Патриша Корнуел
Покварено сърце (14)

14.

— Имало едно време една алхимичка, която приготвяла свои собствени специални полезни отвари, които я държали вечно млада.

Докато четеше от сценария, Кари вдигна шишето с лосион.

— Със своята много светла кожа — тя докосна бледата си буза — и много светла коса — докосна платиненорусите си кичури, — тя се сливала като молец с безличната бяла стая в общежитието на ФБР, сякаш естественият подбор бил единственото обяснение за това, в което се била превърнала. Но не било така. Нещо друго било изтрило цветовете от душата й, променило я и създало в нея паранормални желания и поведения, които я накарали да се крие от светлината и да търси мрака.

— Като дете Кари знаела, че не е добра. Когато хората в църквата говорели за добри пастири, добри самаряни, добри вярващи, чисти сърца, тя знаела, че не е една от тях. От най-ранна възраст била наясно, че не прилича на никого в училище или в дома си. И колкото и да било объркващо това, тя била безкрайно доволна от тази необичайна благословия. Имала такъв рядък дар, че нямала нищо против високите температури, почти не усещала студ и горещина и можела да вижда в тъмното като котка. Било такъв разкош, че можела да напуска тялото си по време на сън и да пътува до далечни земи и в миналото, да говори езици, които никога не била учила, и да помни места, на които никога не била ходила. Коефициентът на интелигентност на Кари бил прекалено висок, за да се измери.

— Но на тези, на които е дадено много, много е и взето и един ден майка й изрекла ужасни думи, които никое дете не бива да чува. Съдбата на малката Кари била да умре млада. Тя била толкова специална, че Исус не можел да понесе да бъде прекалено дълго далеч от нея и щял да я прибере рано на небето. „Мисли за това като за свещен план на изплащане“, обяснила майката на Кари. „Исус тръгнал да пазарува, разглеждал милионите бебета, които трябвало да се родят. Избрал те и те сложил настрани. Много скоро ще се върне да те вземе и да те отведе със себе си завинаги.“ „Тогава трябва да намери пари да ме плати, нали?“, попитала Кари. „Исус няма нужда от пари. Той може да прави каквото си поиска. Той е съвършен и всемогъщ.“ „Тогава защо не е платил за мен, когато ме е намерил и не ме е отнесъл със себе си?“ „Не е наша работа да подлагаме на съмнение действията на Исус.“ „Май е беден и не чак толкова всемогъщ, мамо. Май не може да си ме позволи по същия начин, по който ти не можеш да си позволиш нещата, които взимаш на изплащане.“ „Не бива никога да говориш неуважително за нашия бог и спасител.“ „Но аз не съм го направила, мамо. Ти го направи. Ти каза, че той не може да си ме позволи веднага, иначе нямаше да съм тук, а щях да съм с него на небето. И нямаше повече да съм ти в тежест. Ти не ме искаш и на мен ми се ще да съм мъртва.“

— Майката на Кари измила устата на дъщеря си със сапун заради сквернословията й, търкала толкова силно, че белият калъп станал червен от кървящите венци. След това майка й се отказала от аналогията с изплащането, защото осъзнала, че била близо до това, което имала предвид, но не била съвсем точна. Вместо това започнала да напомня на Кари, че трябва да живее живот за пример, да има чисто сърце и да благодари на Бог за него, докато все още може, защото и без това никой от нас не знае колко дълго ще живее.

— Тя обяснила, че това, което всъщност имала предвид с метафората за изплащането, било, че животът на земята е като да стоиш в склада на универсален магазин. Някои остават там по-малко от други, в зависимост от това с какво са били надарени преди да ги складират на земята, за да чакат Исус.

— С други думи, с онази тъпа аналогия с изплащането майка й всъщност имала предвид безмилостно фаталния семеен закон, който Кари била наследила. Това не било измислица, а много нещастен факт. Докато навърши четиринайсет, Кари била изгубила и двете си баби заради тромбоемболизъм, причинен от особеност на костния мозък, наречена полицитемия вера. Кари сключила пакт с Господ, че няма да я постигне подобна съдба, и като по часовник на всеки два месеца се подлагала на флеботомия, като източвала половин литър кръв, която щяла да запази за когато й потрябва. Това не бил единственият интересен ритуал, който спазвала до зрелите си години.

Кари се разхождаше из стаята, жестикулираше, гледаше към камерите. Забавляваше се. Това явно много й харесваше.

— След време из Инженерното изследователско звено на ФБР за нея щели да обикалят странни слухове — продължи тя.

Но там би било нарушение на личната неприкосновеност да се пита най-висшестоящия цивилен компютърен гений за нейното здраве, личните й вярвания и как се проявяват те. Не било работа на никого дали тя пази и пие собствената си кръв и дали е бисексуална, или отдадена на тъмната страна. Апетитите и фантазиите й не били ничия грижа, стига да ги пазела за себе си.

— Нямало значение и колко дълго щяла да живее, а само дали щяла да свърши важната работа, за която федералното правителство я било наело, технически подвиг, за който не се изисквал специален агент на ФБР, а и Кари не била такава. Професионално тя не била нито част от правораздаването, нито от армията, а независим изпълнител със специален секретен допуск. Като личност я смятали за отвеяна компютърджийка, за откачалка, за нищожество, което наричали с обидни и жестоки прякори зад гърба.

Очите й бяха тъмни и студени.

— Сексистки, вулгарни прякори, които от ФБР си мислеха, че Кари не чува. Но тя ги чуваше и възпитанието й я бе подготвило добре да не реагира на дразнене, нито да отвръща или да прави нещо, което дава сила на врага й.

— Наказанието не е наказание, ако не се чувстваш наказан, ако не изпитваш страданието, което се цели. Всичко е във възприятието. Всичко е в начина, по който реагираш на нещо, и тази реакция е истинското оръжие. Оръжието наранява и в твоя случай залагам на това да се самонараниш, да си причиниш страдание със собствената си реакция, защото имаш да учиш урок, който на мен никой не ми преподаде: ако не изпитваш болка и не показваш, че си наранен, тогава няма оръжие, само слаб опит…

Приятният й сладък глас с лек вирджински акцент изведнъж замлъкна и кадърът стана черен. Същото като преди. Линкът беше премахнат. Изчезна за миг като първия.

 

 

Джил Донахю не можеше да се обади и аз настоях секретарката й да я прекъсне. Не раздавам заповеди освен ако наистина не е необходимо, но в момента се чувствах като бомба, която всеки миг ще избухне. Знаех, че не съм особено любезна, но нищо не можех да направя по въпроса.

— Съжалявам, доктор Скарпета, но става въпрос за даване на показания под клетва — каза секретарката. — Очаква се да приключат по обяд.

— Не става по обяд. Трябва ми веднага. Сигурна съм, че това, което върши, е важно. Но не толкова, колкото моя въпрос. Моля ви, повикайте я — отвърнах и се замислих за търпението, в смисъл дали съм търпелив човек, защото в момента със сигурност не бях.

Не бях, и то с основание. Не и тази сутрин, а Кари знаеше какво прави. Тя ми даваше сламки и колкото и да не можех да понасям мисълта, че съм толкова манипулирана, би било безразсъдно да си затварям очите. Тя ми бе дала ясно да разбера, че всичко е въпрос на време. Така че бе логично времето, в което пристигаха съобщенията на телефона ми, да не е случайно.

Зачудих се дали продължава да шпионира, докато седях в градината на Луси. Слънцето се скриваше и показваше иззад белите облаци, които в основата си бяха надупчени като решето, а нагоре се сгъстяваха. Бурята наближаваше, задаваха се силни летни гръмотевици и помирисвах предвещаващия ги озон, докато се отдалечавах от каменното светилище на Луси, а зелената трева се огъваше като пружина под краката ми. Влязох под шарената сянка на един дрян и зачаках пулсът ми да се успокои. Асансьорната музика от телефона на кантората на Донахю бе ужасна и започвах да се ядосвам сериозно. Сто на сто се бях зачервила.

Винаги съм се смятала за дисциплиниран и целенасочен човек, издръжлив, търпелив, логичен, неемоционален учен, но очевидно не бях достатъчно търпелива, дори не се доближавах до това качество. Мислите ми препускаха, в главата ми проблясваха образи. Продължавах да виждам лицето на Кари Гретхен, спокойното й изражение, бялата й като хартия кожа, начина, по който очите й променяха цвета и нюансите си по време на лекцията й, по време на монолога й. Наситеносини, след това воднисти, след това ледени като на сибирско хъски, а накрая толкова тъмни, че изглеждаха почти черни. Виждах какво става в психиката й, отсенките на нейната чудовищност, на духовната й поквара. Поех дълбоко дъх и издишах бавно.

Видеото и неговият абсурден край имаха ефект на тройно еспресо или може би на голяма доза дигоксин. Сърцето ми напираше да изскочи. Чувствах се отровена. Изпитвах толкова много неща, че не можех дори да започна да ги описвам. Поемах дълбоко и бавно дъх. Вдишвах и издишвах дълбоко, много бавно и тихо, докато чаках Донахю. Най-накрая чух тракване в слушалката и асансьорната музика спря.

— Какво става, Кей?

— Нищо добро, иначе нямаше да ти се обаждам по този начин. Извинявам се, че те прекъснах. — Направих няколко крачки и дясното ми бедро напомни за себе си.

— Какво става? — повтори тя. — И какъв е този шум? Да не е хеликоптер? Къде си?

— Най-вероятно е хеликоптер на ФБР — отвърнах.

— Предполагам, че си на местопрестъпление…

— В имота на Луси съм, който се третира като местопрестъпление. Искам да те ангажирам като адвокат, Джил. И то незабавно. — Луси седеше на пейката и се правеше, че не се интересува от разговора ми.

— Със сигурност можем да поговорим по-късно за това, но какво все пак става…?

— За протокола — говорим за това в момента — прекъснах я. — Моля те, отбележи си го. На петнайсети август, в единайсет и десет преди обед аз те наемам като мой адвокат и те моля да представляваш и Луси. Приемам, че си съгласна.

— Значи трите сме защитени от поверителността между адвокат и клиент — каза тя. — Само че ти не си защитена, ако говориш с Луси, без и аз да присъствам.

— Разбирам. На път съм да повярвам, че вече нищо не е поверително.

— Това вероятно е разумно отношение в наши дни. Засега отговорът е „да“ относно представляването. Но ако възникне конфликт, ще трябва да се оттегля.

— Така е справедливо.

— Можеш ли да говориш в момента?

— Луси казва, че тук, където се намирам в момента, е безопасно. Предполагам, че в по-голямата част на имота й не е, и същото може да важи за телефона ми, ако се подслушва. Може да е така и със служебния ми имейл. Нямам представа кое е безопасно, ако трябва да съм честна.

— Луси говорила ли е с ФБР? Казала ли им е дори добро утро?

— Тя съдейства до известна степен. Боя се, че е прекалено спокойна. — Вдигнах очи към хеликоптера и си представих как агентите вътре също ме наблюдават. — Не ми харесва, че не ти се е обадила веднага.

— Това не би било добра идея. Но аз я познавам. В природата й е да ги подценява. А в никакъв случай не бива.

Луси бе станала, крачеше и гледаше телефона си: пишеше съобщение и като че ли нямаше сериозни притеснения, че ФБР има достъп до мейла й или нещо друго. Не би трябвало да съм изненадана и не завиждах на никой, който реши да наруши личното й пространство. Тя щеше да го приеме като предизвикателство, като състезание. Щеше с радост да върне жеста. Дори не исках да си представям на какви киберпакости и разрушения е способна, ако се ядоса. Спомних си погледа на Кари, когато казваше колко разглезена била Луси. Видеоклипът, който бях изгледала току-що, продължаваше да се върти в ума ми. Не можех да го спра.

Не можех да се отърся от подигравката на Кари, от грандоманската й обсебеност от собствената й личност, от бездънната яма с омраза. Беше отвратително и неправилно да бъда подлагана на това. Чувствах се натъжена, разгневена и съсипана по начин, който ми бе трудно да определя. Чудех се дали това е истинската цел да ме подлага на това, но после ми хрумна нещо друго. Ако кажех на някого — включително на Джил Донахю — щеше да има проблем с достоверността. Никой нямаше да ми повярва, и то с основание. Линковете, които ми бяха изпратени, вече не съществуваха. Беше невъзможно да докажа, че те някога са били свързани със записи, направени от Кари Гретхен или някой друг.

— Кой освен теб е в имота? — Донахю продължаваше да ми задава въпроси, за да се подготви, преди да тръгне.

— Марино. Джанет и осиновеният им син Деси — отвърнах. — Е, все още не е официално осиновен. Майка му, сестрата на Джанет, почина от рак на панкреаса преди три седмици.

Донахю каза, че ужасно съжалява да го чуе. Винаги когато се опитваше да изрази съчувствие и любезност гласът й се променяше. Напомняше ми за разстроен клавиш на пиано или на звука от чукване на евтини стъклени чаши. Преструването й, че проявява разбиране, бе добре отработено представление. Не беше искрена и аз полагах специални усилия никога да не забравям, че съчувствието и съболезнованията й са като гумено пиле. Забиваш жадно зъби в него и тогава откриваш, че е фалшиво.

— Ами Джанет и Луси? — попита Донахю. — Те женени ли са?

Хвана ме неподготвена и усетих нов прилив на съмнение или може би на срам.

— Всъщност не знам.

— Не знаеш дали племенницата, която си отгледала като своя дъщеря, е женена?

— Никога не са ми казвали нищо. Не и на мен.

— Но щеше да знаеш, ако са.

— Не е задължително. Не би било нетипично за Луси да се ожени тайно. Но бих се изненадала, ако го е направила — обясних. — Не чак толкова отдавна предложи на Джанет да се изнесе.

— Защо?

— Страхуваше се за сигурността й, както и на Деси. — Погледнах към Луси, за да се уверя, че не ме чува. Тя стоеше с гръб към мен и гледаше нещо на телефона си.

— Те не са ли в по-голяма безопасност при нея?

— Луси, изглежда, не мислеше така преди няколко месеца.

— Женените хора също се гонят от домовете си. Не е нужно да си свободен, за да го направиш.

— Казах ти: не знам. Не знам дали са защитени от поверителността между съпруги. Трябва да говориш с тях.

— Джанет знае ли, че не трябва да казва и дума на ФБР? — попита Донахю. — Защото те ще се опитат да я подлъжат да говори, ще пробват всичко, което могат. Дори да я питат колко е часът или какво е яла на закуска, не бива да им казва.

— Джанет е бивш служител на ФБР. Юристка е. Знае как да се оправя с тях.

— Да, да, знам. И двете с Луси са бивши служителки на ФБР, което означава, че са прекалено самоуверени в способностите си да се оправят с ФБР. Бентън знае ли какво се случва? Предполагам, че трябва да знае.

— Нямам представа. — И не исках да имам.

Това беше още една немислима възможност. Голяма възможност. Всъщност ми беше трудно да си представя, че Бентън не е знаел, че колегите му ще нахлуят в дома на негови роднини. Как би могъл да не знае? Това не беше спонтанно събитие. Федералните го бяха планирали.

— Видях го в съда рано тази сутрин на изслушване — добави Донахю. — Бих казала, че се държеше все едно всичко е наред. Но той винаги се държи така.

— Да, така е. — Не си спомнях Бентън да ми е казвал, че ще ходи тази сутрин в съда.

— И ти не си му казала къде си точно в момента и какво се случва — реши да се увери Донахю. — И не ти е дал причина да подозираш, че знае?

С Бентън пихме кафе заедно. Прекарахме няколко спокойни минути на верандата, преди и двамата да се приготвим за работа. Представих си красивото му лице, такова, каквото беше преди няколко часа.

— Не — отвърнах.

Не бях доловила ни най-малка сянка от нещо, което да го тревожи. Но Бентън е стоик. Той е един от най-неразгадаемите хора, които съм виждала.

— Каква е вероятността той да не знае, Кей?

Нямаше такава вероятност и това може би беше суровата истина, защото как бе могъл да няма представа, че собствените му колеги ще влязат в имота на Луси? Разбира се, че беше знаел, но как бе могъл да не се притесни от този факт? Как бе могъл да спи в едно легло с мен, да прави любов с мен, докато е знаел, че ще се случи нещо такова? Почувствах се гневна и предадена, а после спрях да изпитвам каквото и да било. Такъв бе съвместният ни живот. Мълчахме си повече от всички други двойки, които познавах.

Редовно криехме тайни един от друг. Понякога се лъжехме. Може само да премълчавахме цялата истина, но нарочно се подвеждахме един друг и изопачавахме фактите, защото работата ни го изискваше. В моменти като този, в който хеликоптер на ФБР кръжеше в небето и агенти претърсваха имота на племенницата ми, се чудех дали си струва. С Бентън отговаряхме пред по-висшестояща инстанция, която всъщност беше низка. Вярно служехме на правораздавателната система, която е несъвършена и компрометирана, на път да бъде срината.

— Не съм говорила с него откакто излезе от къщи тази сутрин — обобщих пред Донахю. — Нищо не съм му казала.

— Нека оставим нещата така засега — каза тя и след дълга пауза добави: — Имам въпрос към теб, Кей, докато сме още на темата. Чувала ли си някога термина „основано на данни повествование“?

— Основано на данни повествование? — повторих и Луси се извърна и се взря в мен, сякаш бе чула това, което току-що бях произнесла. — Не, не съм. Защо?

— Това е термин, който е много важен за дело, заради което току-що бях в съда. Не е дело, което има пряко отношение към теб. Е, ще си поговорим когато се видим. Тръгвам.