Стив Бери
Заплахата на патриота (41)

40

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани продължаваше да чете „Заплахата на патриота“. Книгата се оказа всъщност твърде интересна, разсъжденията на автора обосновани, предположенията — ясно разграничени от изложените факти. Хауъл излагаше възраженията си срещу Шестнайсетата поправка с лекота, на която би могъл да завиди всеки адвокат. Аргументите му представляваха внимателно подбрана смес от легенди, исторически факти, спекулации и хипотези. Всичко това й стигаше, за да иска да научи повече. Особено за Андрю Мелън, който очевидно беше в сърцевината на интригата. Припомни си някои пасажи за Мелън и Филандър Нокс, които бе прочела в сградата на съда. Двамата били близки приятели и Нокс дори успял да убеди Уорън Хардинг да назначи Мелън за свой министър на финансите. Тя откри един текст, отбелязан с листче, и прочете думите, които бяха заинтригували и нея, и Хариет Енгъл.

Някои казват, че преди смъртта си Нокс предал на Мелън важна тайна.

На следващите страници това твърдение се доразвиваше в раздели, които Джо Леви не бе отбелязал като важни за прочитане.

Филандър Нокс бил по-скоро пешка, отколкото топ или офицер. Възможностите му за маневриране по политическата шахматна дъска били ограничени до едно квадратче на ход. Успехът му идвал от вършенето на онова, което искали други. Той самият имал амбицията да стане президент, но така и не успял да я реализира. Няколко въпроса по отношение на него все още чакат своя отговор.

Първо, дори да допуснем, че може и да е имало проблеми с процеса на ратификация през 1913 г., защо Нокс е игнорирал сигналите за това и е обявил Шестнайсетата поправка за „действителна“? Нокс е бил републиканец. Неговият шеф, Тафт, е бил президент от Републиканската партия, като самата поправка е предложена от Тафт и одобрена от доминиран от републиканци Конгрес. Нека си припомним, че през 1909 г. идеята била поправката да бъде погребана, било в Конгреса или после, в процеса на ратификация. Но Конгресът приел с подавляващо мнозинство текста, а щатите започнали един по един да я ратифицират.

Към 1913 г. обществените настроения в страната вече решително клонели наляво. Прогресивните сили били на мода и всякаква подкрепа за заможните елити била равносилна на политическо самоубийство. Всичките трима кандидат-президенти през 1912 г. — Тафт, Теди Рузвелт и Удроу Уилсън — подкрепяли ратификацията. Изборите били спечелени от демократа Уилсън, а републиканците претърпели решителен разгром. Към февруари 1913 г., когато Нокс вече работел по ратификацията на поправката (една от основните му задачи като държавен секретар), последното нещо, което нацията желаела да чуе, било за възникнали проблеми. Подобно разкритие „в дванайсет без пет“ можело да се изтълкува дори като мръсен номер от страна на републиканците. Но дори Нокс да обявял поправката за невалидна, демократите, които през 1913 г. вече били на власт, щели да я внесат отново, да си я приемат и да я предложат за ратифициране, като при това си присвоят всички заслуги за прокарването й. И така за републиканците нямало да произтече нищо положително от оспорването на ратификацията.

Биографите на Нокс отбелязват, че той се радвал да се окаже в центъра на вниманието. От законова гледна точка еднолично бил решил бъдещето на Шестнайсетата поправка, като я запазил. Но в последния момент някакво подобие на съвест може би надделяло — вместо да я обяви за „ратифицирана“, както бил редът при всички предишни, а и бъдещи поправки на Конституцията, той използвал странния израз „действителна“. Какво искал да каже с това? Да намекне за истината? Никога няма да разберем. Знаем само, че през 1920 г., по време на кратката си кампания за републиканската номинация на президентските избори, той на няколко пъти споменал, че бил „спасил партията през 1913-а“. Това твърдение обаче никъде не е обяснено.

Вторият висящ въпрос произтича по естествен начин от първия: ако нещо от горното е вярно, то защо му е било на Нокс в крайна сметка да разкрива какво е извършил? Отговорът може би се крие в начина, по който Хардинг игнорирал Нокс. Към март 1920 г., когато Хардинг вече бил положил клетва, Нокс, макар и все още действащ сенатор от Пенсилвания, бил изпълнен с горчивина. Разумно е да се предположи, че в даден момент той е споделил със своя приятел Андрю Мелън за случилото се през 1913 г. Като новоназначен министър на финансите Нокс предполагал, че Мелън ще е в течение на проблемите с подоходния данък. Може би просто е разчитал на неговата благосклонност? Или просто се е опитвал да си придаде важност? Както и да е, Филандър Нокс починал на 21 октомври 1921 г., а с него си отишла и последната възможност за по-нататъшни обяснения.

Разбира се, тя знаеше неща, за които Хауъл дори не подозираше. Разполагаше с информация, която запълваше празнотите и превръщаше някои предположения във факти. И определено беше съгласна с Дани. Министърът на финансите криеше нещо. Но какво? И колко ли страшно можеше да бъде? Тя прелисти до края на книгата и прочете последния абзац.

Обвиненията срещу мен не са нещо необичайно. Хиляди хора биват подвеждани под отговорност и осъждани за неподаване на данъчна декларация, укриване на данъци или данъчна измама. Много от тях са получили ефективни присъди, в това число и аз. Но какво ще стане, ако спекулациите се окажат истина и Шестнайсетата поправка действително е опорочена? Ами ако този факт е бил известен още в момента, когато Филандър Нокс е обявил поправката за „действителна“? Нашето правителство си има своите тайни и това само по себе си не е тайна за никого. Но понякога мантията на секретността се използва единствено за постигане на политически предимства или прикриване на грешки. Линдън Джонсън се опита да го направи с Виетнам. Никсън — с „Уотъргейт“. Рейгън — с аферата „Иран-контри“. Разбира се, всички тези опити се провалиха и в крайна сметка истината излезе наяве. Какво ще каже историята за Шестнайсетата поправка? Дали казаното дотук изчерпва всичко? Или последната глава тепърва ще се пише? Само времето ще покаже.

Телефонът й избръмча. Беше го поставила на вибрация, за да не привлича внимание, макар че фоайето около нея беше почти празно. На екрана се изписа името на Котън. Най-после! Стефани се изправи, отиде в най-отдалечения ъгъл на салона и застана с лице към стената.

— Слушам те — каза тя.

— Пълна бъркотия.

Не това бе желала да чуе.

— Имаме много проблеми — продължи Малоун. — И всичките гадни.