Патриша Корнуел
Покварено сърце (8)

8.

Иконите бяха замръзнали. Кликах върху линка в съобщението, но не се случваше нищо. После също така внезапно линкът изчезна. Сякаш бях изтрила всяка следа от него в съобщението. Но със сигурност не го бях направила. Записът бе изчезнал пред очите ми като страшен сън. Беше се изпарил, сякаш си го бях въобразила. Огледах се във фоайето с тъмната засъхнала кръв, счупените стъкла, кървавата пихтия, където бе лежал трупът. Вниманието ми се спря върху стълбата.

Фибростъкло, гумирани стъпенки — четири на брой, платформа най-отгоре, идеално центрирана. И тя започна да ме притеснява както много други подробности в този случай. Стълбата бе сложена точно под лампата, която в някакъв момент се бе пръснала върху мраморния под. Ако Шанел наистина бе изгубила равновесие, би трябвало стълбата да се плъзне, вероятно да се наклони и да падне заедно с нея. Забелязах дантелени следи от окървавената й коса в околността на съсирената черна каша, върху която бе лежало тялото. Изглежда, че в някакъв момент тя бе помръднала главата си.

Или някой я бе преместил.

Не бяхме намерили отпечатъци от пръсти, стъпки, нищо, което да намеква за присъствие на втори човек, включително и икономката, която бе открила тялото. Спомних си, че голите стъпала на Шанел бяха напълно чисти. Както бе паднала, така и бе останала, не бе стъпвала в собствената си кръв. И изглеждаше, че и никой друг не е.

Започнах да се взирам още по-усърдно в мястото на смъртта й, което ставаше все по-подозрително. Междувременно се ослушвах за Марино и го чаках да се върне, за да отидем да проверим Луси. Вече почти очаквах нов сигнал за съобщение от телефона си, ново видео, и не спирах да се надявам, че Луси ще ми се обади. Написах й съобщение, докато внимателно оглеждах фоайето, като се съсредоточих върху местата от чист бял мрамор, търсех някакви признаци, че подът е бил мит в опит да се промени местопрестъплението, да се инсценира смъртта на Шанел. Все още не бяхме проверили за остатъчна кръв, за следи след измиване, а и вече не можехме да ги видим без химическа помощ. Не бях сигурна, че полицаите ще си направят труда, тъй като те изглеждаха убедени, че става въпрос за нещастен случай. Клекнах до работното си куфарче и отново го отворих.

Извадих шише реагент. Разклатих го и започнах да пръскам чистите участъци на пода. Веднага се появи правоъгълен участък и следите от бърсане светнаха в яркосиньо само на сантиметри от съсирената кръв, в която бе лежал трупът. Правоъгълникът бе от някакъв предмет, вероятно кофа, а другите следи зловещо изпъкваха върху белия мрамор.

Специално този химикал не изисква тъмнина и проникващата покрай носещата греда слънчева светлина и лекото осветление не попречиха на сапфиреносините следи да се появят. Виждах ги ясно, виждах и множество продълговати капки, някои малки като глави на карфици, други като пръски от остър ъгъл. Средна скорост. Като при бой.

Разгледах по-отблизо синята мъгла край мястото, където бе лежала главата. Вероятно пръски кръв. Спомних си и липсващия преден зъб, който намерих, когато пристигнах. Шанел бе имала кръвоизлив в устата и когато бе паднала на пода, изпаднала в безсъзнание или умираща, бе издишала смесица от въздух и кръв. Изглежда, някой бе почистил това място на пода в опит да премахне всички следи, които не отговарят на хипотезата за нещастен случай.

Точно така изглеждаше, но трябваше да съм консервативна и предпазлива. Можеше да има и други обяснения, като например фалшива положителна химическа реакция на нещо друго освен кръв. Или дори да беше невидима кръв, можеше да е била на пода от по-отдавна. Можеше да няма никаква връзка със смъртта на Шанел Гилбърт. Но не ми се вярваше.

След това направих бърз и лесен предварителен тест. Навлажних тампон с дестилирана вода и внимателно изтрих малък участък от флуоресцентния правоъгълник. След това капнах върху тампона разтвор от фенолфталеин и водороден пероксид и той веднага порозовя, което е позитивна реакция за кръв. Направих снимки, като сложих пластмасова линийка за мащаб.

— Марино? — Огледах се.

Къщата беше празна, бяхме само двамата. Хайд, побелялото кеймбриджко ченге и щатският полицай пътуваха към „Дънкин Донътс“ или кой знае накъде. Долових звуци от кухнята. След това чух затваряне на врата, трясването й бе далечно и приглушено, вероятно бе някъде на долния етаж, а това бе объркващо. Можех да се закълна, че всички са си тръгнали, че в къщата не е останал никой освен Марино и мен. Може би грешах, затова се заслушах. Долових шум в кухнята.

— Марино? — извиках по-силно. — Ти ли си?

— Не, Торбалан е. — Не можех да го видя, само го чувах. Сега звуците идваха от коридора зад стълбището.

— Сигурен ли си, че сме сами? — попитах празния лошо миришещ въздух.

— Защо? — Бавни тежки стъпки се приближаваха към мен.

— Стори ми се, че чух да се затваря врата. Прозвуча ми като от мазето.

Не последва отговор.

— Марино? — Изтрих още няколко флуоресцентни петна. Предварителният тест продължаваше да показва положителен резултат за кръв. — Марино?

Тишина.

— Марино? Ей!

Извиках го още няколко пъти, но той не ми отговори и аз отново написах съобщение на Луси. След това се обадих на номера й за спешни случаи, но веднага се включи гласова поща. После пробвах мобилния телефон, на който обикновено я намирах. И там не вдигна. Когато набрах непубликувания й в телефонния указател домашен номер, получих сигнал за грешка и чух запис: „Номерът, който сте набрали, вече не съществува…“.

Пак чух звук от затваряща се врата, далечен и приглушен. Не звучеше като нормална врата. Беше прекалено тежка.

Като тряскаща се врата на трезор.

— Ехо? — извиках. — Ей!

Никакъв отговор.

— Марино?

Огледах се, без да помръдвам, ослушвах се. Къщата беше тиха, като се изключеше неспирното бръмчене на мухите. Те лазеха по кръвта и се носеха лениво като мънички разузнавателни самолети, които търсят гниещи рани и отверстия, разкапана плът, в която да снесат яйцата си. Жуженето им беше гневно и хищническо, сякаш някой им бе откраднал неродените бебета и им отказваше да им даде труп, запаси от храна, които им се полагат по право. Мухите ми се струваха дори по-шумни, макар че бяха по-малко отпреди, а вонята си оставаше също толкова силна и след изнасянето на тялото, но това бе невъзможно.

Сетивата ми бяха под пълна тревога, претоварени. Над мен като отровно изпарение се спусна същото усещане. Чувствах присъствие. В тази къща имаше нещо зло и прогнило. След това си спомних какво бе казал Марино. Шанел Гилбърт се била занимавала с окултни глупости. Нямах представа какво означаваше това. Може би бе преминала на тъмната страна, ако приемем, че тя съществува. Напомних си, че е разбираемо, че се чувствам шпионирана, щом Луси е била. Току-що го бях видяла.

— Марино? — опитах отново. — Марино, тук ли си? Ехо?

Представих си вратата, която водеше надолу към мазе, в което още не бях влизала.

Още не бях имала възможността да претърся къщата, но бях почти сигурна, че тази врата е някъде около кухнята, откъдето бях влязла, когато пристигнах. Минах по същия път, по който бе минала и икономката по-рано. Бях забелязала затворена врата срещу килера: вероятно водеше надолу към перално помещение, мазе, може би кухня за прислугата в минали времена.

Заслушах се внимателно и установих, че съм чакала прекалено дълго. Тъкмо се канех да тръгна да търся Марино, когато отново чух стъпки, тежки стъпки от големи крака. Останах на място и ги слушах как се приближават. След секунди го видях до стълбището.

— Слава богу — промърморих.

— Какво става? — Той влезе във фоайето и очите му веднага се спряха на сините флуоресцентни фигури на пода. — Какво имаме тук?

— Някой може да е променил местопрестъплението.

— Да, виждам нещо. Не знам какво, но нещо. Добра идея да го напръскаш, за да си сигурна.

— Помислих, че си изчезнал.

— Проверих мазето, няма следа от никого — каза Марино, докато оглеждаше сините луминесцентни фигури от всички ъгли. — Но вратата, която води навън? Беше отключена, а съм сигурен, че я заключих, след като огледах по-рано.

— Може някой от другите полицаи да я е отключил.

— Може. И нека позная кой. Виждаш ли с какво, по дяволите, си имам работа? — Дебелите му палци тракаха бързо по телефона, пишеше съобщение. — Това е глупаво и безотговорно. Вероятно Вогъл. Питам го в момента. Да видим какво ще каже.

— Защо изобщо са пратили щатски полицай? — попитах.

— Нямат какво друго да правят. Освен това се оказа, че е приятелче на Хайд, който вероятно му е съобщил за майката. Нали знаеш какви стават хората, когато е замесен Холивуд. Всички искат да се качат на влака на славата. Е, добре е, че пробвах вратата на мазето. Ако някой влезе, защото сме оставили незаключено, ще има да патим. — Той си погледна телефона. — Добре, ето. Вогъл отговори. И казва, че вратата със сигурност е била заключена. Сложил й резето отвътре. Казва, че резето трябва да е пуснато. Не беше. — Марино му написа отговор.

— Да се махаме оттук. — Понесох работното си куфарче покрай стълбището, през тясното тъмно коридорче с ламперия, вървях по същия път, по който бях дошла. — Веднага щом проверим Луси, ще се върнем. Ще огледаме внимателно. След това ще се погрижа за останалото в Центъра. Ще направим всичко необходимо.

— Още ли не ти се е обадила?

— Не.

— Мога да пратя… — започна той, но не довърши.

Нямаше смисъл. Марино знаеше по-добре от всички, че не бива да праща полиция да види дали Луси е добре. Ако тя си беше вкъщи и всичко бе наред, нямаше да отвори вратата, а ако полицаите влезеха без нейно разрешение, щяха да предизвикат експлозия от аларми. Освен това тя имаше и много оръжия.

— Сигурен съм, че е добре — каза Марино. Вече бяхме в кухнята.

Тя явно бе ремонтирана през последните двайсетина години, оригиналната дървения бе заменена с чворест чам, който бе по-светъл от дървения под. Забелязах белите електроуреди, минималистични, с висящи лампи от неръждаема стомана над тях, дъбовата маса в квакерски стил, върху която имаше една-единствена чиния, чаша за вино и прибори, обърнати към прозореца, който гледаше към страничната стена на къщата.

Приближих се до масата, сложена за един, и отново ме споходи онова чувство, докато бърках в джоба си за чисти ръкавици. Сложих си ги и взех чинията. Беше с размери за сервиране на вечеря, с пъстра украса, изобразяваща крал Артур върху бял кон, с кървавочервено наметало, заобиколен от рицарите на Кръглата маса, които яздеха с него, а в далечината се виждаше замък. Обърнах чинията. Отзад имаше печат на „Костен порцелан Уеджууд“ и „Произведено в Англия“. Огледах кухнята и забелязах празно място за окачване на чиния на стената до вратата за навън.

— Странно. — Върнах чинията на масата. — Това е „Уеджууд“, с други думи, колекционерска чиния. — Отидох до празното място. — Изглежда, че е била окачена точно тук. — Отворих шкафовете и огледах полиците с прости бели съдове, практични, издръжливи, подходящи за миялни машини и микровълнови печки, без печата на „Уеджууд“ или някоя друга подобна компания. — Защо ще махаш декоративна чиния от стената и ще я слагаш на масата?

Марино сви рамене.

— Не знам.

Отиде до мивката. Шкафът под нея бе отворен. На пода, покрит с черни и бели продълговати плочки, имаше кофа за боклук от неръждаема стомана. Той натисна педала и капакът се отвори. Марино надникна вътре и изръмжа:

— Какво е това, по дяволите?

— Сега пък какво? — попитах.

— Идиотът Хайд. Сигурно е взел боклука, когато си е тръгвал. Цялата найлонова торба, без дори да я провери. Какво му е на този тип? В лабораториите не се носят цели торби с боклук. И доколкото знам, не е детектив. Разбираш ли какво имам предвид, като ти казвам с какво си имам работа?

Марино взе телефона си, докато аз отварях вратата, която водеше навън, същата, през която бях влязла в 8:33 тази сутрин. Знаех точното време. Винаги си го отбелязвам.

— Какво си направил, по дяволите? — попита злобно Марино, синята светлинка на безжичната му слушалка премигваше, а той бе вдигнал телефона така, че да видя името на полицай на Хайд на дисплея. — Как така не си направил и не знаеш? — Говореше високо и обвинително. — Казваш ми, че не е при теб и не е в някоя лаборатория? Че някой друг е избягал с кухненския боклук и ти нямаш представа кой? Осъзнаваш ли какво може да е имало в този боклук? Като за начало се замисли за следното, задник такъв. Изглежда, че е била сложила масата за себе си, което означава, че е била тук, вероятно не много преди да умре, и след това нещо се е случило, защото не е стигнала до яденето. — Лицето на Марино стана кървавочервено. — Освен това докторката намери следи, че някой може да се е опитал да почисти кръвта във фоайето, може би се е опитвал да подправи нещо. Което означава, че трябва веднага да си довлечеш задника тук и да подсигуриш мястото като проклето местопрестъпление. Не ми дреме какво мислят съседите за това, че ще овържем къщата с жълта лента. Действай!

— Питай го какво си спомня, че е имало в боклука — казах, докато той продължаваше да дъвче Хайд по телефона.

— Не знае. — Марино ме погледна, вече беше приключил разговора. — Каза, че не е докосвал кофата. Не е взимал боклука и няма представа къде е. Това каза.

— Е, все някой го е взел.

— Каза, че ще разбере. Или е Вогъл, или е Лейпин. Мамка му!

Вогъл беше щатският полицай. Лейпин трябва да беше сивокосото кеймбриджко ченге, което бях видяла да пише актове, онзи, който бил ходил на семинар и според него вече бе експерт по петната от кръв.

— Дали да не питаме и Лейпин? — предложих. — Да се уверим, че не е направил нещо с боклука? Защото това е притеснително.

— Не мога да си представя, че би го взел. — Но Марино все пак му се обади.

Попита го за кухненския боклук. Погледна ме и поклати глава, докато вадеше слънчеви очила от един от джобовете на бермудите си. Стари военни рейбани с телени рамки, които му бях подарила за рождения ден миналия месец. Сложи си ги и си скри очите. След това затвори.

— Не — каза ми, докато отиваше към вратата, която водеше навън. — Каза, че не знае някой да прави нещо с боклука засега и че той не го е пипал. Дори не го е виждал. Тоест със сигурност не го е взел. Е, някой все пак го е взел, защото когато дойдох тук, положението не беше такова.

Излязохме в тежката лятна утрин; лек горещ ветрец разлюляваше старите дървета в страничния двор.

— Може икономката да го е изнесла, като си е тръгвала. — Предложих единствената друга възможност, която ми хрумна. — Някой виждал ли я е как си тръгва и забелязал ли е дали носи нещо?

— Добър въпрос — каза той, докато слизахме по трите дървени стъпала, които водеха към покритата с тухли алея.

От едната им страна до стената на къщата имаше два големи контейнера за боклук и Марино отвори тежките им тъмнозелени капаци.

— Празни са.

— Боклукът се събира веднъж седмично, вероятно тук ги прибират в сряда, а днес е петък — отговорих. — Значи Шанел Гилбърт не е слагала в тези контейнери нищо от няколко дни? Това е малко странно. Забеляза ли нещо, което да подсказва, че е била извън града и току-що се е върнала?

— Засега не. — Марино избърса ръце в панталоните си. — Макар че може и да има логика. Прибира се вкъщи, забелязва една-две изгорели крушки и решава да ги смени.

— Или може би изобщо не е станало така. Ако вземем предвид и другите доказателства, виждаме, че историята започва да се променя. — Припомних му какво бях открила, след като бях напръскала с реактив във фоайето. — Нека се уверим, че Луси е добре, и ще се върнем да довършим. Ако Хайд и останалите отцепят периметъра, може да им предложиш да не бързат да претърсват къщата повече, докато не се върнем.

— Добре че си ти да ми казваш как да си върша работата.

— Пратих съобщение в Центъра. Веднага ще направим компютърна томография и ще видим дали тя ще даде някакъв полезен резултат — отвърнах.

Пред моя ван на алеята бе паркиран червеният рейндж ровър, регистриран на името на Шанел Гилбърт. Погледнах през шофьорския прозорец, без да докосвам нищо. На задната седалка имаше торба с празни бутилки, всичките еднакви и без етикети, таблото бе прашно, джипът бе покрит с полени и боклуци от дърветата. Листа и борови иглички бяха задръстили процепа между капака и предното стъкло. Тук колите трудно оставаха чисти. Ако хората имаха гаражи, ги ползваха за складове.

— Изглежда, е стоял навън доста време. Но това не означава, че не е каран скоро — казах, когато пак долових далечно тупане, което бързо се приближаваше.

— Да. — Марино бе разсеян, взираше се в десния ми крак. — За твоя информация, от седмици не си ходила толкова зле.

— Добре е да го знам.

— Просто казвам.

— Благодаря, че го отбеляза с типичната си дипломатичност.

— Не ми се изнервяй.

— И защо не?

Хеликоптерът беше мощна машина с два двигателя и летеше на височина петстотин метра и на няколко километра на запад над река Чарлз. Не беше „Агуста“-та на Луси, боядисана в синьо и сребристо като ферари. Извадих ключовете от дамската си чанта и се опитах да ходя, без да куцам и без да изглеждам схваната. Коментарите на Марино ме бяха засегнали и притеснили.

— Може би аз да карам? — Гледаше ме скептично.

— Не.

— Днес прекалено много стоя на крака. Трябва да си починеш.

— Това просто няма да стане — казах му.