Патриша Корнуел
Покварено сърце (30)

30.

Излязох от вана и студеният дъжд удари лицето ми и намокри косата и дрехите ми. Вниманието ми бе насочено към цветната леха, към ролката яркожълта лента. Тръгнах нататък като притеглена от някаква сила. Вятърът духаше в стрехите и оттам се носеше някакъв зловещ и неземен свистящ вой.

Клекнах до дървените врати, боядисани в същото сиво-синьо като къщата с острия покрив. Край нея имаше стари тухлени постройки. Студеният дъжд плющеше по главата и гърба ми. Сякаш цели кофи вода се изливаха покрай мокрите ми черни боти, докато разглеждах счупените стъпкани цветя. Мнението ми не се бе променило. Някой бе започнал да отцепва периметъра, бе стигнал само до стълбището към входната врата и после бе спрял. По някаква причина този човек бе оставил ролката лента в цветната леха до вратата към мазето. Тя бе затворена, но не можех да преценя дали е заключена. Докато обмислях следващия си ход, вятърът зави в по-долна октава.

Не исках да бутам или докосвам вратата с обувките или голите си ръце, затова взех един откъртен от бурята клон и го пъхнах под стоманената дръжка. Опитах се да я вдигна. Вратата не помръдна. Извиках това на Марино, който се клатушкаше към мен през потопа.

— Има катинар — обясних му под падащия дъжд. — Някой може да е влязъл през тази врата в ниската част на къщата. Цветята са счупени, все едно някой е стъпвал върху тях. Когато по-рано беше в мазето, забеляза ли тази врата да е отваряна наскоро?

— Долу нямаше много неща и почти нищо не ми хвана окото. — Той се надвеси над мен с ръце на кръста. Водата се стичаше по обръснатата му глава, обувките му бяха подгизнали. — Ако Хайд е дошъл тук с летата, какво ли го е накарало да стъпче цветята?

— Изглежда, че някой го е накарал. Това мога да кажа. — Върнах се към задната част на вана. Локвите на ниската морава и на алеята вече достигаха десетина сантиметра дълбочина.

— Някой го е прекъснал? — Марино цопаше и пръскаше след мен. — И сега никой не може да намери нито него, нито полицейската му кола?

— Както вече предложих, може би е време да му пингнеш телефона. — Опитах задната двойна врата на вана. Беше заключена точно както си мислех. Извадих ключа. Пръстите ми бяха мокри и хлъзгави. Отворих, светлините автоматично се включиха и усетих свежия цитрусов аромат на дезинфектанта и белината, които използваме за почистване на транспортните си средства. Бях наредила да ги мием и дезинфектираме, докато не станат достатъчно чисти, че да ядем в тях, макар че не го мислех буквално. Огледах се за източника на мистериозното тракане. Не видях нищо, което би могло да го причинява. Металният под беше безупречно чист и блестеше като нова монета. Куфарчетата за работа на местопрестъпления и шкафовете бяха здраво затворени, точно както ги бях оставила. Противогазите, химическите набори и големите инструменти като гребла, лопати, брадва и резачки за метал бяха прикрепени на стените. Нищо не бе паднало, нито лаптопите, нито камерата и светлинното оборудване, нито дистанционните за множеството монитори в това, което смятах за мобилния си кабинет. Имах всичко необходимо тук, включително технологии за комуникация, които ми позволяваха да работя и далеч от КЦК, както правех точно сега.

Качих се бавно и тромаво във вана, като внимавах с крака. От мен се лееше вода и капеше по металния под. Претърсих задното отделение, откъдето изглеждаше, че идваше тракането, докато карах. Вниманието ми бе привлечено от вграденото работно място и въртящия се стол, фиксиран за пода. На бюрото имаше компютър и плоски монитори със сигурни полиуретанови покривала и протектори за екраните. От двете страни имаше водоустойчиви и неръждаеми шкафове.

Отворих този отдясно. Нищо необичайно, просто принтер върху изтегляща се платформа, а под него хартия. Спрях за миг, когато телефонът на Марино звънна. Беше диспечерката.

— Добре. Както си мислехме. Това е лошо. Не. Аз също. Все още чакам — каза й Марино. — Ако не чуя нищо скоро, ще ти се обадя. Благодаря.

Телефонът му беше във водоустойчив военен калъф, прикрепен на колана на мокрите му бермуди.

— Нямаме късмет — каза ми той. — Никакъв по-раншен радиотрафик от нито един екип, отзовал се тук, след като с теб тръгнахме сутринта. И нищо за рейндж ровъра. Ако не получим някаква представа какво се е случило с Лейпин и Хайд, ще пуснем съобщение в ефира.

— Тя се опитва да ги намери по радиото и нито един от тях не отговаря — обобщих аз — и намерих това, което търсех, в шкафа вляво от мен.

— Ако до няколко минути няма вест от тях, дърпаме спусъка.

— Може би ще поискаш да го дръпнеш веднага.

 

 

Полираната медна пръчка беше около метър дълга и с дебелината на молив. Лежеше върху купчина сини кърпи. В дъното на съзнанието ми се включи аларма. Забелязах твърдо жълтеникаво оперение от единия край и нещо като извити бръсначи от другия. Наведох се, за да видя по-добре, и долових отчетливата остра воня на разлагаща се плът. Отворих съседния шкаф и извадих кутия с ръкавици.

— Какво е това? — Марино гледаше отвън, дъждът го заливаше. — Какво намери?

— Момент. — Сложих си ръкавици и пластмасов щит на лицето. — Нещо, което със сигурност не би трябвало да е тук.

— Качвам се.

— Не. По-добре остани където си.

Разпечатах етикет за бялата пластмасова линийка, която щях да използвам за мащаб, и направих снимки, без да пипам и размествам нищо. След това бръкнах в шкафа и взех стрелата, която не приличаше на нищо, което бях виждала. Не беше измислена. Не можех да си представя как се е озовала тук. Какъв лък би могъл да изстреля стрела от мед, която тежи близо половин килограм? И дори да бе възможно, каква би била причината?

Вдигнах я с облечените си в ръкавици ръце и огледах червеникавокафявите петна по повреденото острие с три шипа и сложните гравюри по полираното й тяло. Завъртях я в пръстите си. Вонята идваше от оперението, което всъщност не бе от истински пера.

— Какво е това, по дяволите? — Марино пак се накани да се качи и аз пак му казах да не го прави.

— Задното отделение на вана току-що се превърна в местопрестъпление — казах му. — Поне ще се наложи да го третираме така.

— Какво местопрестъпление? — Изражението му беше свирепо.

— Още не знам — отвърнах, докато го гледах как осмисля видяното; едно нещо водеше до друго и се превръщаше от страшно в немислимо.

— Медноглавата змия — изрече той прякора, който медиите бяха подели, прякора на чудовището, което ние познавахме като Кари. — Медни куршуми. Сега и медна стрела.

Неспирното барабанене на дъжда по металния покрив беше много силно и трябваше почти да викам, за да му обясня, че върхът на стрелата е механичен. Разтваряше се при контакт, както става с куршумите с кухи върхове. Целта е да се нанесат катастрофални поражения, да се убива бързо, милостиво.

— Само че, както знаеш, ловните стрели са направени от изключително лека фиброкарбонова пластмаса — добавих. — Оперението служи за стабилизатор при полет и обикновено се прави от истински пера, понякога синтетични. Но не от такъв материал, какъвто и да е той.

Беше около два-три сантиметра, светложълто и твърдо като четка за зъби и като че ли беше лакирано. Намерих лупа и фенерче, за да разгледам по-добре това оперение, което можеше да се окаже от кожа. Не животинска, а човешка. Под светлината и под лупата видях прах, влакна и други боклуци, включително малки тъмни гранули.

Видях остатъци от лепило на местата, където трите тънки кожени стабилизиращи лентички бяха закачени в машинно направените отвори в медното тяло. Сетих се за мумифицирани човешки скалпове. Изпитвах силно подозрение какво точно е това. Покрих един плот със сини кърпи и сложих стрелата върху тях. Острият като бръснач връх се бе разгънал. Изцапаните в червено остриета бяха извити назад, сякаш стрелата бе проникнала в целта и после бе извадена със сила от нея. Кари бе ранила или убила някого. Нямаше как да съм сигурна в това. Но не се съмнявах, че е станало така, и не беше случайност, че нямах възможност да направя прост и бърз предварителен тест за хемоглобин. Медта беше непреодолим проблем и при Кари имаше много малко случайни неща.

Спомних си начина, по който ме гледаше при срещите ни в Куонтико — хладно и пресметливо. Без значение какво казвах за науката, медицината, правото или нещо друго, тя винаги се държеше все едно е по-добре информирана по темата. Усещах, че ме преценява, че търси нещо, което може да потвърди превъзходството й. Обичаше да се състезава. Беше завистлива и невероятно арогантна. Беше изключително начетена, когато решеше, можеше да е чаровна, бе една от най-интелигентните личности, които бях срещала. Познавах моделите й на поведение. Познавах ги толкова добре, колкото и тя моите.

Тя създаваше ситуации и след това саботираше всяко мое ответно усилие и медта бе част от плана. От видеото знаех, че тя вярва в лечебните, направо магически свойства на медта. Освен това бе наясно, че тя създава хаос на местопрестъпленията. Реактивът фенолфталеин плюс една-две капки водороден пероксид веднага оцветяват тампона в розово, без значение какво е веществото, което се изследва. В типичните предварителни тестове за кръв медта държи челно място в предизвикване на фалшиво позитивни резултати.

С други думи, задължително щях да получа потвърждение. Можеше и да е вярно. Можеше и да е подвеждащо. Такава бе уникалната дарба на Кари. Тя създаваше объркване, фалшиви надежди, погрешни поврати, привидни невъзможности. Много я биваше да обърква логиката на другите хора и да мами науката и процедурите. Наслаждаваше се да преобръща с главата надолу рутината и обучението ни. Струваше ми се, че е във вана заедно с мен. Знаех и без емпирично доказателство, че това, което си мисля, скоро ще бъде потвърдено. Нямаше смисъл да отричаме, че всички беди в този ден идват от един и същ източник.

Кари бе тук. Можеше и да беше до нас точно в този момент. Обясних това на Марино, докато той стърчеше стоически под пороя, защото нямаше къде другаде да отиде, освен ако не влезеше в кабината. Но той не искаше. Щял да почака. Усещах го как ме гледа, докато режех и сгъвах тежка бяла хартия. Той не можеше да бъде толкова сигурен като мен, защото не беше гледал записите и не знаеше за тях. Но можех да си представя мислите му. Запечатах пакета с червена лента, на която се подписах и сложих дата. Той се взираше мълчаливо в мен с приведена под проливния дъжд глава. Лошото му настроение беше по-черно и от облаците над нас.

— Сигурна ли си, че не е тук отпреди? — попита накрая. — Може би е от някой друг случай и е била някак си забравена. Или е шега? Нечия извратена шега.

— Не говориш сериозно.

— Сериозен съм като инфаркт.

— Не е от друг случай и не е шега. Поне не е нещо, което нормален човек би сметнал за шега. — Бръкнах в джоба на панталоните си за увития в найлонова ръкавица метаматериал, който бях намерила в имота на Луси.

— Хващам се за сламки, защото не искам да повярвам — каза той.

— И аз не искам да повярвам — съгласих се.

— Как е попаднало това нещо във вана, по дяволите?

— Не знам. Но е тук.

— И си мислиш, че е тя.

— А ти какво мислиш, Марино?

— Но как е влязла във вана ти? Да започнем с това. Едно по едно.

— Някой е сложил стрелата в шкафа вляво от бюрото. Такива са фактите. Не се е озовала там сама, нали? — Сложих етикет на найлонов плик за доказателства и написах на него времето и мястото на намиране на шестоъгълника от приличащ на кварц материал, който бях прибрала в пръста на ръкавицата.

— За какво става въпрос? За шибания Худини? — Марино беше гневен и груб, защото беше уплашен; очите му шареха навсякъде, дясната му ръка бе на кобура на кръста му, в който се намираше неговият глок 40-и калибър.

— Най-голямото ми притеснение е, че още някой може да е мъртъв. — Свалих ръкавиците и щита за лице, сложих пакетите в стоманения шкаф за доказателства, затворих вратата и го заключих с отпечатък от пръста си. — Ако петната и оперението са това, което си мисля, значи имаме още един проблем. Откъде е дошъл този биологичен материал? От кого или от какво е дошъл?

— Може ли да е от нея? — Имаше предвид Шанел Гилбърт.

— Не липсва нищо от скалпа й и косата й не е къса и боядисана в светлорусо. Ако това, което видях, е човешка кръв и човешка тъкан, значи не са от нея.

Бях сигурна в това. Казах му, че се чувствам като попаднала в капан. Бутнах две черни пластмасови кутии към него и те изстъргаха по стоманения под. Обясних му, че ще е трудно да докажа, че сама не съм поставила стрелата в шкафа.

— Аз бях свидетел как я намери. Знам, че не си я сложила ти. — Марино взе кутиите и ги остави на наводнената алея.

— Няма как да си сигурен в това. Все пак е в моя ван — повторих. Щеше да се наложи да му кажа за видеата, защото сега залозите се бяха променили.

Кари току-що бе заявила присъствието си. И това променяше всичко веднага и напълно.

— Но със сигурност не съм слагала тук медна стрела. Никога преди не съм я виждала. Кълна ти се — казах.

— Видях те да я снимаш и снимките имат дата и час, отпечатани на тях. Имаш доказателство, че вече е била във вана ти. Че си я намерила, защото е започнала да трака.

— Говори си каквото искаш. Независимо дали имам доказателство, или не, ми е заложен капан. Нарочно — повторих, докато той взимаше ключовете за вана от мен. — Луси се чувства като в капан, сега и аз — добавих и щеше да се наложи да му кажа истината, цялата истина. — Всички сме вкарани в капан и по-добре да мислим усилено и по друг начин за това, което правим. И да започнем веднага.

Той тръгна бавно около вана, а аз останах да чакам в задното отделение и се замислих как ли ще реагира на това, което щях да му призная. Щеше да каже, че е трябвало да му съобщя преди часове. Че не е трябвало да гледам видеата, освен ако и той не е гледал заедно с мен. Чувах го как проверява всички врати, отключва ги и после ги затваря с трясък под безмилостния дъжд.

Спорех със себе си, че няма значение как ще се почувства или реагира той, защото в светлината на случващото се щеше да е безотговорно да не му кажа. Чаках го да се върне при отворената задна врата. Когато дойде, каза, че всяко отделение е заключено и няма следи от проникване с взлом. А аз казах:

— Марино, искам да ме слушаш внимателно. Това, което се каня да ти кажа, няма да ти хареса.

— Какво? — Той се изнервяше все повече и ако това беше грешка, нямаше връщане назад.

Наистина не знаех какво друго да направя. Бяхме в капан, Кари ни бе хванала в него и искаше да си останем в него. Обичайните ни навици, протоколи и процедури за справяне и с най-малките задачи бяха преобърнати с хастара навън, с главата надолу. Бяхме разбити и всмукани в друго измерение. Беше го правила и преди. Правеше го отново. Спомних си какво казваше моят шеф генерал Джон Бригс, началникът на военните съдебни лекари: когато намерят нещо, което действа, терористите продължават да го използват. Предвидимо е.

Кари Гретхен беше терористка. Правеше това, което знаеше, че действа. Създаваше хаос и объркване. За да изгубим посока и вярна преценка. За да се нараним един друг.

„Мисли!“

— Ще се наложи да мислим в движение — казах на Марино.

— Не разбирам за какво говориш, по дяволите!

„Помисли какво тя би предвидила, че ще направиш точно сега.“

— Обичайният начин, по който правим нещата, не е задължително адекватен и приложим и ще трябва да сме гъвкави и изключително внимателни, защото започваме отначало, все едно трябва да измислим отново колелото. Защото в известен смисъл правим точно това. Тя познава нашия наръчник, Марино. Познава готварската ни книга. Знае всеки правилник, който някога сме прочели за всичко, което правим. Трябва да сме отворени към промяна и да внимаваме за всяко предположение, което тя би могла да направи на основата на това, че ни познава толкова добре.

„Тя предполага, че няма да кажеш на никого.“

— Не смятах да ти казвам, но си промених решението, защото предполагам, че тя очаква да го запазя в тайна. Днес ми бяха изпратени три видеа. — Говорех високо, бавно и спокойно, за да прикрия бурята вътре в себе си. — Записи, направени от Кари с камера за наблюдение, както личеше по всичко. Очевидно са снимани тайно в стаята на Луси в общежитието в Куонтико през 1997 година.

— Кари ти е пратила видеа отпреди седемнайсет години? — Марино ме гледаше невярващо. — Сигурна ли си, че не са фалшиви?

— Не бяха.

— Какво имаш предвид с това „не бяха“?

— Наблягам на миналото време.

— Дай да ги видя.

— Не мога. Това имах предвид с миналото време. В мига, в който свършваха, те изчезваха и линковете не водеха към нищо. После изчезваха и самите съобщения, сякаш никога не съм ги получавала.

— Имейл съобщения? — Мокрото лице на Марино бе съвсем бледо, кървясалите му очи гледаха лошо.

— Есемеси. Все едно пратени от телефонния номер за спешни случаи на Луси.

— Логично. И е гадно. Телефонът й е у ФБР. Ще видят какво е пратила. Ще си помислят, че тя ти е пратила видеата. И това ще подсили тезата им, ще обвинят нея за направеното от Кари.

— Да се надяваме, че няма да се появи нищо. И не би трябвало, защото съм почти сигурна, че Кари е хакнала номера за спешни случаи на Луси. Съобщенията не са от Луси, нито от някое нейно устройство.

— Трябва да ми дадеш телефона си. — Марино протегна ръка. — Трябва да извадя симкартата и батерията, ако изобщо искаш някога да имаш доказателства за това, което казваш. Трябва да можем да покажем, че Луси няма нищо общо с това.

— Не.

— Симкартата може да се окаже единственото доказателство, което имаш…

— Не.

— Колкото повече чакаш…

— Няма да си изключа телефона — прекъснах го. — Ако го направя, няма да мога да видя следващото, което реши да изпрати.

— Чуваш ли се какво говориш?

— Линковете с видеата са истинската причина да тръгна оттук тази сутрин. Боях се, че телефонът на Луси е у Кари, както и от това, което може да означава това, ако е истина. Искам да си задържа телефона.

Марино се наведе да погледне нещо под мен в задната част на вана. Интересуваше се от стоповете.

— Когато ти кажа повече за видеата, ще разбереш притеснението ми — продължих да обяснявам. — Луси не вдигаше, когато се опитвах да се свържа с нея. Джанет също. Сега вече знаем, че е било защото ФБР са ги били ограничили и са им конфискували вещите. Какво има? Какво намери?

Марино се бе навел към задните светлини на вана.

— Мамка му — каза със зловещ тон. — Не мога да повярвам.

— Сега пък какво?

— Точно под носа ни. Както казват — пред очите на всички. — Гледаше левия стоп, ръцете му бяха хванати зад гърба по начина, по който го правеше, когато не искаше да пипа нищо. — Можеш ли да ми дадеш чисти ръкавици?

Извадих две от кутията. Подадох глава през задната врата, за да видя какво е намерил, и силният дъжд ме нападна. Плисна по тила ми, докато броях липсващите болтчета от лявата рамка, на която бе прикрепен стопът. Пет ги нямаше. Единственото, което бе останало, беше надраскано и изкривено.