Патриша Корнуел
Покварено сърце (38)

38.

Завивката бе отметната, сякаш Шанел Гилбърт току-що бе станала и щеше да се върне всеки миг. Ако предположехме, че е спяла тук. И ако предположехме, че е спяла сама. Тя — или някой друг — не си бе направила труда да си оправи леглото, нито дори да го поизпъне. Не се бе облякла. Какво се бе случило? Да не би някой неочаквано да се бе появил на вратата? Дали убиецът й вече е бил в къщата? Въпросите валяха един след друг и аз се зачудих дали Шанел е имала навика да спи гола. Дали не бе станала и не бе облякла черния копринен халат, с който беше открито тялото й? Дали е била гола по някаква друга причина?

Помирисах вонята на разлагаща се плът, но това е обонятелно явление като фантомната болка. Спомняш си го. Въобразяваш си го. Миризмата се бе разпространила и наистина я долавях в тази отдалечена част от къщата. Но мисълта за нея ми напомни за незаобиколимия факт, който ме бе мъчил цял ден. Напредналата степен на разложение показваше, че Шанел Гилбърт не е умряла предната вечер и със сигурност не тази сутрин. Фактите от пост мортем изследванията не лъжат дори и при гореща вълна с изключен климатик. Но значението на това патологично явление може да бъде изтълкувано погрешно, ако получим неправилна информация, а аз вярвах, че бе станало точно така. Тази мисъл ме отведе до съдържанието на стомаха. Скаридите, оризът, лукът и чушките едва бяха започнали да се смилат. Яхния с морски дарове би била необичаен избор за закуска, но това не значи кой знае колко. Хората ядат всякакви неща по което време си поискат. Това, което можех да кажа със сигурност, бе, че тя беше обядвала, вечеряла или закусвала, вероятно бе изпила една бира или чаша вино и много скоро след това нещо се бе случило. Беше умряла. Или е била толкова травматизирана и стресната, че е влязла в режим „битка или бягство“ и кръвните показатели са скочили до крайност. Каквото и да бе станало, храносмилането й бе спряло напълно.

Това можеше да означава, че се е хранила с нападателя си, вероятно в къщата, вероятно на кухненската маса, която бе подредена с колекционерската чиния, свалена от стената. Вероятно Шанел бе станала, след като се е нахранила, и малко по-късно е била пребита до смърт. Ако е била излязла на вечеря и е била нападната в някакъв момент след като се е върнала у дома, храносмилането й щеше да е по-напреднало. Пак се сетих за липсващия боклук от кухнята. Проиграх наум сценарий, в който някой донася храна отвън. Може да е била Шанел. Може да е бил убиецът й — може да е била Кари Гретхен.

Представих си как Шанел яде, а минути след това е нападната и убита. Стори ми се любопитно, че в кухненския боклук нямаше следи от последното й хранене. Нямаше и в големите кофи за боклук до къщата. Нямаше касова бележка от ресторант. Но на мен не ми трябваше подобно доказателство, независимо колко щеше да ми помогне. Съдържанието на стомаха на Шанел ми казваше, че е яла преди да умре. Не знаех дали убиецът й правилно е предвидил какво ще открием по време на аутопсията. Може би дори Кари не бе добре запозната с нюансите на храносмилането.

Ако не беше казаното от икономката, бих определила, че убийството на Шанел Гилбърт се е случило двайсет и четири часа по-рано от времето, което се очакваше да приемем. Не тази сутрин, а вероятно вчера по обед или още по-предната вечер. С други думи — в сряда. Същия ден Брайс бе уредил почистването на колите на КЦК. Вероятно същия ден някой бе пипал стопа на вана.

Икономката или бъркаше, или лъжеше.

— Какво наистина се е случило тук? — промърморих.

Дюшемето бе покрито с ориенталски килим. Копринените завеси в цвят слонова кост бяха дръпнати и зад тях се виждаха спуснати непроницаеми щори.

— Охо! — Марино беше точно зад мен. — Когато започнеш да говориш с мъртъвци, е време да си ходим.

Влязох и помирисах цветя и подправки. Следвах интуицията и обонянието си. Ароматът ме заведе до шкаф с чекмеджета.

— Искам да ги отворя — казах на Марино.

— Заповядай.

— Погледна ли ги, когато бяхме тук сутринта?

— Нямах причина да ровя в личните й вещи, не че имаше и време. Тогава ставаше въпрос просто за нещастен случай. След това трябваше да бързаме към дома на Луси.

— Е, върнахме се.

— Да, върнахме се.

Усетих го как се взира в мен. Почувствах настроението му, раздразнението му. Намерих това, което търсех, още в първото чекмедже, което отворих.

В него нямаше нищо друго освен кръгъл керамичен ароматизатор. Взех го и разпознах миризмите на лавандула, лайка, лимонова върбинка и още нещо, което не очаквах и не можех да определя. Беше леко тръпчиво, което е странно за домашен ароматизатор.

— Може да са правили нещо заедно. — Марино не сваляше очи от мен. — И мисля, че знаеш за какво говоря. И не искам да казвам нищо повече от това.

Наистина знаех за какво говори и нямаше нужда да казва нищо повече. Усещах значението не от думите, а от начина, по който ги произнесе. Марино предполагаше, че Шанел и Кари може да са се познавали. И дори нещо повече от това. Сам бе стигнал до това заключение.

— Ароматизаторът е старинен, но пълнежът е отскоро. — Потвърждавах пред него, че по всичко личи, че и някой друг освен Шанел е ползвал къщата.

Това водеше до меко казано нови неприятности от същия вид. Ако Кари бе познавала Шанел и Шанел бе познавала Луси, тогава между трите имаше връзка. Шанел бе убита. Съществуването на Кари не можеше да се докаже. И така Луси се озоваваше в ръцете на ФБР. Тревожех се, че това може да е причината за всичко, но не можех да отгатна защо.

Отворих другите чекмеджета.

— Този ароматизатор е стар — казах. — Не е копие и изглежда от същото време, когато е построена тази част на къщата, около Гражданската война, вероятно по-рано или малко по-късно. Не мога да кажа със сигурност. Но определено не е седемнайсети век.

Прокарах пръст по прилежно сгънатите спортни дрехи, потници и клинове. Дамски размер S. Някои бяха още с етикетите. Никоя от дрехите не беше евтина.

— Моето предположение е средата или краят на осемнайсети век — продължих. — Важното е, че изсушените билки, цветята или маслата вътре са свежи, иначе нямаше да миришат толкова силно.

— Да го пратим ли в лабораторията? — Той отвори закопчалката на куфарчето.

— Да… — Мисълта ми блокира от внезапното усещане, че се намирам в кръчма. Спрях и се съсредоточих. След това се сетих.

— Мирише ми на хмел — казах на Марино и на този, който може би ни подслушваше.

— Хмел? Дето от него правят бирата?

— Да. Като в пивоварните. — Гласът ми бе силен и кънтящ; дадох си сметка, че звучи агресивно. Но пък тази игра се играе от двама.

— Като го каза ми се допи бира — каза Марино.

— Хмелът има и други приложения, включително в медицината — обясних му уж просто така, между другото.

Той подуши въздуха.

— Не го помирисвам, но това не е нещо ново, когато съм с теб. Мисля, че си била хрътка в някой предишен живот. Ще е интересно да разберем дали Шанел не е имала някакви проблеми. Дали не е била болна.

— Не вярвам. Поне нямаше нищо очевидно при първоначалния преглед. Ще видим какво ще излезе от хистологията, но Люк щеше да спомене, ако е намерил какъвто и да е знак за болест или някакви друг сериозен проблем.

— Е, не съм експерт — каза Марино, — но повечето от нещата, които виждаме в тази къща, свързвам с хора, които се тревожат от лош късмет, разклатено здраве или че умират.

Кари беше сключила пакт с бога, че няма да я постигне подобна съдба.

Чух я как говореше във видеото, как разказваше историята на живота си, сякаш можеше да изпитам съчувствие към нещо, което бе преживяла. Не изпитвах. Бях отишла отвъд хуманността и разбирането. Не ми пукаше. Виждах бледата й кожа и късата й платиненоруса коса, как чете сценария си и вдига шишето с нейната специална защитна отвара, за която твърдеше, че я държи вечно млада.

— Възможно е това, което виждаме, да сочи към някакво притеснение относно здравето или някакъв проблем, вероятно такъв, който причинява дискомфорт, болка или срам, например тик, тремор или деформация — продължих да обяснявам на Марино, но всъщност говорех на нея. — Можем да заключим, че тя има атипична система от вярвания, с други думи делюзии, за лечебната сила на някои растения и други естествени материали като металите.

„Мед.“

— Хмелът е всъщност братовчед на канабиса и се използва за свиване на тумори и лечение на безсъние. — Сложих ароматизатора на скрина. — Подозирам, че Шанел или някой, който е живял при нея, са страдали от безсъние, тревожност, депресия или някаква друга нестабилност в настроението. — Представих си реакцията на Кари, ако слушаше това.

Тя не понасяше добре ударите по нарцисизма й. Справяше се лошо с тях. Обикновено с убийство.

— Но медицинската марихуана не се връзва с това. Тя не е суеверие. Не е магия — добавих. — Тук ли е била държана? Скривалището не е сто процента сигурно.

Марино отвори малкия гардероб. Вътре имаше много малко окачени дрехи, само няколко ризи и сака, както и кедрови дъсчици за прогонване на молците. Той вдигна една махагонова аптечка за зацапаните сребърни дръжки, сложи я на килима и отвори избелелия капак, подплатен с червено кадифе. Не беше заключен. Не изглеждаше, че Шанел се е притеснявала някой да не й открадне лекарството, ако приемехме, че е нейно.

В кутията имаше дървени прегради и малки чекмедженца, пълни с шишенца с тинктура от канабис, дъвки с марихуана и пластмасови кутийки с пъпки. Индика. Сатива. Различни смеси канабидиол. Взех едно шишенце. Името на фирмата беше „Каначойс“. На етикета нямаше нищо, което да ни подскаже къде е произведено съдържанието, но бях съгласна с по-раншното съждение на Марино.

— Не е оттук. — Върнах шишенцето на мястото му. — Сигурна съм, че в Масачузетс няма фирми, които продават подобни неща, и че лекуващите нямат достъп до тинктури от такова високо качество. Сериозно се съмнявам, че нещо такова може да се намери по целия Източен бряг. Може би някой ден, но не и сега.

— Предполагам, че е от Калифорния. — Марино се бе върнал на предишния си извод, че източникът може да е богатата майка с много връзки.

— Може да е и от Колорадо. Или от щат Вашингтон. — Взех друго шишенце с петнайсет части канабидиол и една част тетрахидроканабинол. Пластмасовата запечатка около гърлото му бе счупена.

Отвинтих капачката и извадих капкомер. Тинктурата вътре беше гъста и златиста. Миришеше приятно на билки и нямаше нищо общо с домашно приготвените екстракти, които бях виждала — черни, приличащи на катран пасти, прекалено горчиви, за да ги държиш под езика си или да ги смесваш с храни и напитки. Изникна ми споменът защо бях изследвала всичко това. Свари ме неподготвена, връхлетя ме внезапно, тъжно, мощно.

Не много отдавна бях научила за медицинската марихуана повече, отколкото си мислех, че някога ще ми се наложи да знам. Говорих със специалисти, търсех в интернет и поръчвах нелегални продукти, когато разбрах, че сестрата на Джанет е диагностицирана с рак на панкреаса в четвърти стадий. Разговарях с лекари, които се бяха специализирали в алтернативната медицина. Прочетох всички статии, които успях да намеря. Нищо, което можех да доставя легално, нямаше да помогне на Натали и се чувствах ужасно от това. Все още се чувствах така, когато си спомнех дискусиите късно вечер, усещането, че не е честно, стреса и ядосания глас на Луси, когато казах, че сме направили всичко, което сме могли. В рамките на закона наистина го бяхме направили.

„Майната им, какво още може да се направи“ — бе казала. Спомних си, че когато го каза, с Джанет седяха на кръглата пейка около голямата магнолия в моя заден двор. Слънцето залязваше, пиехме бърбън и те разказваха за химиотерапията. Натали не можеше да яде. Едва преглъщаше вода, без да я повърне. Болеше я, беше депресирана, имаше нужда от медицинска марихуана. Във Вирджиния не беше законна. Тук, в Масачузетс, и до днес няма добри продукти. Само пъпки, които според Луси са по-рисковани за нелегална търговия. Тревата е трудна за криене от обучени кучета и недоброжелатели, така бе обяснила.

Вечеряхме в моята къща, когато тя каза това, и после стигнахме почти до скандал. Луси отправи заплахи и не бих искала да бъда разпитвана за това под клетва. Можех да си представя как някое подобие на Джил Донахю ще ме разкъса на парчета:

— Доктор Скарпета, вашата племенница правила ли е пред вас изявления, че няма уважение към закона?

— Само когато законът е глупав.

— Това „да“ ли е?

— Отчасти.

— Какво точно каза тя? По кое време? Ами наскоро?

— Каза, че не изпълнява глупави закони, направени от глупави хора. Не беше много отдавна.

— И това не ви се стори притеснително?

— Не съвсем.

Логистиката и законовите подробности не могат да спрат Луси, ако е взела решение, а според нейния начин на мислене целта оправдава средствата. Винаги. Без изключение. Без значение как стига до целта. Само можех да си представя какво бе направила през последните няколко месеца, докато Натали умираше. Луси така и не ми бе казала. Аз не я и питах. Летя с частния си самолет до Колорадо. Летя с него и с хеликоптера си от Вирджиния и обратно, но не казваше нищо и аз не питах.

Щях да я попитам за „Каначойс“ и дали знае къде се намира тази фирма. Защото би могла да знае, а това бе важна информация, тъй като имаше шишенца с такъв етикет на местопрестъпление с убийство, вероятно оркестрирано от Кари Гретхен. В обичайния случай щях да звънна на Луси и да й задам много въпроси. Но нещата бяха необичайни и ако бе заложен капан, щях да се погрижа не моята племенница да попадне в него. Не знаех дали хората на ФБР все още са в имота й. Не знаех дали Ерин Лория не е там и не се опитва да разпитва или арестува Луси, или кой знае още какво. Не исках да влошавам нещата.

Освен това съвсем скоро щяхме да имаме прекалено много време да си говорим, тъй като те щяха да живеят в къщата ми. Луси, Джанет, Деси и Джет Рейнджър щяха да дойдат при мен и Бентън, с нас щеше да е и Сок, нашата осиновена хрътка. Щяхме да сме заедно дълго време и се успокоявах от мисълта, че без солидни доказателства всичко това ще премине.

Не съм тъпа. Нито наивна. Но сякаш се надвесвах над съдбата си, гледах надолу към някакъв тъмен силует, който не можех да понеса да приближа или да разпозная, и знаех, че се самозаблуждавам. Отричах какво има най-голямо значение за мен, а това бяха Луси и Бентън. И Марино. И всички, които обичам.

— Да занесем всичко това в лабораторията — реших за съдържанието на старинната аптечка. — Ще го анализираме и ще видим какво точно е.

Приближих се до леглото и помирисах същия тръпчив растителен аромат, към който обаче бе добавено нещо.

Мента.