Патриша Корнуел
Покварено сърце (18)

18.

— Добре — каза бързо тя. — Няма нужда да доказвате нищо.

— В моята професия човек бързо се разделя със скромността. — Свалих десния си крачол до коляното. — Косато приключиш работа с разложен труп или с удавник, наистина не ти пука кой е под душа до теб. Входните и изходните белези са ето тук. — Посочих ги; бяха кръгли, огненочервени и колкото монета от десет цента. — Стрелата прониза квадрицепса ми — обясних. — Влезе тук, почти в средата на бедрото ми, и излезе над капачката на коляното ми. Острието се показа около дванайсет сантиметра от кожата ми. Очевидно най-големи поражения бяха нанесени на мускула и костта, които бяха допълнително наранени от въжето. Единият край бе свързан със стрелата, а другият с поплавък на повърхността. Можете да си представите дърпането.

— Ужасно. Много болезнено. — Ерин направи пауза за ефект. — Но не е невъзможно сама да сте се наранили и след това да сте измислили някаква история за фантом в камуфлаж.

Направих се, че държа въображаем харпун, и се опитах да насоча върха му към входната рана на бедрото си.

— Трудно, но не е невъзможно. И какъв би бил мотивът ми?

— Бихте направили всичко за племенницата си, нали?

— Няма нужда да отговаряш на този въпрос — каза Донахю.

— Не бих — отвърнах. — И не съм се простреляла сама. И не знам нищо за камуфлажен неопрен, което не означава, че Кари не е носила такъв.

— Ами ако това е означавало да спасите живота на Луси? Тогава бихте ли излъгали?

— Няма нужда да отговаряш на този въпрос — каза Донахю.

— Бихте ли излъгали, за да прикриете срамния факт, че сте били склонна към самоубийство?

— По-логично за мен би било да стрелям срещу източника на заплахата — отвърнах.

— Не се изисква от теб да обясняваш — каза ми Донахю.

— Да се прострелям сама, което не съм направила, няма никакъв смисъл — добавих. — И кое от двете е? Че се обърках. Лъжа, за да прикрия Луси? Или лъжа, че съм се опитала да се самоубия? Може би ще добавите и нова хипотеза към тези двете?

— Да не би да сте изпаднали в паника? — На Ерин й ставаше все по-трудно да се владее. — Когато сте осъзнали, че сте простреляна? Изпитахте ли паника?

— Няма нужда да отговаряш на този въпрос — каза Донахю.

— Някога имали ли сте и най-малко съмнение, че лицето, което ви е простреляло, е Кари Гретхен? — Ерин надуши кръв.

— Няма нужда да отговаряш на този въпрос.

— Някога хрумвало ли ви е, доктор Скарпета, че в паниката си сте помислили, че е тя, но сте се объркали?

— Няма нужда да отговаряш на този въпрос.

— Добре, защото наистина не разбрах въпроса. Объркана съм от новата хипотеза. — Вниманието ми бе насочено към реката, която виждах през прозореца, към бавните вълни и водовъртежи.

Водата бе зелена като стара стъклена бутилка и лениво обикаляше имота на Луси. В ума ми изникна образ. Видях лицето си през запотения шнорхел в мрачната разкаляна вода. Видях се мъртва.

— Съжалявам — каза Ерин с леден глас, който бе на път да смрази всичко наоколо. — Нека опитам пак. Някога хрумвало ли ви е, че лицето, което сте видели, може да е било друг човек?

— Няма нужда да отговаряш на този въпрос.

— О, разбирам. Значи се отказахме от самоубийствената хипотеза и се връщаме на това, че съм простреляна от някой друг — отвърнах.

— Това не е ли по-вероятно? — Ерин продължаваше объркания си разпит. — Че в наносекундите, в които сте видели това лице, моментално сте предположили, че е Кари Гретхен? Не сте били сигурна, предположили сте го. И защо? Със сигурност сте мислили за нея.

— Няма нужда да отговаряш и на този въпрос — каза Донахю.

— Имали сте основание да се страхувате от нея, да се озъртате всяка минута. — Ерин ми хвърляше примамка, опитваше се да ме накара да реагирам. — Затова няма ли да е честно да заключим, че щом сте се оглеждали за нея, сте си представили, че я виждате в наносекундите, за които говорим?

Щеше да продължи настойчиво да употребява думата „наносекунди“. Упражняваше се за пред съда, защитаваше хипотезата, че всичко е станало толкова бързо, че не съм видяла нищо. Не съм видяла и кой ме е прострелял. Страхувала съм се, че може да е определен човек, и съм направила предположение, от което не искам да се откажа. Или ако тази история не проработеше, щеше да ме представи като луда, която се е простреляла сама по бог знае каква причина. След още няколко минути в същия стил Донахю каза, че трябва да поговори насаме с клиентката си.

— Никога не съм идвала тук — каза ми за пред Ерин. — Имаш ли нещо против да ме разведеш, Кей? Изглежда невероятно.

Излязохме в коридора и тръгнахме бавно и мълчаливо по дървения под и под слюдените лампи, които светеха в приятно медножълто. Виждах навсякъде части от охранителната система на Луси, всички бутони, сензори за движение и камери, покрай които минавахме. Давах си сметка, че не можем да разглеждаме никой разговор тук като проведен насаме.

— Има ли нещо по-специално, което би искала да видиш? — зададох напълно безобиден въпрос с едно наум за камерите из цялата къща.

— Когато влязох, забелязах, че ако бях завила надясно, вместо наляво, може да попадна на интересно място в края на коридора. — Небрежният коментар сочеше към сериозен проблем.

Това, за което говореше, беше стаята за гости, която Луси бе ремонтирала за мен. Това бе моята спалня, личното ми пространство, когато й гостувах. Когато наближихме, разбрах какво има предвид Донахю. От другата му страна имаше друг коридор. В дъното вратата към моята стая бе отворена. Когато приближихме още повече, се появи мъж с евтин бежов костюм: носеше голям запечатан кафяв кашон. Мъжът бе силен и жилав, с блестящи кафяви очи, косата му бе късо подстригана по слепоочията и стърчаща на темето. Приличаше на военен.

— Добър ден — каза той, сякаш бяхме от един отбор. — Мога ли да ви помогна с нещо?

— Къде носите това и защо? — Донахю посочи кафявия кашон.

— О, не искам да ви занимавам с всяка дреболия, която вършим тук. Но в момента не можете да влезете. Аз съм Дъг Уейд. А вие сте?

— Джил Донахю. Може ли да видя значката ви?

— С радост бих ви я показал, ако имах — каза той. — Но аз съм просто служител на данъчните служби. Ние нямаме значки, оръжия, нищо от тези приятни неща.

Стигнах до стаята си, но не влязох. Направих обаче така, че присъствието ми да се забележи.

Застанах пред отворената врата и видях как двама агенти претърсват двойното ми легло, обръщат матрака, трупат завивките от египетски памук с цвят на мед на пода. Ръцете им, облечени в ръкавици, опипваха внимателно за някакви следи от тайник. Не бяха данъчни служители, освен ако не търсеха дюшек, пълен с необложени пари. Търсеха нещо друго. Но какво?

Още пушки? Харпун? Шнорхела ми? Наркотици?

През отворената врата на дрешника виждах дрехите и обувките си, небрежно върнати по полиците, по които бе ровено. Компютърът ми iMac липсваше от бюрото ми с изглед към реката. Луси се бе постарала личното ми пространство да изглежда точно така, както си мислеше, че ми харесва — много стъкло, пъстър копринен килим върху лъскавия дървен под, медни лампи, машина за кафе, газова камина и голяма фотография от Венеция.

Бях се радвала на много уютно прекарано време тук, невинни малки почивки, които можеше никога повече да не ми се случат. Усетих как гневът ми набира сила, докато си мислех за големия кафяв кашон, който току-що бях видяла да изнасят. Мислех трескаво какво може да е имало на десктопа или в папките с документите. Какво данъчните или ФБР, или някоя друга агенция можеха да видят и това да се окаже проблем?

Бях прилежна в триенето на файлове и изхвърляне на кошчето за боклук, но това нямаше да спре федералните лаборатории да възстановят всичко, което някога е било на компютъра ми. Луси можеше да изтрие твърдия диск и да направи така, че нищо да не бъде възстановено. Но предполагам, че не бе имала време. Тя твърдеше, че не знаела, че ще нахлуят в дома й, докато Ерин Лория не й се обадила по телефона и не обявила появата си, а при това положение бе имала само минути, за да се погрижи за сигурността си. Но не знаех каква е истината. Луси можеше да манипулира и лъже също като ФБР. Може би точно там се бе научила.

— Добро утро — казах и двамата агенти вдигнаха погледи към мен. Бяха на не повече от четиридесет, спретнати по обичайния начин с бежови панталони и спортни блузи. — Да не би да ми правите ревизия?

— Надявам се, че не, защото никак не е забавно — каза единият весело.

— Чудя се дали не ми правите ревизия и дали това е обяснението, че данъчен служител току-що излезе с компютъра ми, което между другото не вярвам, че е редно. Доколкото знам, данъчните служители не могат да влизат в частни жилища без разрешение. Луси дала ли е разрешение на данъчните служби?

Нямаше отговор.

— А партньорката й Джанет?

Нищо.

— Е, аз със сигурност не съм — казах им. — Затова се чудя кой е дал разрешение на данъчните да претърсват тази къща и да изнасят лични вещи от нея? Защото тя не е само собственост на племенницата ми, но и моя.

— Наистина не можем да обсъждаме течащо разследване, госпожо — каза високо и наперено другият агент.

— Ако аз съм обект на течащо разследване и съм подложена на ревизия, имам правото да знам, нали така? — попитах Донахю, но нямах нужда от нейния отговор. — Объркана съм и смятам за нужно да продължа да изтъквам, че на данъчните служители не е позволено да си взимат каквото им хрумне от домовете на хората.

Играех си с тях и те го знаеха. Усмивките бяха изчезнали.

— Ще трябва да питате тях, госпожо — каза гръмогласният рязък агент и тонът му бе още по-враждебен. — Ние не работим за данъчните.

Не бях сигурна, че и мъжът с бежовия костюм, който току-що бе излязъл с компютъра, работи за данъчните. Не ми приличаше на данъчен, нямаше нищо общо с ревизорите, които бях виждала. Освен това се представи като служител, не като агент, а служителите се занимават обикновено с неплатени данъци, докато агентите правят ревизии. Нямах представа защо някой от двата вида данъчни би бил в дома на Луси.

— Това е адвокатката ми и се радвам, че тя е свидетел на течащото разследване — казах аз. — Картинката струва колкото хиляда думи. Приятен ден, господа.

— Как са разбрали, че това е твоята стая? — попита Донахю, когато тръгнахме да се отдалечаваме.

— Ти как разбра, че това е моята стая? — отвърнах й с въпрос.

— Защото чух да говорят за нея, когато влязох. Подслушах как някой казва, че току-що били опаковали компютъра на докторката и да е ясно, че всичко в онази стая е твое — обясни тя. — Нямаха съмнение за това. Да се сещаш за причини да имаш проблеми с данъчните?

— Не по-различни от тези на всички хора, които познавам.

— А Луси?

— Нямам нищо общо с финансите й. Тя не ги обсъжда с мен. Предполагам, че си плаща данъците — отвърнах.

— Защо данъчните ще я разследват за измами?

— Доколкото знам, няма причина. — Не добавих, че Дъг Уейд с бежовия костюм не е точно такъв вид данъчен.

Ако бе упълномощен да разследва заподозрени данъчни нарушения, щеше да носи оръжие и да има значка. Специалните агенти на данъчните освен това обикновено се движат по двойки. Не казвах, че има нещо съмнително около това кой е Дъг Уейд и защо е тук. Но бях сигурна, че не е дошъл по афишираните причини. ФБР си имат скрит дневен ред. Той никога не е приятен, а в този случай дори нямаше и да е оправдан.

— Но което е по-важно — казах на Донахю, достатъчно високо, че да чуят всички, — федералните смятат, че имат право да претърсват нещата ми само защото се намират в къщата на Луси, така ли? — Вече знаех какво ще ми отговори, но това не ме спираше да се надявам за вратичка в закона и освен това бях в настроение да припомня на ФБР, че не може да ме сплаши.

— Имат право да претърсват всичко в имота, за който имат заповед за обиск — каза тя. — Ще кажат, че няма как да знаят дали лаптопите вътре са на Луси, или принадлежат на някой друг, като например Джанет или теб. И ще твърдят, че единственият начин да са сигурни, е да прегледат съдържанието.

— С други думи — могат да си правят каквото си поискат.

— С други думи — да — каза тя. — И го правят. — Не виждах никакви агенти извън къщата в задушаващата горещина. Погледнах към превозните средства, паркирани отпред, колона от четири бели шевролета. Зад тях имаше черен форд и се зачудих чий ли е. Може би на фалшивия данъчен.

Хеликоптерът си бе тръгнал и чух вятъра в дърветата и далечните гръмотевици. Облаците на юг се надигаха като Великата китайска стена, трупаха се в грамадна купчина, която сигурно можеше да се види и от космоса. Въздухът бе влажен и зареден с напрежение.

— Защо? — Донахю вдигна очи към заплашителното небе.

— Какво защо?

— Защо са пратили хеликоптер? И какво правеше той? Колко дълго обикаля?

— Почти цял час.

— Може би снимат всичко, което се случва тук.

— Защо?

— От предпазливост — реши Донахю, но това, което имаше предвид, беше публична излагация и лош имидж.

— Предлагам да слезем до кея. — Посочих лампите и някои от дърветата, по които имаше камери и микрофони.

Бавно слизах по дървените стъпала, които водеха от задния двор към брега. Имаше отлив и долавях блатистата миризма от разлагаща се растителност. Горещият въздух бе застинал неподвижно, изпълнен със страшно обещание. Заплашителните облаци се трупаха бързо на юг. Всеки миг щеше да започне жестока гръмотевична буря и не исках ФБР да са тук, когато дойде. Не исках да разнасят кал и вода. Вече бяха причинили достатъчно щети.

Стъпките ни отекваха глухо по обруления сив дървен кей. Дървената къща на реката беше построена върху колове, а под нея имаше пъстри каяци, които рядко се ползваха — Луси не изпитва особен интерес към средства за транспорт, които нямат двигатели. Подозирах, че всичко, изискващо гребла, е идея на Джанет.

— Как мина изслушването ти днес? — Поведох Донахю към предната страна на бараката, като си мислех за повествованието, основаващо се на данни, за делото, заради което тя се бе явявала тази сутрин във федералния съд.

Бентън също беше присъствал. Дали повествованието, основаващо се на данни, имаше нещо общо с идването на ФБР тук? Не попитах директно, а и Донахю не казваше нищо.

— Зачудих се, защото го спомена по-рано. — Не казах какво е споменала, но тя разбра какво намеквам.

— Да, споменах го — най-накрая каза тя. — Имаше предложение делото да се прекрати, защото не може да се разчита на доказателствата.

— На какво основание?

— Мисля, че трябва да приемем, че самата същност на дигиталната среда е прогнила — отвърна тя и понеже продължаваше да говори предпазливо, се сетих, че тъкмо тя е поискала прекратяването.

Донахю беше влиятелна и умела адвокатка, която не би пропуснала и най-малката възможност да накара съдебните заседатели да се съмняват в почтеността на всеки аспект от твърденията на обвинението. За нея повествование, основаващо се на данни, би било сбъдната мечта. Но продължавах да се чудя на избора на време. Защо днес? Защо Бен е бил там? Защо ФБР бе в имота на Луси?

— Свързано е — казах под нос и тогава пак го чух.

До диез, изсвирено на електрическа китара. Погледнах съобщението, което бе пристигнало на телефона ми, и от изражението ми Донахю разбра, че съм разстроена.

— Всичко наред ли е? — Тя се взря настойчиво в телефона ми и каза много тихо, като едва мърдаше устни: — Бъди изключително внимателна. Сигурна съм, че вече са влезли в мрежата й.

Погледнах я и казах:

— Трябва ми минутка.

— Мога ли да ти помогна с нещо? — Продължаваше да говори предпазливо.

— Луси има страхотна гледка оттук. — Погледнах към водата и Донахю разбра, че не бива да ме пита повече.

Бях получила нещо, което тя не трябваше да вижда, и ако това, което всеки момент щях да видя, бе свързано с престъпна дейност, нямаше нужда да я излагам на опасност. Достатъчно зле беше и така. Тя се отдалечи от мен, а аз останах сама на кея и пак си сложих безжичната слушалка. Погледнах реката и вдигнах телефона към очите си, опитвах се да се възползвам и от последната останала капчица лично пространство, с което можех да разполагам, изчислих най-вероятното местонахождение на камерите на Луси и се обърнах с гръб към тях. Приготвих се да гледам нещо, което трудно щях да понеса.

Също като предишните две съобщения и това изглеждаше изпратено от спешния номер на Луси; пак нямаше текст, а само линк. Кликнах върху него и веднага тръгна видео, снимано отново в стаята на Луси в общежитието. След това се появи надпис с кървавочервени букви — мина по екрана много бавно.

ПОКВАРЕНО СЪРЦЕ — ВИДЕО 3

от Кари Гретхен

11 юли 1997 година