Сара-Кейт Линч
Сватбени пчели (44)

43.

— Прилича малко на мека полента^[1] — каза Тео следващата сутрин на закуска за своя гритс, доставен от румсървис. — Не схващам „смисъла“ на гритс. Което е срамота, тъй като аз не разпознавам и вкуса на полентата. Защо просто не минем на овесена каша и да приключим въпроса?

— Понеже овесената каша е много изискана и вкусна, нали? — попита Шугър. За първи път, откакто си бяха тръгнали от яхтклуба, я виждаше да се усмихва.

— Да, Шотландия е страна, широко известна по света със своята изискана кухня. Би трябвало да си забелязала изобилието от шотландски ресторанти в Ню Йорк.

— Имаш предвид „Макдоналдс“ ли? — каза Шугър. — Мислех, че е американски. Знаеш ли, срамота е, че мама ни отряза, преди да си успял да опиташ от нейния пай с бананов крем, защото въпреки всичките си недостатъци прави разкошен пай.

— А ти как се чувстваш днес по въпроса за майка ти?

— Пет минути с нея и пак ставам същата непохватна флейтистка, каквато бях и на осем години — каза тя.

— Изтървала си флейтата?

— Да, Тео, въртях я несръчно, както никога преди не е била въртяна от никого. Учителката ми плака от щастие в деня, в който се отказах да свиря, и ми подари някаква ценна монета, която наследила от чичо си. Просто не съм музикална.

— Не може да си добра във всичко, Шугър. Това води до лоша популярност.

— Мисля, че достатъчно лоша популярност съм натрупала вече — призна тя. — Особено по тези места.

Тео приглади косата й зад ухото.

— Не знам точно какво изпитваш — каза той — защото останах без семейство много отдавна. Но през последните няколко години Нина, Сам и Франки го заместваха наистина успешно. А сега имам теб. Съществуват и малки семейства и всъщност не е необходимо да си роднина с хората, които те карат да се чувстваш по-добре.

— Ти ме караш да се чувствам по-добре — каза Шугър. — Винаги ме караш да се чувствам по-добре. — И го дръпна под завивките.

— Мислиш ли, че може някога да се върнеш да живееш тук? — попита Тео около два часа по-късно, докато се скитаха ръка за ръка покрай защитното укрепление пред морето, а вълните се плискаха в камъка под тях, вятърът смекчаваше високата влажност и въздухът ухаеше, преситен с мирис на сол и утайки.

— Много обичам това място — каза тя, а звуците от струнния квартет, който свиреше в „Уайт Пойнт Гардън“, се носеха насам-натам с вятъра. — И е прекрасно, че се върнах и го видях пак, помирисах го, почувствах го отново, защото иначе част от мен винаги щеше да копнее за него, но сега…

— Но сега…?

— Но сега, след като съм тук, мисля, че въпросът не е аз да съм в Чарлстън, а Чарлстън да е в мен. Така е и той не може да ми бъде отнет от никого.

— Браво на теб, момичето ми!

— Тео, така, както го казваш, звучи напълно погрешно.

— Аха, така прозвуча, нали?

— Така е по-добре. И знаеш ли? Аз съм по-добре. Опълчих й се, Тео. На майка ми. И заради това мога да издържа факта, че съм с калпава популярност. Така че май вече не бягам. Може да не „схващаш смисъла“ на гритс, но когато се приберем вкъщи, ще почна да ям гритс на закуска и няма да хуквам да се крия, когато чуя южняшки акцент, и може да се върнем тук на почивка, да идем на Съливан Айлънд или… хей! Имаме още цял ден тук, нали? Хайде да отскочим с кола до дома на дядо ми в Съмървил, да видим какво е положението там.

— За теб, Шугър, ще отида навсякъде.

Поеха към Съмървил по панорамния път край река Ашли, Шугър се усмихваше при вида на испанския мъх, който се поклащаше на летния ветрец, и си спомни последния път, когато кара по това шосе с „Волвото“, пълно с пчели, и вкуса на свобода в устата си.

— Тук е истината — каза Тео, щом минаха край входа на имението „Магнолия Плантейшън“ с боядисаните в бяло колчета на оградите и живописно разпръснатите из него конюшни и пристройки. — В Барланарк няма такова.

— Както където и да е другаде — добави Шугър. — В тази отсечка някога са живели най-богатите хора в Америка. Дядо ме водеше в „Дрейтън Хол“ на всеки мой рожден ден — мисля, че е най-голямата еднофамилна къща, която някой някога е строил. Намира се нагоре по онзи път, с големите дъбове, така че не можеш да я видиш от шосето, но е най-старата запазена плантация в страната. Преструвахме се, че е 1742 година, и си правехме старовремски пикник долу край реката. Дори обличах малък кринолин — можеш ли да си представиш!

— Мога да си представя, че сега носиш такъв — каза Тео. — Кринолин е онова нещо, на което закачаш мрежестите чорапи, нали?

— Говорим за мен и дядо ми, Тео. Дръж се прилично! Той казваше, че човек може да научи повече за американската история от едно посещение в „Дрейтън Хол“, отколкото цял живот в който и да е университет. Знаеш ли, че тази къща е издържала Американската война за независимост, Гражданската война, едно земетресение и урагана Хюго? Ето ти южняшка жилавост.

— Колкото повече ми разказваш за дядо си, толкова повече го харесвам.

— Той имаше златно сърце, както и ти винаги казваш за майка си. И много щеше да те хареса. Знам, че е така, не само защото пчелите ми го разкриха. Сега завий тук надясно, излизаме на „Бейкънс Бридж Роуд“, а после, два-три километра по-нататък, ще стигнем до „Том Пайкс Лейн“ отляво. Боже мой, Тео, в корема ми пак има цяла трупа акробати, които правят задно салто. Защо е всичко това, да му се не види?

— Искаш ли да обърна? Не сме длъжни да ходим. Или да спра за момент? Може да си облечем кринолините и да се върнем в онзи „Хол“, или пък да влезем в Съмървил и първо да грабнем по една газирана вода, или пък… Защо ме гледаш така?

— Обичам те, Тео Фицджералд. Това е.

— Чувствам облекчение, като го чувам — каза той. — Особено след като рискувах да умра от хипотермия при срещата с майка ти.

И двамата се усмихнаха, но усмивката на Шугър не остана на лицето й, щом свиха по „Том Пайкс Лейн“ — селски път, който граничеше с голяма гора — камуфлаж за железопътната линия, минаваща през нея. В тучни парцели се гушеха скромни къщи, повечето от тях скрити от пътя в сянката на прастари дъбове, кучешки дрян и великолепни живи плетове от хортензии.

— Неговият дом е на половината път нагоре, срещу голямата магнолия на улицата — каза Шугър. — Трябвало ли е да ме попитат, ако са го продали?

— Не, ако е в семеен доверителен фонд, но ако си единствен собственик, трябва. Само ти ли си собственикът?

— Така мисля, но не съм съвсем сигурна — отвърна Шугър. — О, боже, пристигнахме. Толкова е обрасло! О, дядо щеше да се разочарова. Аз съм виновна. О, Тео…

Къщата едва се виждаше от пътя — живият плет, с който дядо й така се беше гордял, защото го поддържаше подстриган като войник, сега беше висок към два метра и от него стърчаха издънки като наелектризирани африкански плитки.

Портата към обраслата алея за коли обаче не беше заключена, затова Шугър я побутна да се отвори и махна на Тео да отиде при нея. И въпреки че в началото калините и увивните рози от двете страни се закачаха по дрехите им, когато си проправиха път само на около метър навътре, стана ясно, че собствеността не е била оставена да се разпада и руши, както Шугър се страхуваше. Някой се беше постарал да я поддържа чиста и спретната. Просто го пазеше в тайна от случайните минувачи. Наистина, къщата беше прясно боядисана и на верандата стоеше люлеещ се стол, много приличащ на дядовия й, заедно с още два други.

Когато се приближи повече, Шугър чу откъм задната част радио, което свиреше кънтри музика, но още по-шокирана остана, че навсякъде имаше пчели: жужаха около розите, които баба й беше посадила преди четирийсет години, за да растат над навеса за коли, летяха между дъбовете и кучешкия дрян, кръжаха из хортензиите. Докато Шугър вървеше по-нататък, видя не един, не два, а три от старите кошери на дядо си, сгушени зад навеса под прасковените дървета. Липсваше само старият пикап, който се беше предал преди години в Калифорния. За останалото сякаш времето беше спряло.

Точно тогава иззад къщата изскочи малко момиченце и я видя. Имаше тъмна коса, вързана на конска опашка, и беше облечено в дълга, сивкава бална рокля, която се влачеше по земята.

Момиченцето спря и се вторачи — очите му бяха големи и кафяви, точно като на Шугър.

Шугър понечи да се закрепи на едната стена на къщата, поглеждайки назад за Тео, но той беше изчезнал от другата страна.

Зави й се свят.

В какво беше нахълтала?

Но тогава иззад къщата излезе друго, още по-малко момиченце, то беше с рокличка на фея и без да си губи времето, отвори уста и извика:

— Татко! Ела да видиш кой е тук!

Зад момиченцата се появи мъж с пчеларски костюм. Беше висок, също като дядо й, с широки рамене и същата галопираща походка. Той свали шапката и булото.

— Шугър?

— Бен!

Беше брат й.

Косата му бе леко прошарена по слепоочията, а тялото — не чак толкова стройно, колкото Шугър си го спомняше, но лицето му си беше също толкова красиво, колкото винаги е било. Момичетата — разбира се, как не можа да усети това? — бяха неговите дъщери.

За момент се втренчиха един в друг като каубои, които ще се стрелят, после Бен пусна шапката на земята и Шугър се спусна в обятията му.

Прегърна я и я притисна толкова силно, че с всеки удар на сърцето му в рамото й се разтваряше по една отминала година, докато не се оказаха просто обикновени брат и сестра, които са били разделени от усложнения и сега са във възторг, че пак са заедно.

— Татко, плачеш ли? — попита по-голямото от момичетата.

Шугър се отдръпна и Бен избърса лицето си.

— Ами, да, Тиквичке, но това са сълзи от щастие. Много се радвам, че се виждаме с леля ти Шугър.

— Здравей, лельо Шугър — извикаха момичетата в хор.

— Разказал съм им всичко за теб, сестричке. Това са Шарлът и Ребека — каза той и момичетата направиха най-сладките възможни реверанси.

Тогава зад къщата се появи Тео и Шугър също го представи.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Бен и изглежда, говореше искрено. Това стопли сърцето на Шугър повече от всичко друго, което се случи, откакто бяха стъпили на чарлстънска почва.

— Всички ли гледате пчели? — попита тя момичетата. — Преди, когато бях на вашата възраст, идвах тук и помагах на дядо ми с пчелите.

— Знаем — каза Ребека. — Татко ни разказа всичко за теб, как живееш на най-различни места като Мери Попинз и носиш пчелите с теб навсякъде, където се местиш.

— Освен това ни обясни, че пчелите носят отговорност за опрашването на една трета от насъщните продоволствени култури в света — продължи Шарлът.

— А и обичаме мед — добави Ребека.

— Къде са твоите пчели сега, лельо Шугър?

— В град Ню Йорк, на покрива на блока, в който живея.

— Чух нещо такова — каза Бен, вдигайки булото.

— От мама? Пиша й за рождените дни и по Коледа просто за да я държа в течение, но никога не съм сигурна какво ви предава. Тя ли ти каза, че съм тук?

— Не обича да говори много по този въпрос — отвърна Бен и изглежда, се почувства неловко. — Повечето новини научавам от Филипс, адвоката.

— Хей, момичета — каза Тео — ако татко ви разреши, искате ли да дойдете с мен в града да си купим сладолед?

— Ооо, да — отвърна Ребека.

— Мама не дава да ядем сладолед — напомни й Шарлът.

— Не е нужно да казваме на майка ви — обади се Бен. — Разбира се, Тео, би било чудесно.

— Благодаря ти, миличък — целуна го Шугър и се почувства много благодарна, че го има.

Всяко от момичетата хвана Тео за ръка, тръгнаха заедно надолу по алеята за коли, изчезвайки в камуфлажа от буйна растителност, и оставиха Бен и Шугър да се гледат един друг в захлас.

— Годините изобщо не ти личат — каза Бен. — Още приличаш на…

— Офейкалата булка? — предположи Шугър. — Да, чух за това.

— Е, ти предизвика голямо раздвижване. Но беше толкова отдавна, че най-вероятно имаме да обсъждаме по-добри неща. Искаш ли да седнем на верандата? Вътре имам бутилка бърбън, определено мога да се справя с едно-две малки.

Вътре къщата беше точно такава, каквато Шугър си я спомняше, но наскоро пребоядисана и с няколко допълнения като миялна машина и нов кожен диван вместо старите ракитени мебели, които дядо й предпочиташе.

— Кой живее тук?

— Никой — каза Бен.

— Тогава кой я поддържа?

— Аз.

— Защо?

— Ами, в случай че се върнеш, Шугър.

Шугър го погледна удивена.

— Поддържал си къщата заради мен?

— Да, по дяволите — отвърна той, възпирайки грубия си изказ. — Извинявай. Искам да кажа, да, естествено. Винаги съм смятал, че един ден просто ще се появиш тук, но времето си минаваше, седмиците ставаха месеци, месеците — години и… Знам, че трябваше да направим повече да те издирим и да те доведем у дома, но това не означава, че не ни липсваше. Или че не мислехме за теб. Ужасно много ни липсваше. Особено на мен. Без теб семейството ни вече не беше същото.

— Не съм искала да ме намерите и да ме доведете у дома, Бен. Това е истината. Знаех, че съм ви посрамила, и май свикнах с мисълта, че всички ще сте по-добре без мен, но просто не можех да се омъжа за Грейди. Животът ми с него щеше да е отвратителен, а и тогава в църквата видях нещо, от което ми стана ясно, че трябва да е или сега, или никога.

— Пчелите?

— Да, сър. Пчелите.

— Ами те определено добавиха към ситуацията драматизъм в доза, с която в „Сейнт Майкъл“ не са свикнали особено.

— Смешното е, че колкото повече наближаваше денят на сватбата, толкова по-несигурна се чувствах дали искам да се омъжа за него, но никога не се чувствах несигурна дали искам да избягам.

— Да-а, а Грейди накрая показа истинската си същност — хладно каза Бен. — Трой още не иска да чуе и думичка против него, но аз се радвам, че ти не остана, Шугър. Радвам се, че замина.

— Така ли?

— Обичам Чарлстън, наистина; сега имам дъщери и искам те да израснат, както израснахме ние: в красивия град, в който всички с гордост живеем. През уикендите излизаме с платноходка или ходим да ловим раци с родителите на Джийн на Едисто Айлънд, или ги водя тук, макар че Джийн не иска да идва с нас. Ние сме от Чарлстън, Шугър, във всяко едно отношение, до мозъка на костите си и аз се помирих с този факт, но истината е, че не съм като Трой и татко. В живота ми тук има неща, които мразя, но проблемът не е дали съм тук.

— Тогава какъв е?

— От една страна е работата ми. Добър съм като адвокат, но колкото по-дълго практикувам, толкова по-малко ми харесва и въпреки това съм вързан за професията си.

— Не си вързан, Бен. Не си длъжен да си адвокат — можеш да правиш всичко, което поискаш.

Брат й качи краката си върху парапета на верандата и отпи здрава глътка от бърбъна.

— Много ми се иска да беше истина, Шугър, но аз и Джийн вече сме свикнали с хубавия живот. А и имам баща, по-голям брат, милиони отговорности. Повярвай ми, вързан съм. И повечето време нямам нищо против това, но да знаеш колко съм ти завиждал през годините, че градиш живот за себе си, че ходиш там, накъдето те отвее вятърът. Затова се иска решителност.

Светът проблесна в един тъничък отрязък от време и Шугър видя живота си като бижу, предизвикващо завист: ослепителен скъпоценен камък, излъчващ енергия и възможност, каквато никой друг, само тя можеше да притежава, независимо какви бяха недостатъците му.

— Тази решителност не е точно моя — призна тя. — Просто правя това, което ми казват пчелите на дядо. Всяка година слагам царицата върху картата му — помниш ли, той я държеше на стената в стаята за гости? Всъщност царицата ми показва къде да отида и аз просто я следвам. Изглежда по-лесно, отколкото да решавам сама, Бен, затова не го чувствам като смелост. И изобщо, повечето хора ще кажат, че това е направо умопобъркващо.

— Значи пчелите те върнаха тук?

— Не, пчелите ме заведоха в Ню Йорк и когато отидох там… Ами да, сигурно по някакъв начин те са ме върнали тук. Дълга история и много време мина, така де, от Грейди насам, но благодарение на пчелите си имам Тео.

— Еха, сестричке — каза Бен — наистина много се радвам за теб. Заслужаваш го, нали знаеш?

— Той е адвокат, колкото и да ми е неприятно да ти го съобщя, и преди е бил от голямото добрутро, но сега работи за нетърговски организации. И не се страхува от нищо и никого. Трябваше да го видиш снощи на вечерята с мама!

Бен се задави с бърбъна.

— Как мина?

— Не много добре. Още ми е безкрайно ядосана. Не мисля, че някога ще ми прости и татко никога няма да й се възпротиви, но вече съм го приела.

— Трябва да знаеш нещо за гнева на мама — каза Бен. — Не бива да продължаваш да живееш с мисълта, че е само към теб. Не е така. Повечето е към татко. Той й изневерява, Шугър; от доста време. Мама знае и той знае, че тя знае, но остават заедно, защото татко има нужда от нея, а тя се страхува да не остане съсипана, но е изпълнена с гняв. Вероятно на нея самата хиляди пъти й се е искало да избяга и също да заживее в Ню Йорк.

— Татко й изневерява? Сигурен ли си?

— Сто процента сигурен.

— Но това е ужасно! Трой знае ли?

— Всички знаят.

— О, горката мама. Не можеш ли да го накараш да престане?

— Не се бъркам в това, Шугър. Той и без това не ме слуша много. Трой е неговият доверен човек. Понякога си мисля, че в някои отношения изобщо не съм като тукашните оправни момчета, но карай. Виж само какви деца имам. Те са най-хубавото нещо, което някога съм правил. И даже не знам защо ти разказвам всичко това, вероятно защото ти винаги си била най-подходящият човек, с когото може да се говори. Уф, както и да е, стига толкова за мен. Разкажи ми за Тео. Откъде е той? Що за човек е?

— От Шотландия е и да си кажа правичката, в началото го мислех за напълно луд — започна Шугър. — Но колкото повече го опознавам, толкова по-здравомислещ ми се струва. Оказва се, че единственото нещо, по което наистина е луд, съм аз, а това определено е много приятно.

— Смяташ ли да се омъжиш за него?

— Не мисля, че съм от тези, които се омъжват.

— Ако той наистина те обича и ти наистина го обичаш, и не живеете на една крачка от майка ни, сигурно няма нужда да се жените.

Седяха и приятно разговаряха в сянката на кучешкия дрян; Бен й разказа, че е дошъл в дядовата й къща на следващия ден след като е избягала и е заварил джипа на Трой и още един рояк объркани пчели. Не знаел откъде са дошли, но взел обратно няколко от кошерите на дядо им от неговия стар приятел пчелар, който ги беше наследил.

— Той ми помогна в поддръжката отначало, докато сам почнах да идвам и да ги проверявам — каза Бен. — И сигурно съм заобичал тези проклетии. После се заех да стегна къщата, да се грижа за градината и преди да се усетя, имах хоби, което не включваше голф и всички останали адвокати в Чарлстън.

Поначало го пазел в тайна, така каза, защото не искал Ета да надуши и да се вбеси, но после се родили момичетата и започнал да ги води тук, а те се привързали към пчеларството като патици към вода.

— Предполагам, че ни е в кръвта — каза Бен и Шугър усети някаква промяна дълбоко в костите си, която не можеше да обясни, но която я накара да се почувства по-спокойна и по-щастлива, отколкото някога е била.

Когато момичетата се върнаха с Тео, той остана на верандата с Бен, а Шарлът и Ребека показаха на Шугър пчелите.

Всяка от трите извади по едно парче пчелна пита и седна под прасковените дървета да похапне. Медът се стичаше през пръстите им, а при Ребека — направо по гърдите й.

— Надявам се, че нямаш нищо против — каза тя на Шугър. — Обикновено сме много внимателни.

— За какво да имам против, мила? — попита Шугър.

Момичетата се спогледаха.

— Това е роклята ти — каза Шарлът. — С нея си щяла да се омъжваш за господин Паркс, но вместо това си я оставила тук на нас.

Вече не беше бяла и не се стелеше по същия начин върху момиче, високо само един и двайсет, но наистина беше булчинската й рокля отпреди да офейка.

— Днес е мой ред да я нося, защото последния път Шарлът я сложи — обясни Ребека.

— Изглежда красива, облечена на теб, миличка — каза Шугър. — Не мога да си представя по-добро приложение от това, да я носят две толкова разкошни момичета.

— Веднъж татко я пъхна в пералнята и тя се сви — призна Шарлът — но ние нямахме нищо против, нали, Бека?

Когато стана време да си тръгват, Шугър се усещаше като човек, доста по-различен от онзи, който си пробиваше път през обраслите храсти с хортензии няколко часа по-рано. Отново имаше чувството, че е част от семейство, макар и не изцяло нейно и дори непълно.

— Благодаря, че толкова добре се грижиш за дома на дядо — каза тя на Бен. — Мислех, че сърцето ми ще се пръсне от мъка, когато се върна тук, но знаеш ли какво стана? Случи се точно обратното.

— Това е твоят дом, Шугър — отвърна той. — Готов е и те чака, когато го поискаш.

— Върни се за рождените ни дни! — каза Ребека. — Моят е на четвърти септември, а на Шарлът е на шести септември и винаги ходим на пикник в „Дрейтън Хол“.

— Понякога идват също дядо и Ети — каза Шарлът. — Обличаме се официално.

— Но не с тази — поясни Беки, повдигайки шлейфа на сватбената рокля. — Тя е тайна.

— Пикник в „Дрейтън Хол“. Звучи страхотно — каза Шугър. — Ако дойда… Все пак се надявам да се видим много скоро.

Въпреки че тя и Тео не бяха добре дошли в дома на улица „Лагри“, все пак, ако поискаха, можеха да избягат в това специално, скришно кътче от стария й свят. Можеха да са част от живота на тези момиченца, а вероятно и от семейството на по-големия й брат, ако той пожелаеше.

Докато се носеха надолу под балдахина на „Ашли Ривър Роуд“, покрай ширналите се изумруденозелени пространства с най-видните исторически забележителности на Южна Каролина, покрай щастливите поляни за пикник от нейната младост, Шугър се почувства добре дошла. Взаимоотношенията между хората понякога се пропукваха, някои от тях никога не можеха да бъдат запълнени, след това завинаги оставаха да зеят непоносими бездни — такава беше суровата истина.

Но човек можеше да тръгне и по нови пътеки, които пропълзяваха през неизследвани територии и заобикаляха онези негостоприемни препятствия, подобни на рифовете в плитчините на солените низинни тресавища.

И това беше много вълнуващо.

— Знаеш ли, ти всъщност никога не си ми предлагал както трябва — каза тя на Тео.

— Какво да съм ти предлагал?

— Да се омъжа за теб.

Тео едва не изскочи от пътя.

— Шегуваш ли се? Ами героичната и рискована постъпка до пчелите ти, онзи път на моя покрив?

— Не смятам шантажа за официално предложение.

— Ами това, че ми каза никога повече да не ти предлагам?

— Ех, ама си промених мнението по въпроса.

— Така ли?

— Да. Не защото мисля, че трябва да се оженим, а защото вече не мисля, че не трябва. Изведнъж ми се стори, че не е чак толкова невъзможно.

— Не е чак толкова невъзможно? Направо не вярвам на ушите си — каза Тео и намали. — Усещам, че по този въпрос трябва да удрям, докато желязото е още горещо.

— Удряй — каза Шугър.

Той отби и спря на бордюра до лъскавите бели парапети на поредната ширнала се плантация по река Ашли и излезе от колата, после заобиколи откъм страната на Шугър и отвори вратата.

Една червеникавокафява кобила с великолепието на огнена светкавица доприпка до парапета, за да види какво става, като тръскаше копринената си грива и доволно пръхтеше.

Тео не й обърна внимание — въпреки че всъщност се страхуваше и от коне — и хвана ръката на Шугър, като й помогна да стъпи на тучната зелена трева.

После застана на едно коляно, пренебрегвайки кобилата, която го буташе по рамото, и се обърна към любимата си.

— Шугър Хъни Уолъс, изключителна пчеларке, любовта на моя живот, жената на моите мечти, най-добрият ми приятел завинаги, ще ми окажеш ли огромната, огромната чест да станеш моя съпруга?

Шугър се огледа из просторните вълнисти пасища на най-щастливото място от своето детство, после зърна гирляндите испански мъх, които нежно помахваха към нейното бъдеще.

— Ами да, Тео Фицджералд — каза тя. — След всички усилия, които положи, ще е грубо да не го направя.