Патриша Корнуел
Покварено сърце (28)

28.

Дъждът удряше по металния покрив като луд барабанист. Ранният следобед притъмня. Сякаш светът свършваше.

Нервите ми бяха пред скъсване. Нещо се търкаляше и пързаляше в дъното на големия ми бял ван, докато карах. Нещо твърдо и метално. Придвижваше се на малко разстояние, удряше се в нещо, след това спираше и пак започваше да се търкаля в зависимост от това накъде завивах и дали забавях или увеличавах скоростта. Чувах го ясно през преградата, която отделяше кабината от каросерията, а нямаше такъв звук сутринта, когато паркирах пред портата на Луси. Беше се появил преди минути, докато правехме един много остър завой.

ТРАК ТРАК ТРАК.

— Трябва да видим какво е това, по дяволите — каза Марино няколко пъти, но нищо не можех да направя.

Нямаше къде да отбия по-рано, а вече бяхме на шосе 2 под проливен дъжд и в петъчен трафик. Видимостта бе отвратителна. Всички бяха включили фаровете, все едно беше вечер, и дори да исках да отбия, нямаше как. Само шосето и голяма кална дупка на един строеж от дясната ми страна и три колони с коли и камиони от лявата. Усещах как денят ми се изплъзва. Като че ли нямах контрол над нещата, включително и над времето си.

— Не мога да отбия — казах на Марино същото, което му бях казала още когато го предложи първия път.

— Прилича ми на търкалящо се арматурно желязо.

— Не е възможно.

— Може би инструмент. Отвертка или нещо друго, което може да се търкаля, да се блъска в нещо друго и после пак да се търкаля.

— Не виждам как — отвърнах и звукът изведнъж пак спря.

— Изнервя ме. — Той отвори малко прозореца си, за да пуши, да заглуши зловещото чувство и да си успокои опънатите нерви, а водата покапа вътре чак по таблото. Казах му, че нямам нищо против цигарата му, но не искам прозорецът да се запотява. Нагласих климатика и това донякъде помогна, но Марино се оплака — бил се изпотил и не искал да настине.

Аз също бях мокра, лепкава и мърлява. Кракът ужасно ме болеше. Чувствах се гадно заради Луси, гадно заради тайните, които пазех, и вътрешната ми дилема не стихваше. Дали трябваше да кажа на Марино за „Покварено сърце“? Наистина не знаех какво да правя. Насилих се да се съсредоточа върху новото си правило.

„Внимавай дори да си мислиш, че вече си нащрек.“

Това бе ново правило, което някога беше старо, но се бях отпуснала. Бях приспана от фалшиво усещане за сигурност и когато се връщах назад, виждах тенденция. Виждах я ясно и част от мен не искаше да прости, докато друга разбираше как е станало това. Никой не може да бъде бдителен всяка минута от всеки ден. Времето минава и някои неща стават по-трудни. Безмилостно дебнем за врагове, но онези от миналото са най-подмолни. Знаем прекалено много за тях. Започваме да ги пресъздаваме по свой образ и подобие и им приписваме черти и мотивация, каквито нямат. Създаваме връзки с тях. Заблуждаваме се и започваме да вярваме, че не искат да ни убият.

Една и съща мисъл продължаваше да ме мъчи. Ако не бях приела, че Кари Гретхен вече не е на тази планета, щях ли да спра да я търся? Тревожех се, че да. Пътят на най-малкото съпротивление е да пращаме кошмарните хора в архива, да ги замитаме толкова дълбоко в съзнанието си, че да спрем да мислим за тях. Не очакваме нищо от тях. Не се страхуваме от тях, не предчувстваме, не предсказваме, не се притесняваме. Бях изхвърлила Кари от ума си отдавна. Не го бях направила само защото бях убедена, че е умряла в катастрофата с хеликоптера. Не можех да понасям повече да живея с нея.

Тя от години нахлуваше в душата ми. Беше като сянка, хвърлена от нещо, което не можех да видя, необяснимо раздвижване на въздуха, звук, който не означава нищо. Живеех в непрестанно очакване, че телефонът ми ще звънне и ще получа следващата лоша новина. Чаках я да ме измъчва или да убие някой друг, да се събере с друг девиант и да тръгне на лов. Непрекъснато се оглеждах за нея — и когато бях с Луси, и когато не бях. След това спрях.

— Искаш ли? — Марино ми предложи цигарата си. — Изглеждаш напрегната. Ще ти се отрази добре.

— Не, благодаря.

— Чудя се дали музиката още свири и какво правят федералните за това, защото можем да се обзаложим, че не им е смешно. — Вдиша с пълни дробове дима и го издиша странично през устата си.

— Луси и Джанет не пуснаха силна музика и не угасиха светлините, защото искаха да развеселят някой друг освен себе си — отвърнах.

Езера и гори се простираха от двете ни страни: вече бяхме минали през Лексингтън.

— Сигурна ли си, че го направиха те?

— Е, не е бил Деси.

— Ще се изненадаш какво могат да правят хлапетата с компютрите. Не много отдавна едно хакна базата данни на ФБР. Май беше на четири или там някъде.

— Деси няма нищо общо с това, на което току-що станахме свидетели. Вероятно идеята е на Луси. Това е от този вид неща, които тя намира за забавни. — Докато го казвах, си мислех за линковете към видеата, които трябваше да повярвам, че са ми пратени от спешния номер на Луси.

Бях убедена, че Кари е проникнала в телефона на Луси. Нямаше как да знаем какво друго е отвлякла, развалила или присвоила — тя смяташе нашия живот за свой, смяташе, че е свободна да ни манипулира, да ни се подиграва, да ни нанася щети и да ни унищожава. Припомних си колко умела беше в причиняването на имплозии, вътрешни сривове, кавги и катастрофи. Ако можеше да ни накара да се самоунищожим, какво друго би й донесло повече удовлетворение? Опитваше се да ни накара да постъпваме по нейния сценарий — и така бе започнало всичко.

— Никога няма да преживея, че я наеха. — Марино говореше за Кари, без да съм му дала повод. — Като си помислиш, федералните създадоха Кари Гретхен като Франкенщайн — добави той и в известен смисъл беше прав.

В някои отношения тя бе зачената, отгледана и превърната в аморално чудовище от своето собствено правителство. След това бе решила да се обърне срещу това, което се бе погрижило за нея, да унищожи цялата справедливост и сигурност, които й бяха поверени. Беше готова по всяко време да застане на страната на всеки, който й е удобен, защото не изпитваше лоялност или любов към нищо друго и никой друг освен към себе си.

— Компютърен инженер към Министерството на правосъдието — каза Марино, — пратен в Куонтико? И ФБР нямаха представа, че са сложили шибан психопат да отговаря за ремонта на техните компютри и системата им за управление на случаите?

— Което се превърна в непоправима щета — добавих.

Криминологичната мрежа за изкуствен интелект се сля с Тройната програма, огромно усилие от страна на ФБР да модернизира остарелите си информационни технологии. Проектът най-накрая бе изоставен преди около десетилетие, след като бяха пропилени стотици милиони долари на данъкоплатците, и аз нямаше как да не се чудя до каква степен това бе станало по вина на Кари.

— По-точно — казах на Марино — се чудя колко от това е предвидила, защото нищо не би й подхождало повече, отколкото да й наредят да се зарови в неадекватен софтуер и управление на данни, които тя всъщност може да е манипулирала и саботирала при създаването им.

— Разбрала си ме правилно, точно това имах предвид — каза Марино. — Гениален луд учен като нея наистина може да прецака всичко, което си науми. Особено ако има нещо общо с комуникации, технологии или компютри.

— Луси също — припомних му. — И ще продължавам да наблягам на тази злополучна истина. Тя направи Криминологичната мрежа за изкуствен интелект. Каквото може да направи Кари, може го и Луси. Точно така биха мислили във ФБР. Че е в тяхната юрисдикция да подгонят Луси. Могат да я обвинят и да й припишат действия и мотиви за всичко, което си поискат, просто защото тя е способна. Достоверно е. И им отива, ако трябва да сме честни.

— Тогава може би Кари е пуснала музиката, за да ги ядоса и да вкара Луси в беля. Да удвои удоволствието и забавлението — каза Марино. — Да се бъзикаш със звуковата система е като да развееш червено пред бик. Не е незаконно, но е тъпо. Не знаем дали Кари не го е направила, за да се позабавлява.

— Не казвам, че не е способна — отвърнах. — Но се обзалагам, че Джанет и Луси са решили да почерпят Ерин Лория и компания с един концерт.

— Не бива да правят такива глупости. С тези игри се тикат право в ръцете на Кари.

— Не бива да позволяваме на никого да определя как да постъпваме. Това е вярно. Особено вярно е, че Кари иска да ни контролира и да ни промени. Винаги това е искала.

— А пък аз си мислех, че ни иска всички мъртви.

— По един или друг начин това е планът й, сигурна съм — отвърнах.

— Луси трябва да внимава да не се набива на очи точно сега. Може би е добре да поговориш с нея, когато нещата се успокоят. Не бива да влошава ситуацията допълнително.

— Как може тя да се влоши, Марино? ФБР се появиха със заповед за обиск. Агенти изнесоха от дома й нейни вещи, нахлуха в целия й живот. — Включих чистачките и звукът от тях бе като полудял гневен метроном.

— Може да стане по-лошо, ако я арестуват без право на излизане под гаранция. — Марино допуши цигарата до самия филтър. — И не си мисли, че не могат да го направят. Тя притежава хеликоптер и самолет. Пилот е. Има един тон пари. Ще кажат, че има опасност да избяга, и съдията ще отсъди в полза на ФБР. Особено ако намерят съдия в задкулисието със скрит дневен ред — федерален магистрат като съпруга на Ерин. Първият въпрос, който трябва да си зададем, е за момента на операцията. Защо я удрят точно сега?

Днешната дата отново ми се наби в съзнанието. 15 август. Два месеца, откакто Кари ме простреля. Казах обаче:

— Прав си. Защо днес? Или моментът е избран произволно?

— Не знам дали е избран произволно, но също така не мога да се сетя за нищо важно.

— Точно преди два месеца Кари ме нападна. — Не биваше да му го напомням.

— Но защо това ще има значение за ФБР? Защо датата ще ги подтикне към действие? Не виждам как това има значение.

— По-вероятно е да има значение за Кари.

— Е, можем да сме сигурни, че търсят причина да обвинят Луси за нещо. Не знам какво, но мисля, че мога да направя предположение с кого е свързано — каза Марино. — Ако Луси влезе в затвора, това ще е краят й. Няма да оцелее, а на Кари това много би й харесало…

— Нека стоим далеч от такива фаталистични картини. — Не исках да чувам предсказания за Апокалипсиса и едвам се удържах да му призная истината.

Исках да му кажа за записите, макар да продължавах да си задавам същите тревожни въпроси. Ами ако ФБР ги бяха видели? Ами ако ФБР ги бяха пратили, за да заложат капан на мен и на всеки друг, когото бих замесила в това? Не знаех на кого да се доверя и колкото повече се замислях, толкова повече стигах до извода, че не мога да го направя дори със собствената си адвокатка Джил Донахю, а когато съм толкова несигурна, ставам много внимателна. И пресметлива.

— Проблемът е, че щом разследването тръгне, ще ти трябва много късмет, за да го спреш. — Марино рисуваше още плашещи сценарии. — Федералните не се отказват от нищо, освен ако нямат друг избор и освен ако съдебните заседатели не произнесат присъда, а това почти никога не се случва. Луси ще я сготвят. Никой съдебен заседател няма да прояви съчувствие към уволнен федерален агент, който при това е и червив с пари и представен по този начин…

— Предлагам да се съсредоточим върху това, което правим. — Абсолютно не можех да понасям да слушам мрачните му предвиждания за Луси.

— Просто ти казвам фактите. — Той угаси цигарата, пусна я в една празна бутилка от вода, запали нова и ми я предложи. — На̀. Имаш нужда.

Помислих си — какво пък толкова? Взех марлборото. Има някои неща, в които никога не съм преставала да съм добра. Пушенето е едно от тях. Вдишах бавно и дълбоко и емоционалният ми асансьор се качи на етаж, който бях забравила, че имам. Беше хубаво, с много светлина и красива гледка. За миг забравих за гравитацията и тя забрави за мен.

Върнах цигарата на Марино и пръстите ни се докоснаха. Винаги се изненадвах, че загорялата му от слънцето кожа е мека като коприна. Долових афтършейва му: силен, с патина от пот и цигарен дим. Помирисах мократа памучна тъкан на бермудите и спортната му риза.

— Пробвала ли си трева като млада? — Той дръпна от цигарата, държеше я като джойнт.

— Имаш предвид като по-млада?

— Да де. Обзалагам се, че е станало, докато си учила право. Кажи ми истината. Вие от елитните университети сте се събирали да пушите трева, да спорите за тълкувания и прецеденти и за това кой ще промени закона.

— Не живеех така в Джорджтаун. Но може би е трябвало. — Тонът ми бе мрачен и отнесен, не спирах да гледам в огледалата за обратно виждане.

Взирах се през тракащите чистачки в мъгливите платна на шосето. От гумите на колата пред нас и вляво от нас хвърчеше вода. Не надвишавах максимално допустимата скорост. Бях напрегната, очите ми не се отлепяха от огледалата, търсех Кари в тях. Завихме покрай язовира Фреш Понд. Разлюляната от дъждовните капки вода беше с цвят на олово. Отново се чу звукът от търкалянето на някакъв метален предмет отзад, после спря. Не можех да прогоня Кари от мислите си.

ТРАК ТРАК ТРАК.

— Какво е това, по дяволите? — каза Марино и издуха облак дим. — Адски е странно.

— Всичко е прибрано в шкафовете и контейнерите. — Премислих всяка възможност, която можеше да обясни този звук. — Носилките са сгънати и завързани с колани. Не би трябвало да има нищо незакрепено.

— Може да се отворило някое от куфарчетата ти за местопрестъпления. Може да е бутилка, събрана като доказателство, фенерче, нещо, което може да се търкаля.

— Съмнявам се. — Пак се сетих за Кари.

Виждах лицето й. Виждах големите й налудничави очи и тлеещата в тях сладострастност, докато порязваше Луси с ножчето на швейцарската армия. Кари ме бе гледала по същия начин, когато бе стреляла с харпуна. Тракането отзад в колата продължаваше. Марино отбеляза, че шумът преди го нямаше.

— И никой не е влизал вътре — добави той. — Имам предвид, нали няма начин някой да е влязъл, докато бяхме у Луси? Сигурна ли си? Да не са влезли ония от ФБР, за да го преместят? И да са бутнали нещо?

— Сигурна съм, че беше заключен. — Мислех, че съм сигурна, но сега, когато той го спомена, вече не бях толкова сигурна. Несигурността започваше да ме измъчва. Сутринта бях събрала инструментите си точно след като бях получила първото видео „Покварено сърце“. Може би се бях разсеяла, докато подреждах големите пластмасови кутии във вана. Може би бях забравила да заключа задната врата. Това бе нещо, което правех автоматично с ключ, който също така включваше и изключваше алармата.

Никога не оставям вратите отключени по много причини. Като например адвокатите. За да не ме въртят на шиш за това на свидетелската скамейка. За да не накарат съдебните заседатели да се съмняват в достоверността на всяко събрано от мен доказателство, включително и самия труп.

— Уф! — възкликна Марино, когато изпуснатият предмет отзад пак се претърколи и се удари в нещо.

— Почти стигнахме — отвърнах. — Ще проверя.