Патриша Корнуел
Покварено сърце (42)

42.

Бентън затвори вратата и двамата останахме сами в спалнята на Шанел Гилбърт.

Или нечия друга. Не можех да съм сигурна чия е.

— Знам, че си разстроена — каза Бентън. — Не мога да разбера как можеш да се чувстваш изоставена и подведена от мен точно сега.

— Дали съм разстроена? Думите, които бих използвала, са нещастна, объркана, разтревожена, манипулирана. — Не исках да прозвучи така. — Коя беше тя, Бентън? Видях снимките в библиотеката. Коя по дяволите е тя?

Той не обелваше и дума.

— Видях специалния й неопрен. Черен, с цип на гърдите, видях същия и на видеото, заснето от камерата в шнорхела ми. Ние с теб не носим костюми с ципове на гърдите. Нашите неопрени нямат две бели линии на крачола, но изглежда нейният е имал, ако съдя по видяното на снимките в рамки, правени докато се е гмуркала в Бермудския триъгълник. Трябва ли още да освежавам паметта ти? — продължавах да говоря, въпреки че предполагах, че тези думи не са само между нас.

Трябваше да знам дали човекът, който ми бе спасил живота във Форт Лодърдейл този юни, е мъртъв. Убит. Вероятно пребит до смърт от Кари.

— Зъбният й статус е потвърдил самоличността й — казах на Бентън. — Но това не означава нищо. Коя е била тя?

— Знам как изглежда — най-накрая отговори Бентън.

— Може би ще ми кажеш и кой е Дъг Уейд, като заговорихме за това.

— Не съм сигурен кого имаш предвид.

— Имам предвид мъжа, когото видях в дома на Луси и който не е данъчен. Той работи за Министерството на отбраната, а те не биха се замесили, освен ако не става въпрос за националната сигурност, а не за някакво измислено обвинение срещу Луси…

— Можем да поговорим за това по-късно…

— Но не мога да си представя защо би си помислил, че съм разстроена. Защо да се разстройвам, че не мога да имам доверие на нито едно проклето нещо, което чувам от когото и да е? — Бях изнервена, а това бе последното, което исках да съм. — Как влезе? Ти ли взе рейндж ровъра й, без да се обадиш на полицията? Или го откара някой фалшив данъчен.

— Рейндж ровърът й ли? — Бентън се намръщи.

— Червен, беше тук, а сега го няма. — Усещах как в очите ми избиват сълзи и се опитвах да ги спра. — Но не смятам, че записващото устройство в сребърната кутия е твое. — Бях страшно ядосана и трябваше да се овладея преди да изгубя контрол. — Прекалено немарливо е дори и за ФБР. Това си е тактика за сплашване. Психологически тероризъм за нас, които работим по случаи като този и се притесняваме, че всяка секунда ни шпионират. Ти не би навил и часовниците.

— Не бих направил какво?

— И не би оставил свещи. Не би играл такива игрички с мен. Твоите колеги биха могли. Но ти не би го направил, а и аз нямаше да го позволя.

— Какви игрички, Кей?

— Много са, Бентън.

— Не знам нищо за никаква сребърна кутия.

— Радвам се да го чуя. — Не ми пукаше кой друг също го чува.

— Какви свещи? — попита Бентън.

— Трябва да минеш през всекидневната, за да усетиш аромата. Предполагам, че все още са там, освен ако не са изчезнали под носа ни, както стана с боклука в кухнята. Нови бели обредни свещи, които подозирам, че са сложени наскоро там, вероятно докато сме били в дома на Луси. И часовниците бяха навити. Свещите миришат на любимия ми парфюм, Бентън. Онзи, който винаги ми купуваш за рождения ми ден.

— Не сме го направили ние. Не сме идвали тук до този момент.

— Можеш ли да си сигурен? Знаеш ли всичко, което правят колегите ти? Е, мога да ти кажа много неща, които вероятно не знаеш и които са се случили много отдавна. Опасни неща.

Той не отговори. Не ме попита какви са тези опасни неща. Погледна ме мълчаливо и след това сведе очи към телефона си.

— Мисля, че знам какво се е случило — казах му и мълчанието му бе моят отговор. Знаеше за записите. Беше ги гледал.

— Разбира се, че ФБР не се е промъквало тук и не е подредило това място, имайки предвид мен, лично мен. — Усещах как ставам все по-гневна и по-изнервена.

„Бентън, какво си направил?“

— Защо да си правят целия този труд да намерят специални италиански свещи? — Заля ме страх. — Не са…

— Кей?

— Но ти не би ми казал това. Сигурна съм, че ще трябва да разгадая всичко сама. Трябва да разбера сама какво знаеш и какво не знаеш. Ти няма да ми признаеш, ако ти си виновен за нахлуването в дома на Луси, за това, че с Марино сме следени от твоя проклет хеликоптер.

— Свърши ли, Кей?

— Тепърва започвам, Бентън.

— Имам предвид тук. Приключи ли с работата, защото няма да си тръгна без теб. Няма да оставаш тук без мен.

Когато ставаше изключително сериозен и напрегнат, забелязвах колко е висок всъщност. Извиси се над мен, когато се наведе, за да говорим, силната му челюст бе издадена напред, изсечените му черти бяха станали хищнически, като на орел, на ястреб.

— Нямаме време — каза той.

— Кой друг е с теб?

— Казах им да ме оставят. Дойдох сам. Трябва да тръгваме.

— Казал си това на колегите си от ФБР. Онези, с които летеше точно преди времето да се развали. Онези, които се опитваха да измислят причина, за да провалят живота на Луси и вероятно и да му сложат край. — Нямаше да го оставя да забрави този непростим факт. — Колегите ти, които изпълняват поръчките на Пентагона, защото точно това като че ли се случва. Иначе защо човек от Министерството на отбраната ще се появява в дома на Луси и ще се преструва на данъчен. — Казах го смело, защото бях убедена, че той вече го знае.

— Не можем да говорим за това сега. — Лицето му бе сериозно, очите — напрегнати. — Имаме може би петнайсет минути, преди да дойдат с други хора.

ФБР щеше да плъзне из цялата къща. Бяха поели разследването, както подозирахме с Марино. Знаех какво ще се случи след това.

Нямаше значение, че имах федерална юрисдикция. Сътрудничеството не може да се регулира със закон, а пък и ФБР са известни с това, че не обичат да работят и играят с други. Поемат местопрестъплението и взимат всички доказателства. Могат да правят каквото си поискат.

— Къщата още не е проверена — казах му. — Вероятно ни подслушват. Но защо ли ти го казвам точно аз?

— Радвам се, че го направи — каза той с горчива леденостудена ирония.

— Може би това трябва да се предполага за всяко местопрестъпление напоследък. — Започнах да махам чаршафите от леглото, а той не отговори. — Но пък ти би бил наясно с това. — Погледнах го. — Няма как да не знаеш нещо, когато ти го правиш.

— Какво правя, Кей?

Внимателно сгъвах калъфката, която изглеждаше черна под УВ лъча. Хартията, с която опаковах доказателството, шумолеше. Бентън ме наблюдаваше. Усещах очите му върху мен. Усещах, че прави нещо с телефона си. Още една схема, още една манипулация. Не можех да не си го помисля, докато махах капачката на маркера и помирисах силната миризма на мастило. Свалих си ръкавиците. Затворих си куфарчето и го взех.

„Non fare i patti con il diavolo“, казваше баща ми.

— Едно нещо научих, когато бях малка. — Погледнах Бентън в очите. — Не сключвай договор с дявола. Още като дадеш съгласието си, падаш в яма, от която не можеш да излезеш. Или е прекалено късно?

Бентън продължаваше да стои до вратата. Ако съдех по празния му поглед, нямаше представа за какво говоря. Но не беше така. Усещах много силно, че не е. Той може и да не знаеше всичко, което се случваше, но знаеше за повечето неща. Беше отговорен за някои от тях. А аз смятах положението, в което се намирах, за изключително. Не можех да направя разлика между лошото поведение на Кари, между това на федералното правителство и на съпруга си.

— За какво дали не е прекалено късно, Кей? — попита Бентън.

— За каквото си направил — отговорих. — И това включва видеата, които гледах днес, и то против волята си, бих добавила. Тъй като не съм молила за тях. Нито някой си е признал, че ми ги е пратил. Ако разбираш за какво говоря, а подозирам, че разбираш — добавих. Колкото повече намеквах за записите „Покварено сърце“, толкова по-тих ставаше той.

Знаеше.

— Е, надявам се да си сигурен, Бентън. Защото си играеш с огъня. Не биваше да танцуваш по свирката на Кари Гретхен, нито да влизаш в нейния сценарий. — Задържах втренчения му поглед и чух далечни стъпки в коридора.

Направеното — направено. Бентън нямаше да ме послуша. Гледах го и си давах сметка, че е прекалено късно това, което е започнал, да бъде спряно.

— Трябва да оглеждам доказателства и да проверявам случаи. — Минах покрай него, а стъпките в коридора се приближаваха. Чух гласа на Марино. — Можеш да пътуваш с мен до центъра. Освен ако не предпочиташ да изчакаш колегите си — добавих и отворих вратата.

— Трябва да изчакате. — Марино беше твърд, но по-сдържан от обичайното. — Госпожо? Нека… Наистина е важно те да знаят това, което ми казахте току-що.

— Напълно сте прав, че е важно! — Аманда Гилбърт летеше към нас като буреносен облак и аз за малко да не позная прочутата продуцентка.

Изглеждаше значително по-възрастна от шейсет и няколкото си години. Боядисаната й червена коса беше разрошена около раменете й, лицето й бе изпито, под очите й имаше тъмни кръгове от мъка или нещо друго, което се опитвах да определя, преди да стане прекалено късно.

— Вън! — Посочи ме с пръст. — Искам всички да напуснат къщата ми.

Усещах омразата и яростта й. Не точно това бих очаквала при подобни обстоятелства. Тя току-що бе минала през фоайето, оплискано с кръвта на дъщеря й, а нямаше сълзи, само гняв и възмущение.

— Икономката — каза Марино на Бентън и мен. — Няма такава.

— Как така няма такава? Изобщо? — попитах. — Тогава с кого е говорил Хайд тази сутрин?

— Нямам представа — отвърна Марино.

— Която и да е била тази жена, тя е познавала Шанел — заяви Бентън, сякаш това бе сигурен факт.

— Няма икономка? Дъщеря ви сама ли е чистила къщата? — попитах Аманда Гилбърт, но ми отговори Марино.

— Очевидно Шанел не е идвала тук от пролетта — каза той. — И наистина предпочита сама да си чисти.

— Къде е тя? — попита Бентън майката, но бях убедена, че вече знае. Беше ужасно колко лошо бях водена за носа и колко дълго.

— Кой по дяволите сте вие? — попита тя и той й каза. След това я попита:

— Тя имаше ли червен рейндж ровър?

— Доколкото знам — не.

— Има един, регистриран на нейно име. Предполагам, че не знаете и това.

— Какво намеквате? Кражба на самоличност?

— Кой ви уведоми за смъртта на дъщеря ви? — попита Бентън и определено не намекваше за кражба на самоличност. Намекваше за шпиониране. Убитата жена може и да беше Шанел Гилбърт. Но беше била и някой друг. Майка й вероятно не бе имала представа каква наистина е била дъщеря й.

— Разбрах, защото тя ми прати имейл. — Аманда Гилбърт ме посочи с пръст. Това не беше вярно. — Следователката ми писа. И от мен се очаква да се доверя на един шибан държавен служител?

Със сигурност не й бях пратила имейл, а Брайс се кълнеше, че и Центърът не го е правил.

— Всъщност не съм следователка. Все пак дали можете да ни покажете имейла? — казах тихо и внимателно.

Тя го намери в телефона си и го показа на Марино и когато той ме погледна, разбрах истината. Електронната поща на КЦК беше хакната. Вероятно Кари бе овладяла имейла ми и беше влязла в базата данни на Центъра, а ако беше така, това би било разрушително по начини, които дори не можех да започна да си представям. Нямаше друго обяснение, освен ако Луси не бе влязла в моята поща и не беше пратила съобщение на Аманда Гилбърт. Но сериозно се съмнявах да е станало така.

Нямаше причина Луси да е знаела за смъртта на Шанел, докато новината за нея не се бе появила в Туитър. Опитах се да си представя ендшпила на Кари, докато Бентън питаше Аманда Гилбърт откога притежава тази къща. Сякаш вече не знаеше отговора на този въпрос, а бях сигурна, че го знае.

— Къде е тя? Пак ли трябва да отговарям на това? — Аманда Гилбърт бе откровено враждебна към всички ни, но като че ли най-голямо недоверие изпитваше към мен.

— Пак? — Бентън я гледаше внимателно и подозирах, че задава въпроса заради нас, не заради себе си.

— Не е ваша работа! Нямам какво повече да кажа на шибаното ФБР!

Нямам какво повече да кажа? Тя бе говорила с някой от колегите на Бентън. Бе говорила с някого и Бентън ни направи услуга, като я попита за името му.

— Не си спомням името.

— Не си спомняте агента, който се е свързал с вас? Мъж ли беше? Или жена?

— Някаква жена, тъпа като овца.

Ерин Лория.

— Приличаше ми на глупава южнячка — каза Аманда Гилбърт.

— Ще ни помогнете, ако ни кажете за какво си говорихте — каза Бентън преди Марино да има тази възможност.

— Е, ще ви помогна. — Гласът й трепереше, очите й плуваха в сълзи. — Шанел е професионална гмуркачка и фотожурналистка. Непрекъснато пътува и поема ангажименти, за които не иска да говори.

Беше доста повече от това, щом е била във Форт Лодърдейл, когато бях простреляна. Ако Шанел бе гмуркачката от видеото, снимано с шнорхела ми, значи се беше спуснала до потъналия кораб, когато Кари за малко да ме убие. Беше очевидно и подозирах, че истината е точно такава. Шанел Гилбърт беше някакво спецченге, вероятно бе работила за военното разузнаване или за Вътрешна сигурност. Луси и Джанет я бяха познавали и подозирах, че и Бентън също. Това означаваше, че Шанел е била свидетел на нападението.

А сега бе убита.

Тя би могла да се закълне, че Кари съществува и че Луси е невинна. Но Шанел Гилбърт, или която там беше, вече я нямаше.

Може би точно заради това бе мъртва.

— Това е моята проклета къща — каза разтреперано и гневно Аманда Гилбърт. — Израснала съм в нея. Това е семейният ми дом. Баща ми я продаде, след като завърших колежа, и когато преди няколко години излезе на пазара, реших да я купя за Шанел и евентуалното й семейство. Мислех си, че може би ще улегне и ще постигне мир и спокойствие, че ще спре да търчи по света и да изчезва.

— Ами Бермудите? — попита я Марино. — Имате ли имот и там?

— Имам много имоти. И Шанел е отсядала във всичките. Почти не живееше тук. Не се е задържала дълго никъде откакто се уволни от флота с посттравматично разстройство.

— Състояние, което може би е лекувала с медицинска марихуана? — предположих и когато тя не отговори, добавих: — Макар че ако съдя по това, което видях, не си е набавяла лекарствата оттук.

— Госпожо — каза Марино, — знам колко ви е трудно. Но трябва да ни помогнете, като отговорите на въпросите ни. От нас се очаква да повярваме, че дъщеря ви никога не е имала икономка, че е обичала да си чисти сама. Нека ви попитам следното. Коя е Елза Мълиган?

— Коя?

— Жената, която твърди, че е ваша икономка — отвърна Марино. — Тази, която е намерила тялото на дъщеря ви.

— Никога не съм чувала за такава личност. — Тя прикова вниманието си в мен, очите й гледаха диво. — Кой всъщност я е намерил? Със сигурност не е била някаква измислена икономка! Така че кой е бил? Кой е бил в тази къща? — Вече крещеше.

„Кари е живяла тук.“

— Няма никаква икономка! Няма такава личност!

— Свещите, чекръците, металните кръстове и кристалите. — Привлякох вниманието й към това. — Дъщеря ви беше ли суеверна, увличаше ли се по окултното?

— Не, разбира се!

— Вашият интериорен дизайнер например не е ли оставил тези неща тук?

— Дори не знам за какви неща говорите!

— Ще ги видите, когато влезете във всекидневната — отвърнах, но не можех да спра да мисля за Кари.

Съседите можеше да са я виждали тук от седмици и месеци и да не са подозирали нищо. Да не са знаели, че младата жена с червения рейндж ровър не е собственичката на къщата. Кари си е позволявала каквото си поиска. Затова имаше специални талисмани в стаите, в които е живяла, и вече имах предчувствие защо калъфката бе изглеждала черна под ултравиолетовата светлина.

Бях чувала, че спалното бельо може да се третира с меден оксид, особено възглавниците. Смята се, че насищането на плата с медни наночастици помага в битката с бръчките и другите признаци на стареене, а ние нямахме никакви съмнения какво е отношението на Кари към младежката й външност.

Тя беше спала в леглото на Шанел.

— Според съседите някой е влизал и излизал — каза Марино. — Имаме показания, че червеният рейндж ровър е бил забелязван на алеята. Кой по дяволите е бил в него?

— Как си позволявате!? Как си позволявате всички вие!? Как така са ви пуснали? — Тя пристъпи към мен и аз помирисах алкохол и чесън в дъха й. — Вашата племенница съблазни дъщеря ми! Тя е убила моята красива дъщеря хладнокръвно и ви пускат в къщата?! Пускат ви да фалшифицирате доказателства!

Сграбчи ме за ръцете. Хватката й бе желязна. Кървясалите й очи се бяха налели със сълзи.

— Имате ли представа какво ще направят моите адвокати с вас, с Луси Фаринели, с цялата ви шибана шайка? — изкрещя тя и се разрида.