Патриша Корнуел
Покварено сърце (48)

48.

Първият знак за неприятности беше, че лампите над стълбището вече не работеха. Имах фенерче в чантата си и бръкнах да го извадя заедно с деветмилиметровия ми пистолет.

Ерин Лория крещеше някъде под нас в напълно тъмното мазе:

— ФБР! Излез веднага с вдигнати ръце!

Осветих стълбите и стените. Натиснах ключовете на лампите, но те не светнаха. Ако в мазето имаше и други агенти, не ги чувах и виждах. Струваше ми се, че сме сами. Чувствах, че сме направили може би най-лошата грешка в живота си.

— ФБР! Излез веднага с вдигнати ръце!

Гласът на Ерин Лория беше на запис.

После пак се чу онзи тряскащ звук и този път като че ли идваше от дъното на мазето, от другата страна на дървената врата към задния двор.

— ФБР! Излез веднага с вдигнати ръце!

Кари ни се подиграваше със записа на Ерин Лория, която все едно рецитираше реплики от евтина кримка. Агентите на ФБР не бяха тук долу или ако бяха, нямаше и следа от тях. Докато осветявах празното мазе, осъзнах, че сме там, където трябва. Беше планирано, но не от нас. Това бе нейният план.

— Стой зад мен — каза Бентън тихо.

Нямаше къде другаде да бъда. Не можех да бягам и не можех да остана на едно място в тъмното, докато той вървеше с извадено оръжие. И тогава лъчът спря на място, което не бе на едно ниво с каменната стена около него, и това също бе нарочно. Привлякох вниманието на Бентън към това, което приличаше на таен проход, тръгнахме към него и пак чухме тряскането, звучеше по-силно с приближаването ни. Бентън бутна стената с крак и тя се отмести, после пак се чу тряскането — и се озовахме пред тъмен стар тунел, вероятно на възрастта на къщата.

Долових хладен тежък мирис като от затворено пространство. Насочих фенерчето към отвора вляво от нас. Тряскането се чу пак. Тунелът светна, сякаш бе избухнала бомба. Писъците на Трой Росадо бяха удавени в звука и не бе възможно някой в къщата да го чуе. Той бе под земята, окован за китките към метални халки, прикрепени за стената. Още един гръм и силен блясък и под неговата светлина видях лудите му очи, късата му изрусена коса.

Беше гол, имаше само кърпа, вързана с въже за тесния му таз като превръзката на Тарзан.

На една ръка разстояние зловещо се поклащаше окачена композиция, която се състоеше от малко зелено плюшено мече…

Г-н Пикъл.

И ножче на швейцарската армия.

Онова от стаята на Луси в общежитието.

Имаше и сребърен ключ, бутилка вода и десерт.

Бяха свързани с медни жици, нагласени така, че Трой да го удря ток всеки път, когато се пресегне за вода и храна или се опита да се освободи. Още голи жици висяха от тавана и докосваха главата, раменете и гърба му като пипала на медуза. Помирисах вонята му, когато го доближихме. В дъното се виждаше фризер от неръждаема стомана с двойна стъклена врата. Вътре имаше контейнери с кръв, множество торби от половин литър, тъмночервени и замразени. Тя си бе пускала сама кръв.

Имаше и работно пространство. Кухненски робот. Празни стъклени бутилки. Върху стара дървена работна маса имаше черно копринено долнище от пижама. Шивашкият манекен върху метална поставка приличаше на торс без лице. Навсякъде виждах сребристи проблясъци от огледала.

Трой изръмжа и изведнъж се хвърли върху окачената композиция. Сгърчените му пръсти докоснаха ножчето, то се залюля опасно, чу се тряскането и той изпищя под светлината, която приличаше на светкавица от фотоапарат.

— Трой? — повиках го, очите му се разшириха и той се огледа полудял от страх.

Знаех защо сме примамени тук. Кари очакваше да го спасим. Но това щеше да изисква цена, която вече бях решила, че няма да платя. Трой може би беше единственият свидетел, който да потвърди, че Кари е жива и виновна за случилото се, и бях сигурна, че това е изборът, който се очаква да направя. Имах нужда от Трой заради Луси. Видях Бентън да влиза в онова негово особено състояние, като боен самолет, който се подготвя за атака.

— Трой? Обърни се и погледни зад себе си — каза Бентън.

Хванах го за ръката.

— Бентън, недей. — Не биваше да се приближава повече.

Видях голите жици и водата по каменния под и казах на Бентън, че не можем да стигнем до Трой, без да се изложим на риска да бъдем убити от токов удар. Но Бентън беше в същото състояние, в каквото бе Марино преди малко. Върши си работата. Рискувай живота си. Пожертвай се, ако се наложи, защото в това са се клели хората като нас.

Трой посегна с окованата си ръка към сребърния ключ. Докосна го немощно сковано, сякаш беше полузаспал и сънуваше кошмар. След това се опита да хване ножчето, но всеки път, когато композицията се раздвижваше, електрическата верига се затваряше. Чуваше се тътен, блясваше ослепителна светлина и Трой пищеше. Когато разклати глава, забелязах на тила му правоъгълна рана, тъмна, хванала коричка следа на мястото на липсващия скалп от темето до врата.

Тесните му бледи гърди се повдигаха и спускаха бързо. Изпитото му лице беше брадясало — ако младежкият мъх може да мине за брада. Чуха се стъпки и той се сви. Но не виждахме никого. Тук нямаше никой друг освен нас тримата. Осъзнах, че може би чуваме друг запис, който ни води по адската схема на Кари.

Стъпките се чуха отново, сякаш се приближаваха, а Трой реагира като кучето на Павлов. Бе обзет от ужас.

— Не! Моля те, не! — Започна да хленчи като бебе, плачеше и стенеше, а металът се триеше и удряше в стената. — Не — молеше той. После краката му омекнаха и той се плъзна по мокрия каменен под. Изглеждаше прекалено изтощен да стои прав. Беше увиснал като парцалена кукла. Успя да се изправи и се огледа невиждащо. Пак посегна към ключа и докосна бутилката с вода, която се удари в Г-н Пикъл. Чу се тътен, блесна светлина и Трой пак бе ударен от ток.

— Не! Моля те! — Той плюеше през дупката, в която някога бяха били предните му зъби. — Моля те, не ме наранявай повече! Моля те… — крещеше, — моля те!…

Присви се и обърна голия си гръб към нас. По гърба и по раменете му имаше дълги подпухнали следи от изгаряния в различни нюанси на червеното. Той грабна ключа, който беше почти в обхвата на окованите му ръце, и последва нов тътен. Трой изпищя и падна, сви се на топка на мокрия под като уплашена стоножка.

— Не! Не! — крещеше. — Моля те. Ще съм послушен. Моля те, пусни ме! Ще направя всичко. НЕЕЕЕ! — Писъците му раздираха въздуха, тътенът отекваше отново и отново и аз си спомних какво бе казала Луси на Джанет за портите на ада.

Не ги оставяй да те треснат по задника, когато влизаш. Луси бе цитирала каквото й бе казвала Кари. За този звук се сещах всеки път. Трясването на портите на ада. Затварянето на затворническа врата. Трой хленчеше и скимтеше. Осъзнавах какво е забъркала Кари. Давах си сметка какъв избор се очаква да направя и той бе проклятие, наказание, специално подготвено за мен. Забелязах топчетата боклук по пода.

И водата навсякъде, която проблясваше, когато лъчът на фенерчето ми осветяваше мръсните камъни. До Трой имаше кофа с вода. Подозирах, че непрекъснато се опитва да я придърпа с крака. Виждах колко сухи и напукани са устните му. Беше обезводнен и гладен и Бентън искаше да го спаси.

— Бентън, не се приближавай — казах, когато Трой пак бе ударен от ток. Разбрах, че всеки път, когато сме чували тряскането, то е било от неговите мъчения.

Трой вече бе с толкова промит мозък и в такова състояние, че не можеше да различи кое е реално и кое не. Когато записът тръгваше, пищеше и се свиваше. Помирисах амоняк. Усетих прясната воня от червата му, докато той се изпускаше на пода. Босите му крака бяха мръсни, с дълги извити нокти. Това някога красиво момче бе превърнато в истински звяр.

— Трябва да го изведем преди да умре от токов удар — каза Бентън. Оглеждаше се и знаех какво е намислил.

Искаше да намери елтаблото. Търсеше как да прекъсне захранването. Отдалечи се от мокрото пространство и вече нямах съмнение какви са намеренията му. Щеше да опита да спаси това момче, което бе помогнало в убийството на собствения си баща, което палеше пожари, заплашваше и насилваше сексуално когото си поиска. Трой Росадо беше боклук, но не ми бе позволено да имам подобно мнение. В живота си не бе правил нищо друго, освен да наранява хора, но не ми бе позволено да изпитвам омраза към него и за това.

— Не мърдай. — Бентън щеше да го спаси.

— Не се приближавай — предупредих го.

Трой бе полудял от страх и болка, ръката му се мяташе немощно, търсеше малкия сребърен ключ, който висеше на дълга метална жица. Търсеше ножа, а Г-н Пикъл бавно танцуваше във въздуха. Изглеждаше точно както го помнех, както и на първото видео, което бях гледала тази сутрин. Споменът за него беше ужасен. Трескаво търсех начин да спра случващото се.

— Не мърдай — повтори Бентън на Трой. — Стой неподвижен, за да можем да те измъкнем, момче.

Но Трой беше обезумял, предишната му личност вече я нямаше. Не можеше да схване какво му казваме и продължаваше да се пресята към ключа, към бутилката вода, към десерта и глупавото плюшено мече, което бях спасила от антикварен магазин в Ричмънд преди толкова години.

Демоничната композиция беше като жива около главата му и той продължаваше да си причинява токови удари и да пищи. Вниманието ми бе привлечено от кофата. Наведох се и я взех. Минах пред Бентън, стъпалата ми бяха на сантиметри от мокрия участък на пода.

— Какво правиш? — възкликна той.

Проклета да бях, ако някой от нас умреше. Съжалявах, че с Трой може да стане така. Плиснах водата върху него и по висящите над него жици. Те пуснаха искри и започнаха да пукат от късото съединение.

Тишина и мрак, дори записаните тряскания бяха спрели. Помирисах опърлена коса и плът, но сграбчих сребърния ключ, висящ над Трой, и отключих оковите му. Свалих отпуснатото му тяло на пода и започнах да му давам първа помощ.

 

 

Една седмица по-късно

Картините и звуците отключват спомени. Плискането на вода в мивката. Тракането на включения котлон. Трясването на мрежата на вратата. Почукването на чаши и прибори. Потракването на бутилки. Гръм от ауспуси на улицата. Баналните събития напомнят за необичайни и ненормални случки.

— Какво ще пиеш? — попитах Бентън, докато си мислех за утрешната първа страница на „Бостън Глоуб“.

Не исках да влизам в противоречие. Не исках да ми пука и се опитвах да не пропилявам силите си в гняв. Бентън ми бе казал всичко за тази история, както и за други, а той би трябвало да знае, след като неговото подразделение в Бостън ги бе планирало. Развяваше знамето. Обираше похвалите.

Сензационни заглавия и съобщения в медиите, и ни чакаха и още, но всичко беше лъжа. Беше пълна тъпотия. Не ФБР бе устроило капан на Кари Гретхен. Трой Росадо не беше масов убиец. Той не бе убил агенти на ФБР и полицаи. Освен това не бе виновен и за случилото се в мазето. Той не беше нищо повече от жертва. Но ФБР не можеше да устои да не си направи реклама. Все едно те бяха измислили повествованието, основано на данни, и всеки момент щяха да бъдат унищожени от него.

— Не знам. — Бентън местеше бутилките и четеше етикетите. — Раздвоен съм. Може би не трябва изобщо да пия. Утре, след като проклетата история излезе на бял свят, ще е ужасен ден.

Това включваше снимки в тунела, който беше от XVII век, когато имотът от стотици акри бил застроен от англичанин на име Александър Айрънс. Бил женен, имал осем деца и много прислуга, имал какво да защитава. Оригиналните документи показваха, че разполагал с тайни мазета, пълни с храна, барут и оръжия и цяло състояние от сребро, злато и кожи. Носели се слухове, че бил капер, сиреч пират частник.

Със сигурност знаехме, че е имал подземен обор, приличащ на формичка за лед с отделения без прозорци, каменни стени и пръстен под. Те бяха под къщата, някъде между килията за изтезания на Кари Гретхен и живия плет отзад, край който бях забелязала тухли и камъни.

— С удоволствие бих пила мартини, но се боя, че ще ме събори в леглото. — Вдигна се пара, когато изсипах тенджерата с вряща вода и пастата в гевгира в мивката.

— Навсякъде алкохол и нито капка за пиене. — Бутилките тракаха една в друга — Бентън преглеждаше барчето с малцово уиски и малка колекция от бърбън. — Не знам. Какво върви с пармска шунка и мортадела?

— Всичко. Но има газирана малвазия, ако искаш. — Разклатих гевгира над мивката, за да отцедя водата. — Това вино върви добре с антипасти. Или пък фрейза дасти. — Изсипах димящите талятели в две големи купи. — Нещо леко и свежо би било добре.

— Не и за мен. — Още тракане на бутилки. — Мисля, че ми трябва нещо силно.

— Нищо тежко, силно и земно. — Накъсах босилек и свежият му аромат ме направи щастлива, но после си спомних защо не би трябвало да съм. — В настроение съм за нещо елегантно.

През последния час говорехме само за коктейли, не можехме да си изберем. През това време готвех успокоителна храна, рагу по селски и веганска версия на същото ястие. Сякаш не можехме да вземем елементарни решения, а говорехме лесно за скорошните ужасии. Решително обсъждахме да избягаме и да започнем отначало, разглеждахме в подробности затвор, увреждания и смърт. Но не можехме да изберем между уиски и вино. Не знаехме какво искаме.

— Странно, че си мислим, че нещо може да ни успокои. — Бентън непрекъснато повтаряше това през последните дни и то бе по-скоро наблюдение, отколкото оплакване. — Не че не се чувстваме стресирани редовно, но обикновено не трае толкова дълго. Не е безмилостно. Вече повече съчувствам на хора, които се чувстват така непрекъснато. Нищо чудно, че се упояват с цигари и алкохол.

— Упояването точно в момента звучи добре. — Напръсках пастата с нефилтриран студено пресован зехтин и я разбърках с дървени лъжици. — Не съм сигурна, че мога да си спомня какво е да си спокоен, толкова отдавна беше. — Смесих прясно настърган пармезан, червен пипер и босилек.

— Знам как да се успокоя.

— Само обещания. — Втората купа с паста беше за Луси и Джанет, в нея не сложих сирене. — Както казах, отдавна беше.

— Е, не може така. Гледай да не заспиш веднага довечера. — Бентън намери чаши в друг шкаф. — Червено, може би валполичела ще е подходящо. — Отиде до охладителя за вино, отвори вратичката и я затвори, след като си взе нещо.

Върна се при барчето и показа нагледно това, за което баща ми казваше, че действията ни казват истината: извади две кристални чаши и бутилка скоч, осемнайсетгодишен „Гленморанги“. Тапата тихо изпука, когато я извади.

— Не се тревожи, че ще ми се доспи. — Разбърках нарязаните домати в соса и кухнята се изпълни с вкусния аромат на лук, чесън и свежи подправки от саксиите на верандата. — Ако някой иска вино, бих препоръчала ринкионе. Можеш да отвориш една бутилка. Трябва да подиша, преди да дойде Джил.

— Сигурен съм, че ще пие твърдо — каза той и напомнянето му не ми хареса.

— Може да се преструваме, че това ще е весела вечеря, изпълнена с приятни разговори, а не разпит, за който плащаме на час.

— Не бъди отрицателно настроена към нея.

— О, не съм отрицателно настроена. Просто съм реалистично нещастна, че ще трябва да прекарам вечерта с нея.

— Тя се опитва да помогне. Би направила всичко за нас, Кей. Смятам я за приятел.

— Разбирам, че вината за това, че се ужасявам да я видя, не е нейна. Нищо не мога да направя, че не искам точно в момента да чувам гласа й. Сигурна съм, че не по свой избор тя олицетворява всичко лошо в живота ни. Не е виновна, че я свързвам с възможността всичко, което обичам, да ми бъде отнето и унищожено.

— Нищо не е отнето и унищожено, Кей. — Гласът на Бентън беше мил, погледът му — нежен, усещах любовта му. — Няма да позволим това, което има значение за нас, да ни бъде отнето.

— Не искам Деси да се уплаши от това, което ще каже тя.

— Ще го предпазим. Обещавам. Но той го е чувал, Кей. Той всъщност научава всичко в движение.

— Може би по-добре от мен. — Разбърках вино в соса. — Но не искам да се притеснява, че леля му Луси може да отиде в затвора. Или по-зле, че е лоша, че е използвала ножчето си на швейцарската армия, за да влезе във вана ми, и че детската й играчка е била използвана в мъчения.

Отвертката се оказа съвпадение с инструмента, използван за развиване на болтчетата на стопа. Ножчето на швейцарската армия и Г-н Пикъл бяха доказателства, които можеха да се използват срещу Луси. Нямах съмнение, че това е част от плана на Кари, и не очаквах вечерта да е приятна.

— Нека просто минем през това. — Бентън ме целуна и ни наля питиета.

Джил Донахю пътуваше насам, и не за да ни гостува. По-голямата част от визитата й щеше да е неприятна, защото трябваше да я запознаем със случилото се и с това, което трябваше да очакваме, което си беше чиста анархия. Трябваше да обсъдим възможни криминални обвинения и разбира се, очаквах да ни съди и Трой Росадо, който вече не беше в критично състояние.

Останалите бяха мъртви и телата, натрупани в обора, бяха непрекъснато пред очите ми. Представях си ги ясно точно когато най-малко очаквах. Картината бе в ума ми като жестоко платно, като мрачен стенопис, обхващащ всички стени. Виждах смърт и унищожение и бъдеще, което предлагаше малко надежда. Бяхме изправени пред грозния факт, че всичко, което сме постигнали в кариерите си, е поставено под съмнение. Вероятно всичко бе изкривено и напълно съсипано. Най-лоша беше мисълта, че всеки случай, по който бяхме работили, ще бъде преобърнат и зли хора ще могат да започнат отново оттам, където бяха спрели.

— Още малко лед, ако обичаш. — Оставих чашата си с уиски. — И нека моето да е двойно.

— Тя току-що спря отпред. — Бентън надничаше през прозореца до кухненската маса.

— Подранила е. — Изключих печката.

Свалих си престилката и разсеяно прекарах пръсти през косата си. В кухнята нямаше огледала, но това нямаше значение. Знаех, че изглеждам ужасно. Първата половина от изминалата седмица не излизах от работа. Не спях. Не беше само заради натоварването и свързаните с него усложнения, които бяха огромни. Не се осмелявах да изляза от сградата или да затворя очи, докато Аманда Гилбърт вилнееше и федералните бяха навсякъде.

ФБР полагаше трескави усилия в разследването и пиара, за да обясни как е възможно четирима техни агенти, сред които и Ерин Лория, да бъдат убити без съпротива. Вероятно бяха примамени долу по същия начин като Бентън и мен и Кари някак си бе успяла да ги умъртви с ток, вероятно като ги е измамила да стъпят на мокрия под, по който се канеше да мине и Бентън, когато направих късо съединение в електрическия капан, за който бях сигурна, че ще го убие. Винаги щях да се чудя какво бях чула. Знаех, че ще се чудя до края на дните си и да се измъчвам. Бумтенето, бързо следващите едно след друго тряскания, спомнях си ги много добре и те ме изпълваха със страх, че съм чула как агентите умират. Никога нямаше да разбера, но винаги щях да се притеснявам, че Кари ги беше убивала, докато с Бентън бяхме в къщата.

Беше извлякла телата им дълбоко в тунела, беше ги нахвърляла едно върху друго в същото отделение в обора, в което после щяхме да намерим и Хайд. Той поне бе умрял по-милостиво — беше пронизан в тила с медна стрела, която след това бе пъхната в моя ван. Най-вероятно не бе разбрал какво му се е случило. Не бе страдал. Гръбначният му стълб е бил прекъснат. Беше благословен с внезапна смърт.

— Може би да пуснем малко музика? — Взех си чашата, след като Бентън сложи в нея още няколко кубчета лед. — Може и да не ни успокои, но ще помогне. — Алкохолът стопли носа и гърлото ми. — Може би „Вълшебната флейта“.

— За да си спомним по добрия стар оперен начин, че изпитанията водят до просветление. — Бентън отиде до музикалната система в шкафа в коридора. — Преди да ни хвърлят във вечната нощ.

Зазвуча увертюрата. Режех целина под мощните звуци на медните духови инструменти, на които отговориха заядливи флейти и препускащи струнни.

 

 

— Базите данни на ФБР и КЦК са хакнати. — Бентън донесе платото със сушени меса и хляб на тиковата маса в задния двор, където бяхме седнали. — Няма как да знаем и какво друго.

— Мислиш, че ще открием, че е пипала и други бази данни. — Джил Донахю взе питието си. Долових леката миризма на шери в скоча, докато минавах покрай нея, за да раздам чинийки и салфетки.

— Да. — Бентън седна до Джанет, която гледаше как Луси носи Деси на конче, а край тях тичат Джет Рейнджър и нашата осиновена хрътка Сок.

Луси взе от тревата една зелена гумена топка и я хвърли и докато се въртеше игриво, зърнах пистолета 40-и калибър в кобура на глезена й. Джет Рейнджър направи няколко скока и това се оказа достатъчно усилие за него. Клекна, а Сок отиде до любимото си място за почивка в розовите храсти. Деси се затича към топката, смееше се. Хвърли я обратно на Луси и тогава мрежестата врата се тресна и се появи Марино с бира „Ред Страйп“ в ръка. Носеше пистолет на колана на джинсите си. Джанет и Бентън също бяха въоръжени и си помислих, че никой мой близък никога не остава далеч от оръжие във всеки един момент. Не знаехме къде е Кари. Нямахме ни най-малка представа.

— Не можем да имаме доверие, че разследванията не са подправяни и не са превърнати в повествование, основано на данни. — Донахю представяше случая така, както го виждаше.

— Там е работата — каза Джанет. — Всеки доклад и документ, до който тя може да е имала достъп, ще бъде поставен под въпрос. Адвокатите ще ударят джакпота.

— Аз бих го направила.

— Не би, а ще го направиш — каза й Бентън.

— От затвора ще излязат хора.

— От всякъде — отговори той.

— Гадняри, които ще искат да пратят благодарствени писма на Бентън и Кей. — Джанет пиеше газирано вино, очите й бяха насочени към Луси и Деси.

— За мен това е много реална заплаха — каза Донахю. — Няма как да знаете кой ще се отбие, а в днешно време е лесно да се открие къде живее някой.

— Класически случай по правилата на Кари — каза Джанет.

— И заради това ли е всичко?

— Заради нуждата й да владее положението. Да бъде бог — каза Бентън.

Едно от местата, на които можехме да отидем, беше Калифорния. Можехме да се преместим там и да сме в по-голяма безопасност, отколкото тук. Но перспективата да се изтръгнем от корените си беше плашеща и не вярвах, че идеята е добра. Не можехме да избягаме от Кари. Ако тя не искаше да я намерим, нямаше да я намерим, дори и да ни дишаше във вратовете. Струваше ни се невъзможно, че сме били в една и съща къща с нея и не сме имали никаква представа за това. Но точно това се бе случило. През по-голямата част от последните шест месеца тя се беше крила под земята в тунел, запечатан още от Гражданската война. Луси подозираше, че Кари е разбрала за него по същия начин като другите хора. Имаше го в старите документи. Просто трябва да потърсиш.

— А върхът в упражняването на власт — каза Бентън на Донахю — е да дебнеш, да откраднеш нечия идентичност и накрая и да му отнемеш живота.

— Което тя е направила с Шанел Гилбърт. — Донахю се загледа замислено в Луси, която играеше със Сок.

Ветрецът — хладен за август — довя аромата на розите покрай задния зид. Слънцето светеше в ярко оранжево над покривите и дърветата и скоро трябваше да вляза и да довърша вечерята, но не беше само това. Не исках да седя тук. Беше ми трудно да слушам тези истории. Бях ги чувала много пъти и те не ставаха по-хубави с всяко преразказване.

Шанел Гилбърт била подводен фотограф във флота. Напуснала армията, за да работи за американското Централно разузнавателно управление. Една от легендите й била Елза Мълиган, името, с което се бе нарекла Кари, когато „намерила“ трупа и се престорила на нейна икономка. Лоша история, най-лошата от всички, и бе свързана с кибертероризъм и повествование, основано на данни. Убитият в един бостънски хотел това лято Джоел Фагано също бил от ЦРУ. Двамата с Шанел Гилбърт били колеги, и двамата шпиони. Джанет познавала Шанел преди Луси и никой не ми бе казал какво означава това.

— Не знаем точно кога Шанел е привлякла вниманието на Кари. — Бентън продължаваше да говори за това, което всъщност не можеше да се обясни, не и докрай.

— Вероятно когато е започнала да работи като съветник на украинските служби за сигурност — предположи Джанет. — Ако не е това, кой да знае как някой се озовава в радара на Кари?

— Това е толкова субективно и лично като да избереш с кого да излизаш. — Марино отпи голяма глътка от бирата. — Като да си привлечен от някого. Винаги така съм си мислил.

— Хората повече си приличат, отколкото се различават. — Бентън си спомни за питието си и разклати леда, който тихо затропа в стъклото. — Влюбват се в онези, които приличат на тях. Шанел е била в добра форма и си е падала по екстремните спортове. Била е завладяващо привлекателна по един андрогинен начин. Би подействала на нарцисизма на Кари.

— И значи тя обсебва поне една от самоличностите на Шанел и дори превзема дома тук в Кеймбридж? Плюс това успява да си вземе рейндж ровър, джип, който нито полицията, нито ФБР не могат още да намерят. Трябва да й признаете, че е невероятно дръзка, сякаш от нищо не я е страх. — Донахю изглеждаше дразнещо впечатлена.

Хрумна ми, че вероятно нищо няма да й хареса повече от това да представлява прочуто чудовище като Кари.

— Човек най-добре се крие пред очите на всички — каза Бентън. — Съседите са видели червен рейндж ровър да влиза и излиза. Зърнали са млада жена. Защо не са помислили, че нещо не е както трябва? Кари сигурно е правила подобни номера безброй пъти по целия свят.

— Значи е откраднала живота или животите на Шанел — каза Донахю. — Тогава какво я е накарало да я убие след като се е върнала от Бермудите?

— Може да е било просто въпрос на практичност — каза Бентън. — Шанел не е живяла тук дълго. Така че Кари й е обсебила имота и когато тя се е появила, я е убила.

— Нещо обаче я е подтикнало към това решение. — Луси се бе върнала и бе седнала при нас. — И моята хипотеза е, че когато Кари те е простреляла и е видяла Шанел да ти помага да излезеш на повърхността, тоест да ти спасява живота, Шанел е била белязана да умре.

По същия начин, по който Кари бе белязала и Луси. Но прогоних тази мисъл. Не исках да си представям татуировката с водното конче. Не исках да си представям как Кари порязва Луси със същото ножче на швейцарската армия, което бе включила в жестоката композиция седемнайсет години по-късно.

— Не казвам, че е нямало все някога да премахне Шанел — добави Луси.

— Права си — каза Бентън. — Но когато е видяла как Шанел спасява живота на Кей, е изперкала. Дотолкова можем да опростим нещо, което е всичко друго, но не и просто, когато си имаме работа с такъв престъпник.

Преди два месеца и една седмица, когато за малко не умрях, не знаех, че в района е имало други плавателни съдове, съдове на специалните служби. Но вече и изобщо не бях изненадана, защото Бентън знаеше колко опасна е Кари. Не би позволил да се гмуркаме на трийсет метра дълбочина, без да е сигурен, че сме в безопасност. Както се оказа — не бяхме. Със сигурност двама гмуркачи на полицията не бяха. Гмуркачите на специалните служби бяха закъснели и скъпи, ако цитирах Марино. Но помогнаха и ми спасиха живота, след като бях простреляна — бе го направила Шанел Гилбърт.

— Защо това е накарало Кари да я убие? — попита Донахю.

— Опитвам се да разбера причината.

— Вероятно няма да я разбереш — отвърнах.

— Ревност. Омраза. — Бентън отпи от питието си. — Шанел беше герой. Откраднала е шоуто на Кари. Това е най-смелото предположение, което можем да направим за мотивацията й. Нямаме кристална топка.

— Това е най-трудното — каза Луси. — Не знаем подробностите и може никога да не ги научим. Например не съм сигурна какви са били отношенията между Кари и Шанел.

— Имали ли са такива? — попита Донахю.

— Това искам да кажа — отвърна Луси. — Може и да са имали.

— Един от проблемите при хората от разузнаването е, че като че ли никога не знаят на чия страна са — каза Джанет, докато ставах да нагледам вечерята, а и вече не можех да слушам. — Това е непостоянен начин на живот — добави тя, докато носех питието си към задната врата.

Джанет и Луси попитаха дали искам да ми помогнат и аз отговорих, че не. Казах на всички, че ще донеса вечерята на масата, и да се отпуснат и да се наслаждават на коктейлите и антипастите. Отворих мрежестата врата и усетих нещо студено да докосва ранения ми крак отзад. Обърнах се и погалих дългата кадифена муцуна на Сок.

— Разбирам. Значи няма да останеш в нашата компания — казах му и го пуснах да влезе в къщата. — Е, няма с какво толкова да ми помогнеш, но съм доволна, че ще си ми дружинка.

Продължих да говоря на моята срамежлива пъстра хрътка, докато отварях един от хладилниците, за да извадя зеленчуци — два вида марули и два от любимите ми домашно отгледани домати. Сега ще ги изплакна и ще ги разбъркам в центрофугата за салати, обясних весело на Сок, и ще сложа малко едро смлени пипер и морска сол.

— Оцета слагаме най-накрая, за да не попари всичко. — Продължавах да говоря на кучето, което не реагираше и не лаеше — и тогава чух задната врата да се тряска.

Стреснах се, но бързо си спомних, че съм си вкъщи и че не съм сама. Чух бързи тихи стъпки в коридора. Режех доматите на кубчета, когато Деси влезе и ме попита защо плача. Хвърлих вината върху лука, който не белех, но Деси беше проницателно малко момче. Стоеше в средата на кухнята ми с ръце на кръста, с разрошената си кестенява коса и големите си сини очи.

— Леля Джанет каза да ти помогна да сложиш масата. — Отвори едно чекмедже и започна да вади прибори. — Искаш ли да ядем в зимната градина, или те е страх?

Зимната градина бе остъклена.

— От какво да ме е страх? — Огледах бутилките с оцет и реших, че ще е бордо.

Нямаше да ядем в зимната градина.

— От лошата жена, която те е ранила — каза Деси. — Тя може да ни види през прозорците, ако ядем в зимната градина. Затова ли плачеш?

— Тя може да ни види и докато седим на двора — казах.

— Знам. Не можеш повече да останеш тук, нали? — Той измъкна един стол изпод кухненската маса и седна. — Но ще ме вземеш с теб.

— Къде ще ходим?

— Трябва да сме заедно, лельо Кей — каза той.

Технически му бях баба.

— Знаеш къде е трапезарията. През тази врата и наляво. — Подадох му чиниите и сгънах салфетките. — Ще бъдем официални и ще ядем вътре.

— Не е заради това.

— Ще светнем полилея и ще се престорим на кралски особи.

— Не искам да се преструвам. Ти не искаш да седим близо до прозорци. Затова няма да ядем в зимната градина, нали? Не искам оная лоша жена да ни убие.

— Никой няма да ни убие. — Взех чаши от бюфета и последвах Деси. Мислех си за това как лъжем децата.

Не можех да кажа истината на Деси. Нямаше да позволя да живее в страх. Не бяхме в безопасност. Но ако той го знаеше, нищо нямаше да се промени към по-добро. Нещата само щяха да се влошат.

— Сега ще ти покажа един фокус. — Светнах алабастровия полилей на тавана в трапезарията. — Искаш ли? — Пуснах пердетата на големите прозорци, които гледаха към страничния двор.

— Искам!

Взех подложки за хранене от шкафа и му помогнах да сложи масата. Научих го как да сгъва ленените салфетки като дърво. Като цвете. Като кон. Като папийонка. Когато правехме шапка на елф, той вече се кикотеше. Почти истерично. След това сгънах салфетка като сърце. И я сложих в една чиния.

— Това е твоето място — казах му. — А ти знаеш какво означава това, нали?

Прегърнах го.

— Означава, че ще седна тук!

— Означава, че ти давам сърцето си.

— Защото ме обичаш!

— Да. — Целунах го по темето. — Разбира се, че те обичам.