Патриша Корнуел
Покварено сърце (43)

43.

Кракът ме болеше. Седях сама в джипа, който ми бе докарала Джен Гарейт. Болката стигаше чак до костта. Пулсираше в ритъм с бавното барабанене на дъжда по покрива. Форд експлорърът беше бял, с логото на КЦК, везните на правосъдието и кадуцея, изрисувани в тъмносиньо и символизиращи това, което би трябвало да представлявам и за което да се боря, това, което се бях клела да браня и никога да не погазвам. Справедливостта. И да не вредя. Но нищо не беше справедливо. И исках да нараня някого. Ако ме подложеха на изследване с полиграф, щяха да ме хванат, че лъжа, като казвам, че не искам Кари Гретхен да умре. Исках. Исках да бъде елиминирана завинаги с всякакви средства. Очите ми не спираха да шарят. Нервите ми и пулсът ми цял ден пращяха като високоволтови далекопроводи. Непрекъснато проверявах огледалата за обратно виждане и пистолета в скута ми. Докато чаках. Докато се чудех.

Може би част от плана бе да карам точно тази кола сега. Може би бе предвидено като вана, който бях избрала тази сутрин. Допуснах, че и джипът може да е пипан. Може би щеше да поднесе на шосето или да се взриви. Може би това следваше и времето ми на тази планета щеше да свърши. Вече не бях сигурна в нищо — нито кой е естественият ход и развитието на събитията, нито кого да обвинявам. Така ли би трябвало да се случва? Предопределено ли беше? Или само така изглеждаше? Кари ли беше, или някой друг?

„Не се съмнявай в собствения си ум.“

След това се сетих за Луси и напрежението се надигна и запука като електричество. В какво можеше да вярва всеки от нас? Кое беше истина? Кой да ти каже? Не знаех кое е манипулирано и планирано и крие още грозни изненади. Седях и чаках Марино и Бентън. Тя бяха вътре в къщата с една майка, която бе полудяла от мъка и гняв. Имаше достатъчно власт и пари да ми създаде колкото неприятности си поиска. Ако съдех по поведението й, щеше да опита, а думите й отекваха в съзнанието ми като фалшив хор, който не искаше да спре да пее.

Кой й бе внушил идеята, че Луси е съблазнила и убила дъщеря й? Защо Аманда Гилбърт бе споменала племенницата ми без никаква причина? Защо една холивудска продуцентка бе чувала за нея? Освен ако Луси и Шанел наистина не се бяха познавали, но това също изглеждаше странно. Ако Шанел бе шпионин, защо Луси би я познавала? Каква работа можеше да са имали на Бермудите? Спомних си как Луси бе казала, че човекът, с когото се е срещала, бил приятел на Джанет. Шанел Гилбърт може първо да се бе запознала с Джанет. Не бях сигурна какво означава това. Но нямах съмнение, че някой е дал на майката основание да се тревожи, че може да подправя доказателствата. Нямаше нужда да се замислям много, за да се сетя кой. Ерин Лория беше погнала Луси. Можех да си я представя, агресивен нафукан агент на ФБР, с нейните южняшки корени и акцент, как се обажда на Аманда Гилбърт и й втълпява всякаква пропаганда, погрешна информация и откровени лъжи. Но защо? За да е сигурна, че ще ни съдят? За да накисне Луси, а аз да бъда уволнена? Да ни насъска една срещу друга и да ни гледа как се самоунищожаваме? Какъв бе истинският дневен ред на Ерин Лория?

Сериозно се съмнявах, че това има нещо общо с правораздаването, с проклетата й работа. И всички тези мисли извираха от най-дълбоките и най-тъмните води на моето недоверие. Не можех да съм сигурна кой ми казва истината, включително собственият ми съпруг, всъщност цялото ми семейство. Пуснах отоплението на стъклата, за да изчистя запотяването. Бях благодарна, че дъждът вече спира, а вятърът утихва. Гръмотевиците се оттегляха и трещяха в далечината. Вече почти не ги чувах. Облаците на юг се разкъсваха.

Продължавах да наблюдавам, като хвърлях поглед на имейлите и съобщенията си. Когато телефонът ми звънна, си дадох сметка колко лесно се стряскам вече. Непрекъснато бях нащрек и с разклатени нерви. Познах номера, който ми звънеше, но бях озадачена.

— Скарпета — отговорих.

— Не искам да ти го казвам, но наистина няма да повярваш — започна Ърни, без да поздрави.

— Защо ми се обаждаш от балистичната лаборатория? — попитах.

— Ще стигна и дотам, но първо по-важното — каза той. — Метаматериалът, който прати, може да е от охранителната система на Луси, която предполагам, че е като в „Стар Трек“.

— Питах я и тя каза, че не е — отговорих му.

— Не че съм виждал нещо подобно в охранителна система — каза той.

— Луси ми каза, че никога не е виждала такъв метаматериал, но предполага, че може да е кварц или калцит.

— Така е — потвърди той. — По-точно калцит с лазерно качество, който обикновено се използва във високия клас оптика като обективи за камери, микроскопи, телескопи. Но пък шестоъгълната форма на този е много странна.

— Значи няма как да разберем откъде е дошъл метаматериалът, ако не локализираме източника за сравнение.

— Точно така — отвърна той. — Което ме води към влакното от бизон. Бих искал да знам източника, защото е старо и интересно.

— Бизон ли каза?

— Да, като в „Малка къща в прерията“ и центовете от времето на дядо ми.

— Бизоните имат влакна?

— Е, имат козина. За по-просто ще кажа, че съм намерил косъм. Но технически това е влакно и е първото съвпадение в моята библиотека с животински материал — каза той гордо, почти с любов. — Точно затова я изграждам толкова години. Все чаках да се появи нещо подобно…

— Бизоните не са типичен вид за този регион. — Взирах се право напред в черен джип, който даваше на заден към мен по наводнената алея.

Не беше на тактическата група, поне така ми се струваше. Беше прекалено луксозен.

— Мисля, че ако вземем предвид контекста, Кей, косъмът може да се окаже много стар — каза Ърни. — Вероятно от бизонска кожа, килим, дреха, която е била прибрана някъде или е от по-ранна епоха. А онази кеймбриджка къща, пред която беше паркиран ванът ти, когато намери топчето боклук и стрелата? Тя наистина е стара.

— Да. На повече от триста години. — Вниманието ми бе приковано в джипа, кадилак ескалейд със затъмнени прозорци и специален регистрационен номер на коли под наем.

Той бавно се движеше на заден към мен, тръгваше и спираше, стоповете му светнаха, докато Ърни ми обясняваше, че се бил поразтърсил. Разровил се, както се изрази, и ми напомни поне за стотен път, че е трябвало да стане археолог.

— И какво изкопа? — Очите ми бяха втренчени в приближаващия се черен джип.

— Че къщата на Гилбърт е била построена от някакъв богат англичанин, който бил собственик на корабна компания — каза той. — Според информацията, на която се натъкнах, имотът бил доста голям, когато Кеймбридж бил селски район и тук нямало нищо кой знае какво освен малък колеж на име „Харвард“. Оригиналното имение включвало къщичка за опушване на храна, къща за гости и квартира за прислугата, кухня, а в една статия пише, че кравите били прибирани в мазето, за да не умрат зиме от студ. Извеждали ги да пасат и след това ги връщали в обора.

— Мога да си представя какви следи има на това място. — Виждах накъде бие.

— Следи като парченцето венецианско стъкло, което може да е от търговско мънисто — каза той, — което пък може да се свърже с корабната компания. Както и кожите.

Но къде толкова крехки и ефимерни неща можеха да бъдат запазени толкова дълго и на скрито? Трябваше тепърва да търся още нещо в този имот, нещо, което можеше да се окаже капсула на времето. Къщата бе ремонтирана и уголемявана през вековете и външните постройки бяха бутнати, от тях бяха останали само счупените тухли, пръснати под живия плет в задния двор, които бях забелязала през прозореца. И тогава в мислите ми пак забумтя хеликоптерът на ФБР, който претърсваше имението на Луси за нещо закопано. Може би това място трябваше да бъде претърсено по този начин.

Не се поддадох на импулса да сляза от моя джип и да започна да оглеждам. Бентън и Марино щяха да се появят всеки момент. Не би било разумно да се скитам сама из двора, затова останах вътре зад заключените врати, а Ърни ми обясни какво бил открил за американската търговия с кожи. Каза, че някои влакна от бизоните можели да бъдат изпредени и да се получи материя, подобна на кашмира, и че това била една от причините кожите да са толкова популярен продукт за износ до края на деветнайсети век.

— И какъв е изводът? — добави той, докато аз гледах как кадилакът се приближава на подскоци, сякаш нещо с шофьора не бе наред. — Всичко, което намираме, изглежда от същия контекст.

Покрай огромните гуми пръскаше вода и падаше по лъскавата черна боя. Чистачките бяха изключени, а затъмненото задно стъкло беше потно и не разбирах как шофьорът вижда. Тъкмо се канех да изскоча от джипа си, когато кадилакът спря на сантиметри от предния ми калник. Блокира ме, макар да бе повече от очевидно, че не просто съм паркирала тук. Бях по официална работа, със запален двигател и включени светлини. Да не говорим, че седях вътре.

Не свалях очи от кадилака. Чаках някой да слезе от него.

Никой не слезе. Вратата на шофьора не се отвори и аз реших, че това е лимузината на Аманда Гилбърт. Може би я бе оставила тук и след това бе отишла някъде другаде по някаква причина. А сега се бе върнала.

— Къде точно намери това влакно от бизон? — попитах Ърни.

— В оперението на стрелата — отвърна той. — Боядисаните руси косми.

— Човешки ли са?

— Както предполагаше, съжалявам да го кажа, защото намеква за нещо много лошо. Напоени са с лепило, така че можеш да си представиш какво е полепнало по тях — отвърна той. — Не мога да кажа чия е косата. Да се надяваме, че ДНК анализът скоро ще ни каже. Разбира се, може да става въпрос за ДНК на някой от нашите предшественици. Тъканта и косата може да са наистина стари.

— Не са. Отрязаният скалп е изсъхнал, но не е мумифициран и има лек мирис от разложението. Предполагам, че е стоял на сравнително хладно и сухо място, но е сравнително нов.

— Колко нов?

— На дни. Вероятно седмици — отговорих. — Пак зависи къде е стоял скалпът, след като е свален от нечия глава.

— След смъртта? Защото искрено се надявам да е така. Макар че като я познавам… Няма да е толкова забавно.

Ърни бе проверявал следи от инструменти и други доказателства, които смятахме, че се оставени от Кари Гретхен при извършване на престъпления в миналото, сред които поне шест убийства. Знаеше на какво е способна. Не се съмняваше в съществуването й. Смяташе за неудобно и политически неприемливо да се обвинява Луси за нейните престъпления. Нямаше импулс да се хвърля в битка с Кари, която си беше наша и трябваше да си я загубим ние, и аз се тревожех, че точно това вече се е случило. Това, което тя бе задвижила, може би бе отишло прекалено далеч, за да бъде поправено.

„Non fare i patti con il diavolo. Non stuzzicare il can che dorme.“

— На този етап не съм сигурна, че скалпът е свален след смъртта — казах на Ърни.

„Не сключвай договор с дявола. Не дразни спящо куче“. Така казваше баща ми.

— Жертвата може още да е жива — обясних. — Частичното скалпиране не е задължително фатална рана.

— Значи се е отървала от още някого или се кани да го направи — отвърна Ърни.

— Тук не става въпрос за елиминиране на хора за удобство или по целесъобразност. — Усетих как от най-дълбоко място в душата ми се надига омраза. — При нея никога не става така, дори когато прострелва хората от километър. Тук става въпрос за власт и контрол. За това, което храни непрестанната й жажда, която неизбежно причинява огромна болка и разрушение на всеки, който й се изпречи на пътя.

— Силно се надявам, че не е измъчвала някого, когото е държала в плен някъде — каза Ърни.

Когато имаше възможност, Кари обичаше да реже плът. Ако беше в настроение, дори не чакаше жертвата й да умре, преди да се хване на работа с острието или в един от случаите с добре наточено длето. Всичко зависеше от това какво ще й се хареса точно в определен момент, а тя можеше да е импулсивна. Бентън твърдеше, че проявявала капризи, доста по-меки думи от тези, която аз бих използвала за такива като нея. Но беше прав, че бързо си сменя настроенията.

Ако Кари имаше някакъв фатален недостатък, това бе емоционалността й. Не можеше да спре, докато не се хвърлеше през пропастта. Ако съдехме по миналото й, можеха да минат и години преди отново да изчезне или да решим, че е мъртва.

— Когато погледна тъканта под микроскоп — казах на Ърни, — ще мога да кажа дали е имало жизнена реакция. Трябва да мога да определя със сигурност дали е отрязана преди или след смъртта.

— Някаква идея кого може да е била набелязала?

— Който е да е, тя дразни нас с това — отвърнах. От време на време си мислех за момчето. Какво ли се бе случило с Трой Росадо? Какво ли бе направила Кари с него, след като бе убила баща му от борда на собствената му яхта, докато той чакаше на повърхността на водата да започне да се гмурка? Казах на Ърни да съобщи на ДНК лабораторията за подозрението ми. Типично бе за Кари да си хване за партньор объркан тийнейджър, да го съблазни и да го накара да прави каквото тя поиска. След това да му благодари по нейния си начин. Който бе отвратителен.

— Какво знаеш за лепилото на стрелата? — Гневът ми вече кипеше. — Имаш ли химически анализ вече? Нещо специално?

— Цианоакрилат, доброто старо суперлепило.

— Нещо друго?

— Засега имаме само бульон от следи. — Ърни говореше за боклуците на живота, които смяташе за съкровища, почти жизнерадостно. — Кравешки косъм: не забравяй, че ти споменах, че хората са държали кравите си в мазето. Също така косъм от сърна, което е необичайно. Намерих също така вълна, памук и други естествени влакна, полен и късчета от хлебарки и щурци. Плюс калиев нитрат. С други думи, селитра в добавка към сяра, въглерод и малки количества желязо, мед и олово, които като че ли са проникнали във всичко — каза той и аз разбрах защо е в балистичната лаборатория.

Селитрата, сярата и въглеродът са основните компоненти на барута. Особено на черния барут.

— Най-странни са малките глобули метал, които в някакъв момент са се стопили — каза Ърни. — Това обикновено намирам по кожата, особено около изгаряния и екзекуции с ток.

— Да не би да са нагар от куршуми? — Мислех си за гранулите, които бях видяла и които приличаха на черна кристална захар.

— Разтопеният метал е мед и според мен няма връзка с нагара от куршуми. Както вече казах, свързвам го с рани от изгаряния с ток, при които настъпва смърт. Слагам те на високоговорител — каза Ърни. — Да чуем мнението на истинска откачалка на тема оръжия.

— Сигурни ли сте, че не е нагар от куршум, запален и незапален барут, какъвто обикновено виждаме при изстрели? — повторих въпроса си. — С други думи, може ли нагарът да е от нещо съвременно? Има ли някаква откачена причина във вана ми да има нагар от куршум? И може би затова да се появява в лабораторните изследвания?

— Бих казал, че не. И бих го казал категорично. — Вече не говореше Ърни. — Никой няма по-чисти превозни средства за изследване на местопрестъпления от нас и ако въпросният черен прах бе горял, щеше да е много нестабилен. Най-вероятно тогава нямаше да го намерим.

Дълбокият глас с акцент от Средния запад беше на Джим, шефа на балистичната лаборатория.

— Обгорелият черен барут е изключително корозивен — обясни той. — Особено когато избухва от влага, като например от кондензацията, която се образува, когато дулото се охлажда. Става химична реакция, при която се образува сярна киселина, и ако не го знаеш и не си чистиш пистолета, който стреля с черен барут, дулото става опасно. Говоря за часове. Това тук не е горял барут. И със сигурност не е нагар от изстрел.

Черният барут може да остане годен неограничено време, ако е защитен в добра оръжейна или запечатан от ръжда в старо оръжие, и Джим и Ърни смятаха, че си имаме работа с това. Негорял барут, който е оцелял стотици години. Замислих се за историите, които бях чувала, за старинни оръжия, заредени с муниции, за които хората смятали, че са негодни, докато пушката случайно не гръмнела.

— Колко гюлета за оръдия си виждала да подпират вратите или да висят от портите, особено по времето, когато живееше във Вирджиния? — попита Джим.

— Ако ми даваха по долар за всяко… — отвърнах.

— Повечето хора нямат представа, че снаряд от Американската революция или от Гражданската война може все още да избухне, затова си декорират къщите с бомби.

— Може ли черният барут да е съвременен? — попитах отново, защото беше изключително важно. — Има ли дори най-малка възможност? Как можем да сме сигурни, че някой не го използва за направата на взривно устройство?

— Черният барут не е детска игра — каза Джим. — Използването му за направата на бомба би било непрактично и опасно.

— Както при всичко, зависи за кого говорим.

— Чуй ме, аз пръв бих казал, че не бива да подценяваме никоя потенциална катастрофа. По-добре да сме сигурни, отколкото да съжаляваме. И да. Човек може да си направи барут. Като дете си правех, по цял ден бърках нещо в гаража. Истинско чудо е, че доживях да гласувам и да пия алкохол.

— Личността, от която най-много се притеснявам точно сега, сама си прави оръжията и може да презарежда мунициите си ръчно — казах. — При това положение ще има следи от барут, олово, желязо и мед в работното й пространство и вероятно и на друго място. Затова питам дали сме абсолютно сигурни, че черният барут е старинен, а не е от място, където някой може да прави оръжие за масово унищожение.

— Лично аз смятам, че е остатък от миналото, от същата епоха, от която са и другите находки. — Това го каза Ърни.

И аз се зарових в паметта си.