Патриша Корнуел
Покварено сърце (15)

15.

Затворих, облегнах се на дряна и се замислих. Хеликоптерът приличаше на огромен заплашителен черен стършел. Кръжеше ниско и шумно над реката, летеше нагоре и надолу, след това завиваше рязко наляво или надясно, движеше се по решетка, все едно претърсваше за някого.

Усещах слънчевите лъчи на тила си, докато оглеждах окосената морава и буйните дървета. Поляната до каменната градина бе като платно, изпълнено с цветове — ярки, основни и на места дръзко смесени. От красотата на това място ти спираше дъхът. То трябваше да е спокойно, но ФБР го бяха превърнали в бойно поле и аз осъзнах колко съм сама. Не можех да се доверя на никого, не напълно, и особено на Бентън.

Джил Донахю бе ходила на изслушване тази сутрин и го бе срещнала случайно. Каква работа го бе отвела в сградата на федералния съд в Бостън и защо не ми я беше споменал преди да тръгнем за работа? Това, което най-много ме ядеше, беше, че Донахю бе споменала нещо, наречено „основано на данни повествование“ в контекста на причината, поради която й се бях обадила. Какво общо имаше това с Луси, с мен или с който и да е от нас? Или просто бе казала нещо, което не й излизаше от ума? Извърнах се и погледнах към хеликоптера. Той бумтеше над къщата на Луси и идваше право към нас.

— Готови ли сме? — Лицето на Луси беше безизразно.

Не можех да съм сигурна, че не е дочула разговора ми. Нямах представа какво наистина знае.

— Да, можем да тръгваме — отвърнах и поехме към къщата заедно. — Преди да си кажем още нещо една на друга, нека ти напомня, че това, което разменим като информация, не е конфиденциално.

— Нищо ново, лельо Кей.

— Така че искам много да внимаваш какво те питам или ти казвам. Просто искам да съм сигурна, че го разбираш. — Гъстата трева шумеше в краката ми.

След час над нас щеше да се излее библейски порой.

— Знам всичко за конфиденциалността. — Тя ме погледна. — Какво искаш да знаеш? Питай ме, докато можеш. След няколко минути няма да е безопасно да водим този разговор.

— Джил Донахю спомена нещо за дело, включващо повествование, основано на данни. Любопитна съм дали имаш някаква представа за какво ми е говорила, защото аз не съм запозната с този термин.

— Повествование, основано на данни, е модерна идея в тъмния интернет, ъндърграунда на интернет.

— Тъмният интернет, където всичко, което се случва, е незаконно?

— Зависи с кого говориш. За мен е само последната граница на киберпространството, нещо като Дивия запад, просто още едно място, в което да ровя и да пускам търсачките си.

— Разкажи ми за повествованието, основано на данни.

— Това е, което може да се случи, ако толкова разчитаме на технологиите, че станем напълно зависими от неща, които не виждаме. Така повече никога не можем сами да преценяваме кое е вярно и кое невярно, кое е точно и кое не е. С други думи, ако реалността се определя от софтуер, който върши цялата работа вместо нас, тогава какво става, ако този софтуер лъже? Ами ако всичко, в което вярваме, не е реално, а е фасада, мираж? Какво става, ако отидем на война, изключваме животоподдържащи системи, взимаме решения на живот и смърт само на основата на данни?

— Бих казала, че се случва по-често, отколкото ни се иска да си представяме — отвърнах. — Това със сигурност е нещо, за което се тревожа всеки път, когато генерираме годишната статистика на престъпленията и правителството взима решения на основата на данните ни.

— Представи си въоръжени дронове, контролирани от ненадежден софтуер. Един клик с мишката и взривяваш къщата на погрешния човек.

— Няма нужда да си го представям — отвърнах. — Боя се, че се е случвало.

— Или какво ще кажеш за финансова дезинформация и манипулация, нещо много по-лошо от пирамида? Замисли се за всички онези онлайн трансакции и дигитални показания на това, с което разполагаш в банковите си сметки. Вярваш, че имаш определена сума, акции или дълг, защото така излиза на компютъра ти или в тримесечния ти отчет, който се генерира от софтуер. Ами ако този софтуер създава данни за всеки цент, които обаче са грешни? Ами ако това е димна завеса за измама? Тогава имаш повествование, основано на данни.

— И точно в момента във федералния съд има дело, в което става въпрос за това. — Изкачвах бавно склона. — Очевидно Джил Донахю има нещо общо с него.

— Имаш ли нужда да си починеш, лельо Кей? — Луси спря, за да ме изчака.

— Трябва да се разберем как да ме наричаш. Не можеш да продължиш да ми викаш лельо Кей.

— А как?

— Кей.

— Звучи ми странно.

— Доктор Скарпета, шефе, хей, ти. Каквото и да е, само не лельо Кей. Вече не си дете. И двете сме големи жени.

— Май доста те боли — каза Луси. — Трябва да отидем някъде, където да можеш да поседнеш.

— Не се тревожи за мен. Добре съм.

— Боли те. Не си добре.

— Съжалявам, че съм толкова бавна.

Болката в крака ми излъчваше пулсация, с която през повечето време успявах да живея. С всяка седмица ставах по-добре, но не можех да се движа бързо. Стълбите ми бяха трудни. Стоенето върху твърда повърхност в залата за аутопсии часове наред беше ужасно. Но енергични дейности като изкачването на склонове в силна жега и висока влажност скоро щяха да са забранени. Не би трябвало да си вдигам кръвното.

Когато го правех, получавах напомняне, че костта е жива тъкан, а най-голямата и най-тежката кост в човешкото тяло е фемурата. Тя има два супернерва, феморален и ишиасен, които тръгват от таза към коляното като два влака и разнасят болка по маршрутите си. Спрях за малко и разтрих бедрото си, като внимателно масажирах мускулите.

— Трябва да ходиш с бастун — каза Луси.

— Боже, не.

— Говоря сериозно. — Тя ме погледна, после погледна крака ми. — Така си в неизгодно положение. Не можеш да надбягаш никого, но поне ако имаш твърд бастун, можеш да го използваш като оръжие.

— Това ми звучи като логика на седемгодишно дете, нещо, което би казал Деси.

— Като изглеждаш така очевидно наранена и беззащитна, ставаш лесна мишена. Лошите хора подушват слабостта като акулите кръвта. Метафорично казано, това е лошо послание.

— Вече бях лесна мишена това лято за нещо като акула. Няма да се случи отново. И имам пистолет в чантата. — Бях малко напрегната.

— Не им позволявай да го видят. Много биха се зарадвали да си намерят извинение, за да ни застрелят.

— Това не е смешно.

— Да виждаш да се смея?

Къщата й беше от дърво и стъкло, с меден покрив, върху хълм, гледащ към част от реката, която бе широка като залив. Сега хеликоптерът беше пак над гората, много ниско този път, върховете на дърветата се люлееха от вятъра, който правеше.

— Какво търсят, по дяволите? — попитах.

— Искат записа — каза Луси делово и аз се шокирах. — Мислят, че съм го скрила някъде, може би съм го заровила като съкровище, може би е в някой таен бункер. Те луди ли са? — добави подигравателно. — Мислят, че ще прибера камерата в някаква метална кутия, ще я заровя в дупка и готово, на сигурно място е. Ако не искам да намерят нещо, няма да го намерят, ако ще и след милион години.

— Какъв запис?

— Гарантирам ти, че използват радар, който прониква под земята, търсят геологически параметри, които да им подскажат, че съм закопала нещо. — Вниманието на Луси бе приковано в хеликоптера, който бе толкова близо и вдигаше такъв шум, че трябваше да викаме. — Скоро сигурно ще пристигнат с шибани лопати само за да си доставят удоволствието да ми съсипят градината. Защото това преди всичко е отмъщение, опит да ме поставят на мястото ми.

— Какъв запис? — Очаквах да ми признае, че видеоклиповете „Покварено сърце“ са били пратени и на нея.

— Онзи от Флорида.

Имаше предвид записа на това как ме прострелват, докато се гмурках при корабните останки край брега на Форт Лодърдейл преди два месеца.

— В него няма нищо полезно, но предполагам, че те не знаят това. Зависи какво наистина търсят — продължи тя и аз осъзнах, че ме е лъгала през цялото време, лъгала е всички. — Или по-точно какво не търсят, което е по-вероятната история. А аз не мога да им дам този бонус. Почти съм сигурна, че знам какво е, и няма да го получат благодарение на мен.

 

 

Моят шнорхел за гмуркане с вградената в него миникамера липсваше. Или поне така си мислех. Така и не бе намерен, след като Кари се опита да ме убие. Или поне така ме бяха накарали да повярвам.

Обяснението, което ми бе дадено, бе, че намирането му не било приоритет. Спасяването на живота ми било по-важно. Когато гмуркачите отидоха да го търсят, подводното течение сигурно вече го бе отнесло и вероятно покрило с тиня.

— Те искаха този запис още преди два месеца. — Внимавах какво казвам. — Защо пак изниква този въпрос точно сега?

— Преди беше само на теория. Сега са убедени, че е у мен.

— ФБР са убедени — казах и тя кимна. — На какво основание? Как би могла да знаеш в какво са убедени?

— Когато наскоро се връщах от Бермудите, кацнах на „Логан“ и за минути митничарите се нахвърлиха върху самолета ми.

— Чакай. — Вдигнах ръка и спрях отново на алеята. — Преди да продължиш: защо на федералните ще им пука, че си била на Бермудите? Защо ще те следят тук?

— Може би заради човека, с когото подозират, че съм се видяла.

Мислех си за Кари.

— И кой беше той?

— Приятел на Джанет. Не е човек, с когото трябва да се занимаваш.

— Бих казала, че трябва да се занимавам, след като ФБР се интересува от него.

— И ще продължат да душат наоколо, в случай че Кари наистина е жива.

— Ако не е, тогава кой направи това с крака ми? — Потиснах надигащ се пристъп на гняв.

— Накратко, ФБР насъскаха митничарите срещу мен. Те преровиха целия ми самолет и ми зададоха дълъг списък с въпроси защо съм пътувала и дали съм се гмуркала. Държаха ме повече от час и нямам никакви съмнения каква е била целта. Били са инструктирани да търсят шнорхела, записващите устройства, с други думи — неща, от които ФБР се интересува, но не иска да си цапа ръцете лично. ФБР не може да ми претърси самолета и да прерови багажа ми, без да привлече огромно внимание. Но митничарите могат.

Не знаех как Луси може да се е добрала до моя шнорхел. След това се сетих за Бентън. Ако той го бе намерил и не го бе предал, беше виновен в укриване на доказателства, възпрепятстване на правосъдието и всичко останало, което колегите му от ФБР можеха да му припишат.

— Трябва ли да…? — Не довърших въпроса, а й показах какво имам предвид, като погледнах към лампите и качените на тях камери.

— Спрях звука на всяка камера, покрай която минахме. Сигурна съм, че знаят, че го правя. Веднага щом вляза вътре, ще ми вземат телефона, за да не мога повече да бърникам в собствената си охранителна система — каза Луси. — По-рано ми провериха екипировката за гмуркане.

— Но ти не се гмуркаше с мен, когато това се случи.

— Ще докажат, че съм.

— Това е нелепо. Ти дори не беше във Флорида.

— Докажи го.

— Те се опитват да докажат, че си била с мен, когато бях простреляна? Че си се гмуркала тогава? Как изобщо биха могли? Ти не беше с нас.

— Кой може неоспоримо да докаже, че не съм била? — Тя продължаваше да настоява на своето. — Бентън и ти? Защото всички останали мълчат. — Имаше предвид, че двамата гмуркачи на полицията, които бяха слезли първи при потъналата баржа, бяха убити. Не знаех за никакви свидетели на прострелването ми освен Бентън и тази, която го бе извършила, Кари.

— Те вярват, че шнорхелът ти е у мен — каза Луси.

— У теб ли е?

— Не точно.

— Не точно?

— В мига, в който си активирала камерата на шнорхела си — каза тя, — тя е започнала да излъчва директно в определен сайт.

Отново се сетих за Бермудите. Замислих се за приятеля на Джанет, с когото Луси се бе видяла.

— Какъв сайт? — попитах.

— Няма да го обсъждаме.

— Вече станаха две неща, които не искаш да ми кажеш. Човекът, с когото си се видяла на Бермудите, и къде се е излъчвало видеото на живо.

— Точно така.

— Е, не знам някой да е намирал шнорхела ми — казах и тя ми отговори с мълчание. Къщата вече беше много близо.

Доколкото ми е известно, той не е намерен. Когато са ме качили на яхтата, най-главният приоритет, разбира се, е бил да ме запазят жива. Освен това е трябвало да обработят местопрестъплението под водата, двойното убийство.

Представих си двете пронизани тела в потъналата баржа, гмуркачите на полицията, убити секунди преди с Бентън да скочим от яхтата. Когато ги намерих, бях сигурна, че аз ще съм следващата, и тогава Кари се появи покрай ръждясалия корпус. Чух слабия звук, докато тя се придвижваше с реактивна тяга през водата към мен, и звъна на първата стрела, която удари кислородната ми бутилка; последва шокът от втората, която прониза бедрото ми.

— Трябваше да се вадят и трупове освен приспособленията ми, които може да съм загубила, след като бях простреляна — напомних на Луси. — Минаха часове преди потъналата баржа и пространството около нея да бъдат старателно претърсени, и все ми казваха, че шнорхелът така и не бил намерен. — Не спирах да го повтарям.

— Но те знаят, че съществува — отвърна Луси. — Знаят за шнорхела, който си носела, когато се предполага, че Кари те е простреляла. И там е проблемът. Някой им е казал за него.

— Когато се предполага, че ме е простреляла?

— Те така разглеждат нещата. Да — каза Луси. — Знаят, че е имало миниатюрно записващо устройство, закрепено за шнорхела ти, и че е логично видеото, запечатано от него, да е излъчвано на живо. Вероятно за мен. Предполагат, че аз съм седяла някъде и съм записвала всичко случващо се с теб.

— И защо ще предполагат такова нещо?

— Защото те така правят.

— Трябва да има и по-добра причина от тази. — Получавах все по-обезпокоителни предчувствия. — Кажи ми каква е — казах и предчувствието стана още по-силно и затрептя в гърдите ми.

— Причината си ти — отвърна Луси и тогава си спомних. — Ти спомена шнорхела при разпитите. Ти каза на ФБР, че съм инсталирала записващо устройство в шнорхела, който си носела, когато Кари те е простреляла, и че имало неоспоримо свидетелство какво точно се е случило. Само че няма.

— Как така няма?

— Помниш ли, че ми каза за това, след като те говориха с теб в болницата?

— Смътно.

Наистина не помнех всичко, което бях казала на Луси, на федералните, на когото и да било. Онези първоначални разговори бяха разпокъсани и като насън и не можех да възстановя въпросите и отговорите дума по дума. Но знаех, че като са ме питали, съм казвала истината, особено докато съм била ранена и упоена, докато не съм била съвсем на себе си.

Не бях имала причина да мисля, че не е безопасно да разкажа точно каквото знам или мисля, че знам, не бях си и представяла, че информацията може да бъде използвана срещу нас. Нямаше как да очаквам, че два месеца по-късно ФБР ще рови навсякъде из имота на Луси и ще го оглежда от въздуха.

— Съжалявам, ако съм ти причинила неприятности. Очевидно съм — казах.

— Не си.

— Изглежда, че някак си съм влошила нещата — отвърнах. Вече бяхме почти до къщата. — Много съжалявам, Луси.

— Няма за какво да се извиняваш и вече трябва да спрем да разговаряме. Три, две, едно и звукът е възстановен. — Тя докосна някакво приложение на телефона си, погледна ме и кимна. И личното ни пространство изчезна просто ей така.