се объркал. Господинът се казва Джордж и не се интересува от хладилната кутия, независимо какво има в нея. Както и да е, вече може да ми я дадеш.

Тя посегна към кутията с пчелите точно когато облеченият с хавайската риза мъж отново затвори телефона си.

— А вие пък кой сте? — попита Джей.

— Аз съм просто човекът, който стоеше тук, за да е сигурно, че господинът ще кацне на меко, когато падне — отвърна той с усмивка, която разкри една-единствена трапчинка на лявата му буза и един преден зъб, леко припокрит от съседния.

Усмивката беше отправена към Шугър.

— Аз съм Тео Фицджералд — каза мъжът.

За миг помисли, че е усетила как пчелите вибрират до гърдите й с различен ритъм, как мъничките им криле трепкат с два пъти по-висока скорост от нормалната и раздвижват въздуха в хладилната кутия с лудешка, маниакална трескавост, но още в момента, в който почувства това, те пак се върнаха към обичайното си темпо.

— Аз съм Шугър Уолъс, а това е моят приятел Джей — каза тя. — Може и да не си личи, но е едно от най-милите същества в света. Дойде чак от Вирджиния до Роуд Айлънд само за да ме докара до новото ми жилище точно зад…

— Хайде да не казваш на всички къде живееш — прекъсна я Джей. — Шугър, няма да изкараш и десет минути в този град.

— Права си, не си личи да е такъв — каза Джордж.

— Не съм от амишите^[2], Джей — каза Шугър. — Гледала съм „Сексът и градът“ почти толкова, колкото и ти. Може да спреш да вдигаш врява, когато пожелаеш.

— Как го каза само, че не си от амишите, защото и аз не съм — обади се Тео. — Не съм амиш. Аз съм шотландец, което е съвсем различно. Няма абсолютно никаква връзка.

Този път Шугър беше сигурна, че е усетила как пчелите променят вибрациите си, само за момент, за да влязат в хармония със забързаното туптене на сърцето й.

Заради тези негови сини очи като от мексиканския стенопис: те сякаш гледаха направо в душата й, сякаш Тео можеше да разчете мислите й, въпреки че Шугър не се познаваше особено добре.

— Хайде — каза Джей, посягайки да я хване над лакътя. — Имаме работа да вършим. Не можем да стоим тук цял ден и да си бъбрим.

Очите на Тео останаха приковани в Шугър и тя усети как по шията й бавно полазва руменина и разцъфва на бузите й.

— Ако си сигурен, че здраво стоиш на крака — обърна се тя към Джордж — Джей е прав, наистина най-добре е да тръгваме.

— Здраво стоя — отвърна Джордж. — Здраво, от доста време вече. Най-добре и аз да тръгвам. Но е много хубаво, че ще живееш в нашия квартал, Шугър. Ще гледам за теб, няма начин да не го правя.

Той се обърна и се отдалечи с тътрене, като щадеше десния си крак, но иначе се движеше доста пъргаво.

— Една минута не сме изкарали тук и отрепките почват да прииждат — замърмори Джей.

— Всъщност, аз и отрепка не съм — каза Тео. — Сещаш се, както не съм и амиш.

— Да, благодаря, приятен ден — отвърна Джей, отмъквайки Шугър със себе си.

— Радвам се, че се запознахме, Тео — каза тя през рамо. — А той сериозно ти пожелава приятен ден.

Тео я гледаше как върви надолу по улицата и завива по посока към парка.

Жената беше висока и слаба, с дълга тъмна коса, която се мяташе на лъскава конска опашка от едното рамо към другото, а роклята й се виеше около пристегнатата талия.

И той внезапно си помисли за диня. Беше трудно да намериш диня в Шотландия, но даже и преди да беше опитвал лично, този плод му навяваше спомени за лято (което в Шотландия също трудно се намираше).

Вече знаеше какъв е вкусът на динята, едно от любимите му неща. Почти я усети в устата си, докато стоеше там; онази студена, сладка, мощна експлозия от почти нищо като съдържание. Изпита нужда да си намери един резен колкото се може по-скоро.

Телефонът му звънна и с трясък го върна обратно в реалността, но тя вече не изглеждаше както преди.

— Бил си далеч от вкъщи прекалено дълго, Джей — каза Шугър, докато се връщаха към колата. — Никога не е абсолютно наложително да си груб, нали помниш? Освен това не смятам, че Джордж е отрепка. Имаше толкова изискани маниери, според някои хора, по-добри от твоите, и миришеше на „Олд Спайс“. Трябва ли отрепките да миришат на „Олд Спайс“?

— Нищо не трябва да мирише на „Олд Спайс“. О, гледай, гледай, Шугър. Току-що пак стъпих в същото кучешко лайно!

— Защо не си остана в Уитамо Уудс — сгълча я Джей, докато с друсане караха обратно към „Флорес стрийт“. — Или не се върна в някое малко селище като Мендосино, или в онова китно селце градче в Колорадо? Или не вземеш да дойдеш във Вирджиния, за да си по-близо до мен. Ню Йорк е прекалено голям. И се наводнява. Освен това е много мръсен. Никога няма да можеш да облечеш бяла дреха. Ще издържиш ли да живееш така?

— Джей, миличък, поначало гледам да избягвам бялото така или иначе.

— О, да му се… тоест… Извинявай, Шугър. Просто се притеснявам за теб, това е. Всяка година се местиш на някое ново място и започваш от нулата.

— Имам си пчелите, Джей. Не е като да почвам от нулата. Това е много в сравнение с повечето хора, които си нямат нищо. Виж, там, точно до моя блок, е свободно. И широко. Можеш да сместиш цели три таратайки. Хайде, ще се справиш.

Според Шугър местенето в нов град беше за предпочитане в сравнение с това, да се върне някъде, където е била преди.

— Ню Йорк — изтананика тя на пчелите върху коленете си. — Ню Йорк!