Патриша Корнуел
Покварено сърце (27)

27.

Тръгнахме покрай южното крило на къщата, където тесният затревен участък от двора преливаше в гъста гора. Триметровата телена ограда бе покрита с тъмнозелено ПВЦ и закрепена на тежки стоманени стълбове, забити дълбоко в земята. Луси отключи една порта, докато друг джип на ФБР изчезваше надолу по алеята. Само още две федерални превозни средства бяха паркирани пред къщата. Едното трябваше да е на Ерин Лория. Оглеждах се за нея. Бях сигурна, че още е тук. Не би го пропуснала.

— Внимавай — каза Луси. — Има много неща, в които можеш да се спънеш. Ландшафтните архитекти не са стигнали дотук, така че е прекалено обрасло.

Последвах я през портата и се озовахме в гората. Нямаше постепенен преход. Дворът свършваше при оградата и от другата страна имаше акри, гъсто обрасли с рододендрони, планински лавър и стари дървета. Виещите се пътеки не бяха почиствани от години и бяха обрасли. Вървях много внимателно и бавно по някакъв остатък от пътека, а Луси ме водеше през папратите, брезите и кучешкия дрян. После спря.

— Ето тук. — И посочи един див чемшир и един бял бор с камери със сензори за движение и светлини. — Няколко пъти са били активирани от движение, но на записите няма нищо. Камерите не са заснели нищо.

— Ще попитам същото като преди — отвърнах и осъзнах защо ме е довела тук. — Възможно ли е да е било животно?

— Нагласила съм сензорите така, че да реагират при същества поне метър високи като елени, мечки и рисове — каза тя. — Ако е било толкова високо, камерите са щели да го уловят. Но не са.

Луси правеше представление. Бе замислила някакъв грандиозен финал под надслов „Да ви го начукам“ и всеки момент щяха да започнат фойерверките. Нарочно бе облечена в спортен екип на ФБР и ако това не бе достатъчно, явно се канеше да направи още нещо. Но това не обясняваше странния предмет, който забелязах толкова близо до стъпалото й, че за малко да стъпи върху него. На пръв поглед можеше да мине за малка дъждовна капка върху кафявите листа под планинския лавър. Но все още не бе заваляло.

— Не мърдай — казах съвсем тихо.

Задържах погледа й, за да се уверя, че ме е чула и ще ме послуша. Подпрях се на един гладък клон от лаврово дърво. Големите бледозелени листа ме докоснаха и небрежно коментирах, че след месец-два те ще станат жълти, коралови и оранжеви. Че всичко тук ще лумне в цветове. Казах го дружелюбно заради подслушвачите. И че ще завали сняг и няма да има невидими нарушители, защото ще оставят следи.

— За разлика от този, който е бил тук — казах, и то не само на Луси, но и на ФБР. — А знам, че някой е бил тук — продължих, докато бърках в джобовете на панталоните си за чисти ръкавици. Извадих ги, подпрях се за равновесие и се наведох, движех се възможно най-внимателно, за да не разместя листата по земята и да изгубя това, което се опитвах да взема. Малкото парченце на пръв поглед бе от кварц; залепна за облечения ми в латекс показалец и аз свих пръсти, за да съм сигурна, че няма да изпадне или да бъде издухано от вятъра. Не спирах да си мисля, че бе истинско чудо, че нещо не по-голямо от оризово зърно бе така ясно видимо, и подозирах, че не е стояло тук дълго.

— Освен ако не си ти източникът — казах на Луси, — някой е идвал на това място. Вероятно скоро.

Малкият плосък шестоъгълник беше мътен и полупрозрачен и го сложих в дланта си, за да го покажа на Луси. Не беше полиран и изглеждаше индустриален, напомняше за минерали или други материали, използвани в производството или машиностроенето.

— Имаш ли някаква представа? — попитах.

— Не го забелязах, когато идвах тук да оглеждам. — Тя се взря в него все едно беше отрова. — Не го видях, докато ти не го зърна. Изненадана съм, че е тук. — Каза го странно. — Може би е трябвало да е тук. Това е първата ми мисъл. Трябвало е да го намерим. — Каза го бавно и високо, за да се увери, че ФБР няма да пропусне нито дума.

— Не може ли да е от нещо твое? — Бутнах го върху дланта си, така че тя да го види по-отблизо. — Сигурна си, че не е от нещо, което си инсталирала? Ами системата ти за видеонаблюдение?

— Това не е от нищо мое. Със сигурност не е от мен, защото не бих била толкова невнимателна и глупава, че да го оставя тук. — Внимаваше да не го докосне и да не се приближи прекалено към него.

Но за почти нищо друго не внимаваше. Хвърляше погледи към камерите в дърветата. Бе възбудена и радостна, сякаш си правеше весела разходка сред природата или беше на пикник.

— Не прилича на нищо от нормално облекло — продължих аз. — Не и от нещо декоративно.

— Правено е с прецизни машини и има мъничка дупчица. Вероятно е било нанизано на нещо. Тя е била тук.

— Кари Гретхен е била тук — поясних кого има предвид Луси и тя кимна.

— Това е от нещо, което тя е правила. Не съм сигурна какво, но имам представа с какво може да е свързано — каза Луси. — Кари винаги се е опитвала да е невидима.

Луси подозираше, че това, което бях намерила, е метаматериал, вероятно използван за създаването на предмети, които изкривяват и поглъщат светлината.

— Ще видим какво е след като лабораториите си свършат работата, но предполагам, че е обработен с лазер кварц, с други думи — калцит — каза Луси.

— Значи си виждала нещо подобно и преди?

— Много добре знам какво е. Тя винаги е била обсебена от технологиите за невидимост, това, което е познато като променена реалност или оптичен камуфлаж. — Луси се огледа, сякаш говореше на дърветата. — Тези идиоти са толкова заети да преследват мен, че не обръщат никакво внимание на истинската опасност. Кари може да е намерила начин да се прикрие, за да очисти всеки, когото поиска. Наистина всеки. Тя е проклета терористка и с това трябва да се занимава проклетото ФБР. — Луси изобщо не си правеше труда да е поне малко дискретна.

Всъщност тя вече не говореше на мен. Говореше на тях. Говореше на Ерин Лория.

— Ето тук детекторите за движение се включиха вчера около четири сутринта и след това пак тази сутрин по същото време. — Гласът й бе пропит с подигравка, под която прозираше гняв. — Когато слънцето изгря, дойдох тук. Всичко изглеждаше нормално.

— Възможно ли е да е била на това място и да не си я видяла?

— Възможно е. Особено ако е била облечена с нещо от арсенала на Хари Потър. Но това не е фантазия. В наши дни се правят всякакви материали, които могат да променят реалността.

— Мисля, че реалността вече е била променена. — Куфарчето ми за местопрестъпления не беше с мен, затова импровизирах. — Вероятно завинаги.

Извадих друга чиста ръкавица, пуснах в нея метаматериала и я разтръсках, за да падне в един от пръстите. Завързах я здраво и я пъхнах в джоба си. Забелязах, че директно напред през оградата бяха южните прозорци на спалнята на Луси. Ако някой имаше бинокъл с нощно виждане, това можеше да се окаже проблем.

— Обикновено така ли са? — Посочих към спалнята. Питах дали винаги държи щорите пуснати.

— Няма значение. Ултразвуковите сензори на практика могат да виждат през стени — отвърна тя със същия театрален глас. — Целта на подобна система е да продължи да следи целите, след като те изчезнат зад прикритие…

— Кой би имал нещо такова? — прекъснах я.

Изкушавах се да й кажа да снижи гласа си, но нямаше да го направя. Беше неразумно от моя страна да давам какъвто и да е знак, че подозирам ФБР в подслушване и шпиониране. Знаех, че не бива да се държа така, все едно се чувствам виновна и имам какво да крия, затова продължавах да говоря внимателно и се правех на открита и спокойна. Но бях нащрек и пресметлива, а Луси не беше. Тя нямаше инстинкт да бяга, а само да влезе в битка, и точно на това ставах свидетел и не можех изобщо да го контролирам.

— Тя е била тук. Мога да се закълна в това. — Каза го убедено и дръзко и забелязах агресията в напрегнатите й зелени очи. — Някак си се е озовала точно тук, използвала е някаква технология по специална причина. Може би да шпионира. Не знам, но не са били федералните. Те не са толкова умни. Била е Кари. Може да е някъде тук точно в този момент, но те никога няма да го повярват. Може би никой не вярва, че е тя, а и защо му е на някой да вярва в това? Дори собствената ми партньорка не е сигурна.

Разбирах колко болезнено би трябвало да е това за Джанет, но не го казах на глас. Не беше необходимо да напомням на Луси за нейното минало с Кари, за всичките години, през които се бяхме чувствали сигурни, защото бяхме сигурни, че тя повече не е заплаха нито за нас, нито за някой друг.

— Трябва да вървим. — Луси вдигна поглед към буреносните облаци, които се стелеха ниско като черна пелена и от тях висяха парцаливи парчета. Спускаше се почти пълен мрак. — Добре, тръгваме — каза тя високо: не на мен, а на този, който подслушваше.

Вървяхме внимателно, без да говорим. Вятърът се усилваше и миризмата на дъжд вече беше толкова силна, че я вкусвах, докато си мислех за всичко, което трябваше да направя. Щях да занеса метаматериала в моята лаборатория. Поне щях да потвърдя от какво е направен. Но вече имаше проблеми. Не бях събрала уликата според собствените ми безмилостни протоколи. Моята ДНК вероятно беше върху метаматериала, а може би и тази на Луси. Ако не нещо друго, то един компетентен адвокат можеше да каже, че това, което току-що бях взела, е замърсено, защото с него не е боравено правилно. Съдебните заседатели нямаше да повярват на това доказателство, нито на мен.

Първите капки дъжд заудряха тревата. В далечината гръмотевичните облаци вече проблясваха, святкаха моравочерни като нещо, дало на късо, като нещо ранено. Помирисах озона и усетих рязкото падане на атмосферното налягане. Стресна ме нещо — отначало не разбрах какво е. През микрофоните на охранителната система в целия имот избухна музика. „Заведи ме на църква“ на Хоузиър зазвуча силно като въздушна атака в гората, край къщата, над водата.

Погледнах Луси. Тя се усмихваше, сякаш бяхме на безгрижна разходка. Телефонът й не беше у нея. Вече не контролираше нещата. Сигурно бе дело на Джанет. Ускорих крачка, докато музиката разтрисаше петдесетте акра земя насред резервата. Болката в крака ми се усили и се примирих, че ще се намокря до кости. Казах на Луси да тича напред, за да се спаси от потопа, но тя вървеше с моята скорост.

Остана с мен и само след секунди вселената сякаш избухна в гръмотевици, които звучаха като огнестрелно оръжие. Изливаше се проливен дъжд и духаше силен вятър. Температурата бе паднала поне с десет градуса. Навсякъде около нас се чуваше Хоузиър, сякаш бог се радваше на концерта за сметка на ФБР.

„Родени сме болни, чували сте ги да казват…“

— Не само за мен трябва да се тревожат — надвика Луси музиката, която отекваше в дъжда, в дърветата. — Не се ебавайте с нас! — извика към мрачното небе и аз си представих агентите на ФБР в къщата й, където Хоузиър сигурно звучеше оглушително.

„Роден съм болен, но ми харесва…“

След това в дървения величествен дом на Луси внезапно изгаснаха всички светлини. Не виждах нито една включена. Умната й къща бе компютризирана. Имаше безброй релета в стените. ФБР не контролираха аудиосистемата. Нито светлините. Правеше го Джанет. В това нямах никакво съмнение, а Луси се смееше под проливния дъжд и насред оглушителната музика, сякаш това бе най-забавният ден в живота й.

„Амин. Амин. Амин. Амин…“

— Кажи на Марино, че ще го чакам при вана. — Тръгнах към алеята, мократа ми блуза бе залепнала за гърба ми и ми беше студено. — Не можеш да останеш тук. По много причини. А Джанет и Деси абсолютно не могат. — Надвиквах изливащата се вода и Хоузиър, който практикуваше вярата си като куче в храма на лъжите. — Трябва да се преместите при нас за известно време — извиках на Луси. — И изобщо не ми възразявай!