Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (31)

30.

Рано на следващата сутрин Шугър излезе отвън на терасата със своята чаша чай от джоджен. Слънцето изгряваше над съседните покриви, ваниловият аромат на хелиотропите тежко лепнеше във въздуха, а твърдите, остри ръбове на джунглата от сгради около нея изглеждаха омекотени на утринната светлина.

Госпожа Кешъл я закачаше, че винаги се зазяпва в модерните градски кули и небостъргачи, но Шугър никога не се уморяваше от гледката. Навсякъде, накъдето и да погледнеше, се подсещаше, че е тук, на покрива на света, в Ню Йорк Сити.

Приемаше даровете, когато й се поднасяха, а домът й беше благословен дар.

Кракът на Джордж почти напълно оздравя — ето още един дар, а Нейт по-малко се занимаваше със среднощно градинарство, сега Лола беше по-щастлива, след като Итън се поуспокои; беше пратила детето на разходка с господин Макнали и госпожа Кешъл — заедно и засмени — и ако това не беше благословен дар, тогава Шугър не знаеше кое може да е.

Но пък Руби. Толкова се тревожеше за Руби. Ами Тео?

— Не искам дори и за миг да си помислям за Тео — каза тя, стисвайки любимата си чаша с две ръце. Беше я донесла от къщичката на дядо си — един от малкото спомени, които имаше от предишния си живот. Чашката беше толкова гладка и успокояваща на допир, колкото и през всички други сутрини, откакто напусна Южна Каролина.

Но въпреки благословените дарове и красивото утро денят не предвещаваше да донесе добро. Нещо странно се усещаше във въздуха.

Тя разсеяно прогони една пчела, която се рееше точно по периферията на зрението й, после още една. Когато третата и четвъртата пчела почнаха да жужат около нея, тя погледна към кошера, където — за нейно изумление — оживеният контингент пчели, които обикновено се застояваха на входа, се беше сгъстил и докато Шугър наблюдаваше, се сгъстяваше все повече и повече.

Пчелите рукнаха от тесния вход и се събраха на растяща, тлъста черна топка, а после току пред очите й се разтеглиха и почнаха да се издигат нагоре в стройна колона.

— Какво става, за бога? — попита Шугър, докато колоната се уплътняваше все повече и повече от новите пчели, които извираха навън и се присъединяваха, издигаха се все по-нагоре, а после се изпънаха към нея като дебел градински маркуч.

— Какво става? — попита тя, щом пчелите се престроиха в съвършено кръгъл тъмен облак отгоре й, после се опънаха хоризонтално като мехур, надут в разлюлян правоъгълник, преди лениво да обиколят около главата й половин дузина пъти… и в този момент Шугър осъзна, че Елизабет Шеста води шествието.

Царицата?

Царицата обикновено напускаше кошера си само веднъж, не много след излюпването си, и то с едничката цел да се чифтоса. За нея това не беше забавно, а още по-малко за търтеите, които я оплождаха и веднага след това умираха.

Но това определено беше Елизабет Шеста, безпогрешно разпознаваемото й елегантно тяло летеше по-бавно от работничките й. Те спазваха почетна дистанция зад нея, докато ги водеше в грациозна вихрушка около терасата, над сандъчетата на Нейт, обратно до кошера, още веднъж около главата на Шугър, после над парапета, през празното място между сградите, през улицата, а после — директно върху просторния празен покрив с дебелата гола статуя.

Там пчелите кацнаха, покривайки лакътя на голото тяло — или поне тя си мислеше, че е лакът — като велурена кръпка върху старо сако от туид.

Безценната чашка на Шугър изпадна от ръцете й и се разби в плочките на терасата, повиквайки на прозореца Нейт, със замъглени от сън очи, за да види какво става.

Шугър успя само да посочи и когато погледът му проследи пръста й, Нейт все още не разбираше нищо.

— Какво става?

— Елизабет — каза Шугър. — Тръгна си!

Нейт присви очи, щом лакътната кръпка на скулптурата се раздвижи, прие различна форма, а после промени и нея. Устата му зейна.

— Това твоите пчели ли са? Избягали са от къщи?

Шугър го погледна озадачена, после отиде до кошера и повдигна капака. Последно вчера бе проверила царицата, затова знаеше, че има много мед, много място и много пило. Кошерът беше в чудесно състояние. Но беше празен.

Нито една пчела не беше останала.

Нямаше причина Елизабет Шеста да започне роене. Абсолютно никаква. И то сутринта, току пред очите на Шугър. Пчелите просто не правеха така.

— Не мога да повярвам — каза тя. — Направо не мога да повярвам.

— Идвам при теб — обади се Нейт и за нула време се появи, надничайки в плодника. — Преди правили ли са така?

— Виждала съм други пчели да се роят — отвърна Шугър. — Но обикновено го правят, защото е станало твърде пренаселено, или защото времето е прекалено горещо, или прекалено студено, или пък, защото царицата е немощна. Но тогава обикновено оставят нова царица, а сега няма. Новата царица се различава съвсем ясно, работничките строят специални маточни чашки за нея. Така разбираш какво са намислили. Царицата просто не напуска кошера.

Е, обикновено не.

— Според теб станало ли е много горещо? — попита Нейт.

— Не. А и пчелите ги бива да поддържат подходяща температура. Тук толкова им харесваше. Преди около две седмици царицата нещо не беше в настроение, но след това всичко си вървеше повече от нормално. Скъсваше се да снася. Гледай колко много мед! Извела е оттук и последната пчела, Нейт.

Тя погледна към сцената на предателството.

— Те даже не се рояха, те офейкаха.

— Има ли разлика?

— При роенето оставят достатъчно пчели в кошера, за да може да се продължи. Не е направила дори това. Взела ги е всичките.

— Какво ще правиш?

— Ще отида дотам и ще ги върна — каза Шугър. — Това бих направила, ако това се случеше където и да е другаде.

Обезпокоена, тя коленичи и почна да събира счупените парчета от чашата си.

— Имам тази чаша, откакто имам и тях. Това е ужасно.

— Аз мога да я събера — каза Нейт. — Ти трябва да отидеш да вземеш пчелите.

Шугър стана, оставяйки строшените парчета от чашата на масата, и пръстите й потрепериха, щом докосна бледосините маргаритки — още една връзка с миналото й бе изгубена.

— Имаш ли възможност да дойдеш с мен? — попита тя. — Втори чифт ръце никога не е излишен, когато трябва да хванеш рояк, а и трябва да разбера къде е тази сграда и някак си да вляза вътре.

— Няма да ме ужилят, нали? — попита Нейт.

— Не ми се вярва, но може да облечеш пчеларския ми костюм.

Нейт се изчерви.

— Няма да е удобно.

— Тогава може да сложиш само мрежата и булото, облечи риза с дълги ръкави и дълъг панталон. Ще е същото, като да играеш предницата на коня в училищна пиеса.

Това не се понрави много на Нейт, понеже не го бяха избирали да играе дори задната част на кон в училищна пиеса. Но щом сложи мрежата и спусна булото пред лицето си, откри, че така му харесва. Миришеше хубаво и през такъв филтър светът изглеждаше по-красив.

Шугър дори не си среса косата, не сложи червило, просто изхвърча през вратата по дънки, фланелка и кецове, а мислите й се разпиляха като листа от вятъра, докато бързаше надолу по стълбите.

Обикновено роящите се пчели много не бързаха спешно да си ходят; по правило се настаняваха да нощуват някъде по пътя към мястото, което целяха. Но цялото бягство беше такова отклонение от обичайното поведение на Елизабет Шеста, че според Шугър не биваше да се поемат никакви рискове. Искаше си пчелите обратно, веднага, преди да са се вдигнали и да са направили нещо още по-притеснително, макар че не се сещаше какво може да е то.

— Сградата трябва да е на Източна Пета улица — каза Нейт, щом слязоха по стълбите. — Според мен на около пет номера от ъгъла.

Джордж не повярва на очите си, когато посегна да отвори вратата за тях.

— Хич няма да питам — каза той. — Въпреки че другите може да попитат.

Шугър размахваше един кашон, докато завиваха от „Флорес стрийт“ и се запътваха към „Авеню В“.

— За какво е кашонът? — поиска да разбере Нейт.

— В него ще прибера пчелите вкъщи. Не е трудно да ги хвана. И не хващането ме притеснява, а защо поначало избягаха.

Свиха надясно по „Авеню В“, после по Източна Пета улица и скоро откриха сградата. За техен късмет, точно когато стигнаха, някой излизаше от нея.

— Извинете, госпожо, бихте ли ми казали как да стигна до покрива? — попита Шугър.

— Вие унищожителите на вредители ли сте? — попита жената. — Защото трябваше да дойдете още преди месец.

— Не, госпожо — отвърна Шугър. — Ние сме обратното на унищожители.

— Внасяте плъхове в блока? О, страхотно. Дали пък да не добавите и малко дървеници?

— Не, съжалявам, нямаме нищо общо с проблемите във вашия блок. Живеем в една от сградите малко по-нататък и нещо ценно — което няма нужда да се унищожава — се залепи за покрива ви и ние просто гледаме да измислим какво да направим, за да си го върнем.

Жената я погледна неразбиращо.

— Пчелите й избягаха — каза Нейт. — Наследила ги е от дядо си.

— О, когато дядо ми умря, аз получих картина — отвърна жената. — Продадох я и отидох в Париж за цяло лято.

— Ще ви донеса мед — предложи Шугър — ако ни кажете как да излезем на покрива.

— Ами, той е частен — каза жената. — Собственост е на мъжа от номер 4р. Не го познавам чак толкова добре, но ако ви пусна в блока, може да се качите с асансьора и направо да почукате на вратата му. Тогава вероятно ще му е по-трудно да ви отпрати. Кажете му, че Каръл ви изпраща. Аз пък живея в 3а, ако говорите сериозно за меда.

— Да, госпожо, сериозна съм. И благодаря.

Нейт изпъна шлема си, Шугър придърпа кашона и тръгнаха нагоре.

— Така, някои хора леко се изнервят, като разберат, че в задния им двор без конкретна причина е кацнал грамаден, тлъст рояк пчели — обясни Шугър пред вратата на мезонета. — Така че, ако е възможно, трябва да задържим 4р в апартамента му, докато ние или поне аз отида и прибера пчелите. Разбираш ли?

— Разбирам — каза Нейт, безстрашен зад шапката и булото, а Шугър енергично почука на вратата.

Щом вратата се отвори обаче, тя осъзна, че лекото изнервяне е повече от вероятно, защото човекът от 4р беше Тео.