Патриша Корнуел
Покварено сърце (16)

16.

Сякаш по даден знак жена с бежови спортни панталони и тъмна блуза отвори предната врата. Беше ни виждала през охранителните камери, макар и без да чува какво си говорим. Глокът, 40-и калибър, и блестящата метална значка на колана на Ерин Лория бяха прекалено големи за крехката й фигура. Моментално направих пълен оглед. Раменете й бяха леко приведени, почти на път да се прегърбят. Зъбите й бяха правилно подредени и естествено изглеждащи, без промяна на цвета от загуба на емайл. Ръцете й бяха покрити с мъх, имаше хубава тъмна коса. Анорексичка или булимичка. Щеше рано да получи остеопороза и сърдечни проблеми, ако не внимаваше. Не ми изглеждаше позната. Не мислех, че съм я виждала. Но много добре знаех коя е.

Специалният агент, ръководител на операцията, жената, може би имала връзка с Кари Гретхен, ни гледаше как приближаваме по каменния тротоар. Тръгнахме по него, а тя продължаваше да ни гледа, без да продумва. Лицето й бе обградено от дълга черна коса, която преждевременно бе започнала да оредява по слепоочията. Имаше крива усмивка, която в най-добрия случай можеше да мине за неискрена, а в най-лошия за надменна, каквато изглеждаше точно в момента. Трябваше много внимателно да се вгледам, за да открия в нея осанката на бивша кралица на красотата. Наложи се да се взирам по-усилено, за да видя фината костна структура под почернялата от слънцето кожа. Заобленостите й бяха заменени с изпъкнали кокали, плосък задник и увиснали гърди. Тъмните й очи бяха раздалечени и с торбички под тях и покрай нацупената й уста имаше бръчки.

Остатъците от хубостта й на кукла Барби бързо чезнеха. Дори да я бях срещала в Куонтико, когато Луси беше там, не можех да си я спомня, а съм добра физиономистка. Нямаше никаква искра на разпознаване, а щеше да има, ако някога се бяхме запознавали, ако бях говорила с нея. Най-много да бяхме се разминали по някой коридор. Или да сме били в асансьора по едно и също време. Не знаех, а и не ми пукаше дали е имала сексуални отношения с Кари. Имаше значение само това, в което бе вярвала Луси по онова време. Беше потресаващо нередно точно Ерин Лория да води атаката срещу имота на Луси, както и че изобщо има нещо общо с племенницата ми.

— Сещам се за любопитен конфликт на интереси. — Не я поздравих приятелски.

— Моля?

— Замислете се внимателно и може и да разберете за какво говоря. — Не й протегнах ръка. Беше ми невъзможно да не си мисля за онова, което бях видяла на записа, да си представям Луси край нея, наранена и изпълнена с ревност, след като Ерин се бе появила на пътеката с жълтите павета. Не можеше да е съвпадение. Изглежда, Кари и Ерин бяха имали връзка под носа на Луси и не можех да си представя какво е минало през ума на племенницата ми, когато седемнайсет години по-късно Ерин се бе появила в дома й със заповед за обиск. — Аз съм Кей Скарпета, главен съдебен лекар.

— Да, знам.

— Просто държа наистина да знаете. Мога да ви се легитимирам, ако трябва — казах, докато тя блокираше вратата. Не помръдваше нито сантиметър. — Вярвам, че с Луси вече се познавате — добавих с язвителна ирония.

— Знам коя сте. И познавам племенницата ви. Сигурна съм, че и вие сте наясно, че с нея се знаем отдавна. — Влудяващата й усмивка отново се появи, докато се взираше в Луси. — Хубаво е да видя, че не си избягала.

— Сигурна съм, че това е истинската причина да вдигнеш хеликоптера във въздуха. В случай че се опитам да избягам от собствения си имот. Това наистина изглежда като брилянтното мислене на ФБР. — Луси имаше навика да говори отегчено, когато всъщност изпитваше презрение.

— Тъпа забележка. Казах го на майтап. — Хуморът на Ерин изглеждаше високомерен. — Разбира се, че не би била толкова глупава, че да избягаш. Само те дразнех.

— Нека позная кой лети. — Луси погледна нагоре към черния военен хеликоптер с двоен двигател. — Джон, метър деветдесет и пет, със 140-килограмово напомпано със стероиди тяло. Големия Джон, елегантен колкото товарен камион. Трябваше да го видиш как се приземява на платформата онзи ден при хангара, който твоите хора използват в „Ханском“. О, съжалявам. Не знаеше ли, че всички знаят за тайния хангар за специални операции на ФБР във военновъздушната база „Ханском“? Големият платен от данъкоплатците наскоро ремонтиран хангар до „Медфлайт“?

— Както и да е. — Луси продължи да я дразни с не толкова тайния хангар край Бостън. — На Големия Джон му трябваха три опита, за да кацне на платформата, колесниците полудяха, единият докосна земята и отскочи като прохождащо кученце, което пристъпва плахо, докато се учи да изкачва стълби. Винаги познавам, когато Големия Джон е на лоста. Мога да му дам някои съвети за прекаляването с контрола. Като например — мисли, не пипай всичко. Такива работи.

Виждах яда зад очите на Ерин. Беше раздразнена и се опитваше да измисли как най-добре да отвърне. Според мен нямаше никакви шансове.

— Бих искала да вляза в къщата на племенницата си. — Погледнах покрай нея в голямата отворена постройка от дърво и стъкло, извисяваща се над водата.

— Идеално — каза Ерин, без да се отстрани. — Защото искам да ви задам няколко въпроса.

* * *

Тръгнах по прашните стъпки по дебелия под от черешово дърво. До стената имаше купчина бели кутии.

Във всекидневната липсваха абажурите от слюда, семплите дървени мебели бяха небрежно разместени, а възглавниците — разхвърляни. Забелязах пластмасови чаши и смачкани торби от храна върху масите и по африканската махагонова полица над камината. Празни пакетчета от захар и бъркалки изпълваха стъклената купа — произведение на изкуството — която бях купила на Луси от Мурано. За два кратки часа достойното за снимка в списание жилище вече изглеждаше така, сякаш през него е минала цяла армия. ФБР също показваше на Луси среден пръст. Или по-точно — правеше го съквартирантката й от общежитието.

— Запазете си въпросите за Джил Донахю — казах на Ерин. — Тя скоро ще е тук. И знаете ли как е в света, от който идвам? — Срещнах хладния й престорен поглед. — Не ядем и не пием на местата, на които правим оглед. Не внасяме кафе, не си наливаме вода и не ползваме тоалетната. Със сигурност не оставяме боклуци. Изглежда, сте забравили базисното обучение за претърсване на местопрестъпление, което е изненадващо, тъй като сте омъжена за съдия. Трябва да знаете, че повечето от тези грешки ще ви излязат солено в съда.

— Моля, влезте — каза Ерин, сякаш тя живееше тук и сякаш аз току-що не й бях казала тези думи.

— Ще проверя какво става — каза Луси и понечи да се отдалечи.

— Не бързай. — Ерин леко я хвана за рамото.

— Не ме пипай — каза тихо Луси.

— Как е кракът ви? — попита ме Ерин, като стисна Луси още по-здраво. — Когато чух за това, първата ми мисъл беше как сте успели да не се удавите? И между другото Зеб ви праща много поздрави.

Бях сигурна, че на съдия Безсъние му липсвам колкото дупка в главата. И отвърнах:

— Моля ви, предайте му много поздрави и от мен.

— Моля те най-любезно да ме пуснеш — каза Луси и Ерин осъзна, че е по-разумно да не я държи повече.

— Изглежда, че ходенето ви е доста трудно напоследък — продължи Ерин. — Били сте на колко? На двайсет и пет, на трийсет метра под водата, когато сте загубили съзнание? Ако някой ме простреля с харпун, със сигурност ще припадна.

— Ще мине известно време преди кракът ми да се оправи. Но очаквам да се възстановя напълно. — Прозвуча надуто и точно така трябваше да прозвучи рецитацията на тези думи, които бях репетирала през дългите изпълнени с болка седмици. — Това е единственият въпрос, на който ще отговоря преди Джил Донахю да дойде тук.

— Разбира се. Направете както сметнете за добре, но не виждам тук някой да се опитва да ви прочете правата, доктор Скарпета. Ние не ви разпитваме, само молим за малко разяснения, които могат да са ни в помощ. — След това се обърна към Луси. — Боя се, че ще трябва да ти взема телефона. Бях любезна. Можех да го взема веднага щом пристигнах тук, но не го направих. Доверих ти се, а ти какво направи? Започна да бърникаш в охранителната система.

— Не е охранителната система — каза Луси, — а моята охранителна система. Мога да правя с нея каквото си поискам.

— Доверих ти се — повтори Ерин, — а за благодарност получих намеса в разследването ни. — Тя взе телефона на Луси. — Вече не съм любезна.

— Твоето доверие беше да ме държиш достатъчно дълго до телефона ми, за да видиш с кого ще се свържа и какво друго ще направя, докато бърникаш във всичко, което имам — каза Луси. — И ти благодаря за това. За мен беше полезно да разбера от какво се интересувате, но не и за вас. Това, което всъщност искате, са потребителски имена и пароли, но засега не сте успели да ги докопате, нали? И познай какво! Никога няма да стане. Дори Агенцията за национална сигурност и ЦРУ не можаха да проникнат през моите защити.

Но някой друг беше.

Изглеждаше, че този някой, най-вероятно Кари, бе хакнал телефона на Луси и бе влязъл в компютърната й система, в безжичната мрежа, а това на свой ред щеше да компрометира домашната й охранителна система. Всяка част от живота на Луси бе част от система, прекалено сложна, за да я проумея. Нейните мрежи имаха подмрежи, сървърите й имаха сървъри и прокситата й имаха проксита.

Беше факт, че никой наистина не знаеше какво точно прави тя и в какви граници се простира. Но ако някой бе проникнал в личното й пространство и това бе Кари? Тогава нямаше как да не се зачудя дали Луси не го е позволила. Може дори да го беше предизвикала. Ако й бе отправено киберпредизвикателство, тя по инстинкт би го приела. Убедена, че може да спечели.

— Можем да влезем във всичко, което поискаме — похвали се Ерин. — Но ако си умна, ще решиш да ни съдействаш. Ще ни дадеш всичко, от което имаме нужда, включително и паролите. Колкото по-трудна ни правиш работата, толкова по-лошо ще е за теб.

— Сега вече се уплаших. — Тонът на Луси беше смразяващ като сух лед и си спомних как на записа казваше саркастично на Кари, че се страхува. Не се страхуваше. Не и по начина, по който биха го направили другите.

— Винаги си била прекалено самоуверена. — Ерин препречи вратата с ръка и реших, че го прави заради мен. Беше невероятно. Тя се фукаше. Бих се усмихнала, ако нещо от случващото се в този момент бе смешно. — Това те вкара в беда първия път.

— Първия път? — Луси гледаше как хеликоптерът обикаля над имота й. — Нека се опитам да се сетя кога беше това. Да видим. Кога за първи път се вкарах в беда? Вероятно съм била на две или три години или може би още не съм била родена.

— Виждам, че си решена да усложниш нещата възможно най-много.

— На сто и осемдесет, двеста метра в тази горещина и влажност с голям екипаж? — Луси не откъсваше очи от хеликоптера, който вече летеше ниско над гората до къщата. — Нека позная. Поне шест души отзад. Вероятно яки момчета с много оръжие. Но аз не бих висяла като самоубиец, ако бях на мястото на Големия Джон. Късмет с автопилота при извънредна ситуация. И ако бях на негово място, вече щях да съм кацнала заради времето, което се задава. Може би ще искаш да предадеш това по радиостанцията на Големия Джон и да му напомниш, че ще има още само трийсет минути прилична видимост, преди да трябва да управлява при специални условия и накрая да се разбие. Може би той ще поиска да се измете към „Ханском“, докато още може, и да прибере скъпата ви поръчкова птица в поръчковия хангар, защото има вероятност от градушка.

— Не си се променила. Същата арогантна… — Ерин понечи да каже нещо вулгарно, но се спря.

— Арогантна какво? — Луси я погледна.

— Същата си, каквато си била винаги. — Ерин я изгледа злобно и след това се обърна към мен. — С племенницата ви бяхме по едно и също време в Куонтико.

— Странно, но не помня — излъга убедително и с лекота Луси. — Може би ще ми покажеш някоя стара снимка на класа, да ми посочиш коя си на нея.

— Много добре ме помниш.

— Не те помня. — Луси изглеждаше напълно невинна.

— Напротив. И аз те помня.

— И от това трябва да заключа, че ме познаваш?

— Знам достатъчно. — Ерин го каза, като все така гледаше мен.

— Работата е там, че не ме познаваш — отвърна Луси. — Нищо не знаеш за мен.

Сега не му бе времето да чета лекции на Луси. Но ако можех, бих й казала, че не е никак безопасно да говори така. Гневът й рушеше прикритието й. Той я бе овладял и бе дал допълнителен стимул на ФБР да й подрежат крилцата или да я приберат.

— Искам да видя заповедта — казах на Ерин.

— Този имот не е ваш.

— Някои мои лични вещи, някои от тях вероятно свързани със случая, се намират в тази къща. Може би трябва да сте по-внимателни, за да не компрометирате нещо, което може да ви създаде проблем.

— Да започнем със следното: тук сте само защото аз съм го позволила. — Ерин бе решила да превърне това в състезание. — Защото се държа приятелски и съпричастно.

Бръкнах в дамската си чанта и извадих химикалка и бележник.

— Просто правя същото, което и вие. Водя си бележки.

— Нищо не си записвам. — Тя вдигна празните си ръце.

— Но ще си запишете. — Погледнах си часовника. — Единайсет часът и двайсет и пет минути преди обед, петък, петнайсети август. Намираме се във фоайето на къщата на Луси в Конкорд — Записах си го. — И току-що попитах агент Ерин Лория за заповедта, защото също съм сред обитателите на тази къща. Не през цялото време, но имам стая тук, в която има лични вещи и поверителна информация. Затова поисках да видя заповедта.

— Това не е вашата къща.

— Ще цитирам четвъртата поправка на конституцията — отвърнах. — „Правото на хората да бъдат сигурни в неприкосновеността на своята личност, дом, документи и имущество не може да бъде нарушавано от необосновани претърсвания, арести и изземвания.“ Бих искала да видя заповедта, за да се уверя, че е надлежно подписана от съдия и че този съдия случайно няма да се окаже съпругът на специален агент Ерин Лория почитаемият Зеб Чейс.

— Това е нелепо! — прекъсна ме тя. — Той е във Вирджиния.

— Той е федерален съдия и теоретично може да подпише всяко искане към федерален съд. Разбира се, че това би било неетично. — Продължавах да си водя бележки. — Бих искала да видя заповедта. Помолих ви три пъти. — Подчертах си в записките за по-голям ефект.