Стив Бери
Заплахата на патриота (9)

8

Атланта

18:20 ч.

Стефани зави по застланата с чакъл алея за коли пред дома си. Живееше на шейсет и пет километра северно от Атланта в неголяма каменна къща, заобиколена от високи борове и с изглед към спокойните води на езерото Ланиер.

Тя слезе от колата и взе вестника от пощенската кутия в края на алеята. Сутринта беше излязла толкова рано, че не бе дочакала раздавача. Хладната вечер беше типична за ноември и докато крачеше покрай къщата към задния двор, тя се заслуша в чуруликанията на птиците, които се обаждаха една на друга, докато си търсеха вечеря. На терасата, обградена от саксии с есенни цветя, седеше министърът на правосъдието на Съединените щати.

Шефката й отпиваше от порцеланова чаша, над която се виеше пара.

— Виждам, че се прибираш невредима — усмихна се тя.

Стефани придърпа един от тежките метални столове и седна на дебелата възглавница.

— Беше интересно, най-меко казано.

Хариет Енгъл, бивш сенатор от Кентъки, заемаше поста сравнително отскоро. Когато обяви, че четвъртият й мандат в Сената е и последен, президентът Дани Даниълс я убеди да си подаде предсрочно оставката и я назначи за трети пореден министър на правосъдието в своята администрация. Предишните му два избора не се бяха оказали особено сполучливи. Единият беше доказан ренегат, другият — некадърник. Хариет сякаш бе изключение. Интелигентна, схватлива, компетентна. Отначало двете със Стефани не се спогаждаха особено добре, но постепенно бяха постигнали някаква форма на съгласие.

— Къщата ти е чудесна — каза Хариет. — Много умно си постъпила, като си купила този имот.

Това беше вярно. Стефани бе оставила ключа така, че Хариет да го намери и да влезе.

— Четох досието ти още когато положих клетва — продължи шефката й. — Дълго време си живяла сама. Смяташ ли, че някога ще спреш да мислиш за него?

Съпругът на Стефани, Ларс, се бе самоубил преди години. Слава богу, с помощта на Котън Малоун тя бе уредила споровете си с миналото.

— Преди да умре, дълго време живяхме разделени. И все пак смъртта му бе тежък удар за мен.

Хариет се усмихна.

— Моят съпруг също почина преди няколко години.

Стефани вече знаеше това. Енгъл наближаваше седемдесет, но годините не й личаха — имаше високи скули, свеж цвят на лицето и ясни зелени очи. Посивялата й руса коса, изпъната назад върху скалпа, беше прибрана на малък кок. Кожата й бе гладка като на мраморна статуя. Говореше се, че поне отчасти дължи младежкия си вид на пластичен хирург, но тези твърдения не отговаряха на истината. Не би било в неин стил.

Стефани бе установила от опит, че лукавата усмивка на Хариет не издава с нищо истинското й настроение, а често служи да прикрива чувствата й. Обезоръжаващо майчинският тон прикриваше остър интелект, изграден отначало в бакалавърския курс по право и впоследствие доразвит във Факултета по държавно управление „Кенеди“ на Харвард.

— Разкажи ми какво стана — каза Хариет.

Стефани й предаде накратко случилото се в мола и завърши с думите:

— Онзи любител на пилешки сандвичи видимо си обичаше работата. Само че аз никога не бих търпяла такива жалки, малоумни кретени да работят за мен.

Противно на представлението в магазина, Тера Лусънт незабавно й бе докладвала още при първия контакт, установен от Министерството на финансите, и опита им за изнудване. На свой ред тя бе информирала нагоре по веригата Хариет и двете бяха решили да допуснат проникването в отряд „Магелан“, за да установят какво става. Срещата в мола беше инсценирана от Стефани, за да изкара наяве заговорниците. Убедена, че срещата им се записва, тя нарочно бе избрала този магазин. Когато любителят на пилешко узнаеше, че Тера си е признала всичко, би било логично от финансите да предприемат нещо.

Както и стана.

— Определено интересът е към Пол Ларкс — обясни тя. — Като при това искат да разкарат Котън.

Което беше доста озадачаващо. Задачата на Котън беше съвсем проста. Окръжният прокурор на Алабама бе поискал съдействието на отряда. Стандартната процедура бе имената на всички бегълци от федералните власти да се докладват на Агенцията за национална сигурност. Името Анан Уейн Хауъл беше необичайно, лесно за разпознаване и бе засечено при рутинно следене на международния телефонен трафик от АНС. От там ФБР бяха научили, че Ларкс ще пътува до Венеция, за да се качи на круизния кораб за среща с Хауъл. Вече три години Хауъл им се изплъзваше и прокурорът бе решил, че е дошло времето да го пипнат. И така, Стефани бе наела Котън да наглежда Ларкс, за да види какво ще стане. Просто наблюдение, което би трябвало да приключи без драми.

— Чувам, че този Малоун е трудно управляем — каза Хариет.

— Така е. Но върши работа. — Стефани помълча няколко секунди, после продължи: — Министърът на финансите очевидно смята тези липсващи копия за толкова важни, че заради тях е готов да сплашва и оказва принуда върху представители на друга разузнавателна служба. Интересното е, че не се сеща просто да поиска от нас нужната информация. И при двете прониквания в компютрите ни са издирвали само докладите на Котън от круиза.

— Искали са да знаят колко близо е бил до целта.

— Каква цел?

— Не знам, но е време да разберем.

Хариет извади телефона си и набра някакъв номер. Апаратът бе включен на високоговорител и тя го постави на масата; след няколко позвънявания отговори женски глас:

— Кабинетът на министъра на финансите.

— Тук е министърът на правосъдието на Съединените щати. Свържете ме с колегата.

— Съжалявам, но той…

— Кажете на министъра, че или ще говорим сега, или той ще говори с президента малко по-късно, след като му докладвам всичко, което знам за Пол Ларкс.

Минаха цели две минути, докато по високоговорителя прозвуча мъжки глас:

— Е, добре, успя да привлечеш вниманието ми.

Хариет му предаде накратко случилото се, после каза:

— Джо, ние разиграхме онази сценка с твоя човек, за да установим докъде си готов да стигнеш.

— Предполагам, че не би трябвало да се учудвам. Подобни инсценировки не са по моята част.

— Какво става?

— Както ви е казал и моят агент, ние смятаме, че Ларкс е копирал някои чувствителни документи от архива на министерството. Нарушението е открито едва неотдавна; искаме си документите.

— И какви са тия документи?

— Класифицирани.

— Това не ми стига, Джо.

— Не по телефона.

Стефани разбираше, че „класифицирани“ не означава непременно „строго секретни“. Така или иначе, и едните, и другите не можеха да се обсъждат по открита линия.

— Издирваме беглец от закона — каза Хариет. — Това е всичко. Срещу него са повдигнати обвинения във федерален съд за укриване на доходи, съден е задочно и е признат за виновен. Избягал е от страната малко след започване на делото, с което е вбесил съответния федерален прокурор. Казва се Алън Уейн Хауъл. За нас това не е кой знае какъв проблем.

Минаха няколко секунди в мълчание.

— За съжаление, Хариет, за мен е проблем, и то голям. Дори не си даваш сметка колко голям.

Стефани долови напрежението в гласа му.

— Разбирам — отвърна шефката й. — Но подхождаш към него по напълно погрешен начин.

— Може би. Но така трябваше да стане.

— И къде е мястото на Ким Чен Ин в това уравнение?

Името беше ново за нея. Само преди дванайсет часа Хариет изрично й бе наредила да изпрати Малоун на сушата, за да наблюдава предаването на значителна сума пари на някакви севернокорейци. Разполагаха с разузнавателна информация за застрахователни измами, която Стефани бе предала на Котън. Но там не се споменаваше никакъв Ким.

Хариет каза:

— Ти ми каза за предаването на парите и че Ким Чен Ин бил някъде наблизо. Попита ме дали имам човек близо до Венеция, като, разбира се, знаеше, че имам. След което ме помоли да го изпратя, за да наблюдава трансфера.

Което също беше новина за Стефани.

— Целта ми беше да разкарам Малоун от кораба.

Очевидно мъжът отсреща знаеше значително повече от тях двете.

— Можеш ли да бъдеш в сградата на Федералния съд във Вашингтон в единайсет тази вечер? — попита министърът. — Ще уредя охраната да те пусне.

— Ще взема Стефани с мен.

— По-добре недей.

— Нямам намерение да преговарям с теб. Стефани е моите очи и уши.

Отново мълчание.

— Е, добре, Хариет, да бъде както искаш.

Разговорът прекъсна.

— Не си ми казвала за този Ким, нито че от финансите са държали Котън да наблюдава предаването на парите.

— Помолиха ме да си мълча. И аз, глупачката, ги послушах.

— Но как са разбрали, че Котън изобщо е на кораба? — попита Стефани. — Първият контакт с Тера бе установен след отпътуването на кораба.

— Предполагам, че имат свой човек, който да наблюдава и Ларкс. След като са засекли Малоун, са насочили интереса си към отряда.

За щастие, тя бе взела необходимите мерки и бе изпратила Люк Даниълс да се притече на помощ на Котън, ако нещата се объркат. И все пак беше озадачена.

— Но какво става? Много сте се стегнали заради някакви си копирани документи. Какво им е толкова важното?

— Не знам. Давай да тръгваме за Вашингтон. Трябва да разберем в какво сме се набутали.