Патриша Корнуел
Покварено сърце (39)

39.

И двете възглавници изглеждаха така, сякаш на тях е спано. Под лявата, която бе по-близо до банята, имаше черна копринена торбичка с връзки. Приличаше на домашно направен ароматизатор и пак ми напомни за същото. За прясно изстисканите сокове, свещите във всекидневната и наскоро навитите часовници. Някой проявяваше трудолюбие, работеше с пресни плодове, зеленчуци, билки и хомеопатични лекарства, но нямаше следи, че подобна дейност е текла в тази къща. Нито в една от стаите, които бяхме претърсили досега.

„Това е подготовка за регенерация на кожата… Просто използвай нещо, за да не унищожиш напълно сладката си нежна кожа.“ Кари се бе снимала да изрича тези думи.

Беше обсебена от здравето си, от младостта си и най-вече от властта си и умееше да се движи свободно, без да оставя следи. Освен ако не ставаше въпрос за следа, която трябваше да открием. Като записващото устройство в сребърната кутия. Като остатъците от измитата кръв, които реагираха на реагента, а тя знаеше, че ще проверя. Знаеше как мисля и работя. Бях подозрителна какво означава всичко това и колко опасно може да стане в тази къща.

„Тя иска да си тук.

Няма никакво съмнение в това.

Трябва да се махнеш веднага.“

Отметнах още завивките и се взрях по-внимателно в чаршафите — висококачествен бял памук с бледосив юрган. Отметнах ги изцяло и намерих черно копринено горнище от пижама. Шанел е била гола, защото е свалила пижамата си. Или някой друг го бе направил. А къде бе долнището? Не беше в чекмеджетата, нито на нея. Помолих Марино да ми напомни какво е казала икономката Елза Мълиган. Според нея Шанел излязла предния ден около три следобед. Спомнях си, че Марино ми го бе казал, и той потвърди. Каза, че го научил от Хайд, когато дойдохме в къщата в осем и трийсет тази сутрин.

— Както вече ти казах, икономката и Хайд са разговаряли няколко минути — каза Марино. — Това е било.

— И тя си е тръгнала преди да дойдем. — Тази подробност ставаше все по-важна. — Ами ако й се обадиш? Знаем ли дали наистина можем да се свържем с нея?

— Още не съм опитвал. Бяхме заети. Доколкото разбрах, казала, че предната вечер Шанел си била вкъщи и работила — повтори той същата история. — Нямало знаци, че очаква някого. Миналата пролет била скъсала с някакво гадже. С Шанел се били запознали в Ню Джърси преди две години.

— Много неопределено.

— Да, да му се не види. Правилно си разбрала. На този етап нямам доверие на нищо.

— Някой говорил ли е с предполагаемото бивше гадже? Знаем ли със сигурност, че има бивше гадже?

— Кари Гретхен беше в Ню Джърси преди два месеца, точно преди да замине за Флорида.

— Това щеше да е следващият ми въпрос. Хайд питал ли е икономката как се е запознала с Шанел? Или тя е дала тази информация доброволно?

Знаехме, че Кари е била в Ню Джърси преди два месеца. Знаехме, че преди това е убила жена там: беше я простреляла, докато слизала от колата си на ферибота Еджуотър. Нямаше как да не се зачудя дали случайното споменаване на Ню Джърси не е нова уловка от страна на икономката. Темата бе емоционална за мен. Бях в Мористаун, когато разбрах, че Кари Гретхен е жива и избива хора по свои си извратени причини. Когато Луси ми каза, че седим в същия бар, в който е била Кари.

— Не знам, защото не съм свидетел на разговора им. — Марино продължаваше да обяснява, че не е разпитвал жената, която твърдеше, че е Елза Мълиган. — Бях с теб в проклетия ти ван.

— И какво може да се случи, ако се опиташ да се обадиш на Елза Мълиган сега? — Имах чувството, че знам отговора.

Нищо нямаше да се случи. Нямаше да се свърже с нея.

— Няма да го направя, докато не приключим тук — каза той. — Но знам накъде биеш. Има нещо съмнително около нея.

— Точно така. Има. — Очите ми бавно обходиха стаята, търсеха някакъв намек за скрито подслушвателно устройство.

Нямаше да намеря такова, освен ако Кари не искаше, и усетих каква промяна се е случила с мен. Рядка е и винаги става по един и същ начин. Не усещам трансформацията, докато тя не се случи окончателно и безвъзвратно. Като взрив. Последван веднага от зловеща тишина. Едва доловимо усещане. Пълно спокойствие. След това предупредително яркочервено проблясване, натискане на клаксони, виене на сирени — и катастрофата е на миг разстояние.

Чувах радиостанцията на Марино. Той я държеше в ръка и въртеше копчетата.

— Нещо край реката — каза раздразнено и сприхаво. — Изглежда, че е същият червен джип със същите проклети пияни хлапета. Само че сега едното май има оръжие.

— Какъв червен джип? — чух се да питам, преди дори да помисля.

— Последен модел, вероятно скъп. Това е всичко, което знам от информацията по радиостанцията.

— Същите хлапета и същият червен джип, за който се обадиха няколко пъти и няма повече подробности? Каква марка джип?

— Няма друга информация — каза Марино. — Обикновено съобщават регистрационния номер, марката и модела.

Мислех си за липсващия червен рейндж ровър и го казах. Казах, че не е невероятно някакви хлапета да са го откраднали от алеята в проливния дъжд, след като полицията си е тръгнала от къщата. Бързо признах, че звучи като обаждане до 911 за последен модел скъп червен джип и че хулиганчетата може и да нямат нищо общо.

— Ами ако не са такива обаждания? Ако са фалшиви? — попитах. — Каква е играта?

Знаехме кой би могъл да играе такава игра и защо, а и реката бе близо. Само на минути от къщата на Гилбърт.

— Предполагам, че трябва да мислим за всеки най-лош сценарий — каза Марино и се обади по радиостанцията. — Нещо повече за червения джип и за лицата в него? — попита диспечерката и този път не флиртуваше. — Имаме ли регистрационен номер, марка, модел?

— Не. Нищо повече. — Диспечерката, предполагам Хелън, също говореше мрачно, сякаш някъде бяха съобщили, че всичко в света се е объркало.

— Имаме ли телефонния номер, от който е дошло оплакването? — Мускулите на челюстта на Марино се свиваха и разпускаха.

Тя му прочете номера. Не можех да определя откъде е, но не беше местен. Марино се обади и телефонът звънеше, и звънеше, и звънеше.

— Няма гласова поща — каза той. — Вероятно някакъв фалшив телефон за еднократна употреба. Вероятно някакви деца се забавляват, като се гъбаркат с полицията.

— Поне така се надяваме.

— Е, по-добре е, отколкото алтернативата, че някой кара рейндж ровъра на убитата дама и се забавлява.

— Или че убиецът на Шанел се обажда на 911. Или че го прави нейната така наречена икономка.

— Мислиш, че са едно и също лице? — Очите му срещнаха моите и стана ясно, че и двамата обмисляме тази възможност.

Беше шокиращо на пръв поглед. Това би означавало, че Кари е убила Шанел Гилбърт и в някакъв момент, когато й е отървало, се е обадила на 911. След това бе отворила вратата, когато полицай Хайд се бе появил. Останала бе колкото да отговори на няколко въпроса, но си бе тръгнала преди с Марино да дойдем. Един поглед в очите на Елза Мълиган и щях да разбера, че това е Кари. Марино можеше и да пропусне, но аз я бях видяла само преди два месеца, когато ме простреля.

— Мисля, че трябва да приключваме. Да пробваме леглото с АИС. Може да не е била сама в него, преди да умре — предложих.

Той отвори куфарчето от твърда черна пластмаса и извади набор, в който имаше Алтернативен източник на светлина — комплект малки черни фенерчета с различна честота на лъча.

— С какво искаш да започнем?

— УВ.

Телесните течности светват с флуоресцентна светлина в дългите вълни на невидимия спектър и Марино избра съответното фенерче за мен. Подаде ми очила с кехлибарен цвят и аз си ги сложих. Стъклата им светнаха във виолетово и аз започнах да разхождам невидимия лъч по леглото, като тръгнах от горния край. Възглавницата вляво, под която имаше торбичка, стана черна като бездна.

— Охо! — каза Марино. — Никога не съм виждал подобно нещо. Защо изглежда черна? Другата възглавница и чаршафите не са такива. Какво може да изглежда черно под УВ светлина?

— Обичайно кръв е първото нещо, което ми хрумва в такива случаи — отвърнах. — Но очевидно калъфката не е покрита с кръв.

— Да де! Когато изключим лъча, изглежда напълно чиста. Само малко поомачкана, все едно някой е спал на нея.

— Да започнем да снимаме и след това всичкото това спално бельо ще трябва да отиде в лабораторията. — Докато го казвах, чух същото тупване като от тежка затръшната врата в някой отдалечен край на къщата, вероятно в мазето.

— Боже, това започва да ми лази по нервите — възкликна Марино.

После пак го чухме. Същия звук. Всъщност напълно идентичен.

— Започвам да се чудя дали вятърът някъде не тряска някой капак. — Очите на Марино се стрелнаха из спалнята. Темето му бе потно.

— Не звучи като капак.

— Сега няма да проверявам. Няма да те оставя сама.

— Радвам се да го чуя. — Насочих УВ лъча към други участъци на леглото, докато той взимаше камерата. Намери дебели пластмасови филтри, оцветени в кехлибарено, жълто и червено, които трябваше да бъдат поставени пред обектива, ако искахме да заснемем флуоресцентната светлина.

— Добрата новина е — каза той, — че Аякс и неговите хора не биха си тръгнали, ако имаше и най-малка вероятност тук да има друг човек. Ако бяха видели и най-малкия признак, щяха да разпердушинят тази къща.

Опитах с по-голяма дължина на вълната.

— Ами Хайд? Някакви новини за него?

— Не.

— А за колата му?

— Засега нищо.

— И жена му няма представа къде е? Никой негов близък ли не се е чул с него?

— Не — каза Марино.

Пред мен светнаха малки млечнобели петънца.

— Изсъхнала пот, слюнка, сперма, вагинална течност може би… — започнах да изброявам, когато ме стресна звук от телефона ми. До диез, тонът, който бях чула три пъти този ден.

— Чакай малко. — Марино свали жълтия филтър от камерата. — Как е възможно?

— Не е. — Свалих си ръкавицата и извадих телефона си.

Трябваше да мислим, че е Луси от спешния си номер, но не можеше да е така. Телефонът й не беше у нея. Беше у ФБР. Дори вече да се бе сдобила с нов телефон, той нямаше да е със същия номер.

— Телефонът е хакнат, както и преди това — казах на Марино. — Това се случи вече три пъти днес, първият път беше когато бях в тази къща сутринта. Точно така изглеждаше. — Показах му какво се е изписало на дисплея.

В съобщението нямаше текст, само линк от интернет. Отстъпих, за да остана сама. Обърнах се с гръб към него, кликнах върху линка и се изненадах, че този път липсват кадри със заглавие „Покварено сърце“. След това осъзнах защо. Видеото не беше монтирано. Нямаше сценарий, не бе редактирано. Не беше запис. Беше излъчване на живо и в него Кари я нямаше.

Показваше Джанет. Гледах я на малкия дисплей. Тя правеше нещо, после затъкна телефона си в колана на избелелите хирургически дрехи, с които бе облечена по-рано, и отиде при Луси. Бяха в мазето, на което му викахме бомбоубежището, но не влагахме зловещ смисъл в това, а по-скоро умилителна носталгия към минало, за което не биваше да мисля в момента. Гледах. В реално време. Сякаш бях там.

„Овладей се.“

Когато се запознах с Бентън, той работеше в звеното за поведенчески науки, в елитния екип от психолози профайлъри, който се намираше в бившето бомбоубежище на Хувър. Ходех там, за да се срещам с него заради разследвания, и не се свенях да си измислям извинения. Когато исках да се видя със специален агент Бентън Уесли, нямаше крайност, до която да не стигна, а много често и Луси беше с мен. Тя знаеше какво става. От години знаеше, че с Бентън сме повече от колеги. Разбираше какво означава това.

Той беше женен и имаше деца. В професионално отношение беше конфликт на интереси главният съдебен лекар да спи с шефа на ФБР профайлърите. Всичко, което правехме, беше нередно. Би се сметнало за срамно и неетично, но нищо не можеше да ни спре и неочакваното напомняне за това удари в целта. Без да искам, реагирах така, както не очаквах, и осъзнах колко съм наранена. След всичко, през което бях преминала, а и денят не бе свършил, къде беше той? Бентън беше със своите хора. ФБР бяха неговите хора. Не семейството му. Не аз. Преди два месеца за малко да ме убият и той пак беше с тях. Как можеше да им е толкова лоялен след всичко случило се? Как можеше да няма нищо против това, което правеха с Луси?

„Съсредоточи се!“

В онези минали дни, когато официално отивах по работа в Куонтико и слизах в мрачната пещера, тя бе най-славното място на света. Когато изгарях от желание за него. Когато не можех да мисля за нищо друго, освен за него, точно каквото бе и отношението на Луси към Джанет, каквото и двете изпитваха една към друга. Те се обичаха. Винаги се бяха обичали, дори когато бяха разделени през всичките онези години. Не ги вълнуваше дали нарушават правилата, точно както нас с Бентън, а ние ги нарушавахме през цялото време. Така става, когато хората изневеряват, и докато гледах живото излъчване на телефона си, знаех, че има причина то да ми бъде показано.

Събирах сили за това, което може би предстоеше, и си спомних, че охранителните камери, които бе инсталирала Луси, имат резервни батерии и вградени твърди дискове. Можеха да продължат да работят и да записват без сървъра, без външно захранване. ФБР не бяха спрели мрежата на Луси, макар да си въобразяваха, че са го направили. Не можеха да я контролират, въпреки че си мислеха, че го правят. Те не можеха да я надхитрят, но някой друг го бе направил. Охранителната й система и комуникационната й мрежа бяха отвлечени. Бяха използвани, за да се предава на живо това, което тя правеше в личното пространство на своя дом. Луси не знаеше, че това се случва. Нямаше как да се досети. Никога не би позволила такова нещо, не спирах да си повтарям. Шпионираха я по същия начин както през 1997 година и сега тя имаше представа за това точно толкова, колкото и тогава. И въпреки това ми се струваше невъзможно моята проницателна, упорита, брилянтна племенница да бъде измамена така от някого.

И то повече от веднъж.

Съмненията ми растяха експоненциално, докато гледах как Луси и Джанет клечат на сивия под и оглеждат големите каменни плочи, все едно нещо с тях не е наред. Познах къде са, Луси го наричаше Палавата работилница на Дядо Коледа — помещение, професионално оборудвано с рафтове от пода до тавана, с всевъзможни инструменти и машини, необходими за обработка на оръжие, правене на муниции и автомонтьорска работа.

Чух дишането на Марино и усетих топлината му. Беше се приближил незабелязано зад мен и гледаше над рамото ми. Отдръпнах се и му казах в никакъв случай да не го прави. При никакви обстоятелства не можеше да гледа. Беше достатъчно зле, че аз бях компрометирана. Нямаше нужда да компрометираме и него.

— Мили боже! В тяхната къща? — Той не можеше да откъсне очи. — Кой друг гледа това?

— Не знам, но ти не бива. — Покрих телефона с ръка. — Няма какво да гледаш. Стой настрани и не поглеждай.