Стив Бери
Заплахата на патриота (5)

4

Венеция, Италия

Малоун бързо се изправи; дробовете го боляха от сухия нощен въздух. За щастие, при падането си бе избягнал надгробните камъни, които го заобикаляха отвсякъде. Останките от хеликоптера догаряха; в отслабващата светлина на огъня той различи алея, водеща между гробовете към църквата. Наблизо би трябвало да има пристан за лодки, може би дори нощен пазач. Но къде ли беше той? Такава катастрофа нямаше как да не е привлякла нечие внимание. Положително я бяха видели отвъд лагуната, във Венеция. Полицаите щяха всеки момент да тръгнат насам, ако вече не бяха на път. Не беше много умно да остане. Трябваше да се махне. Задачата му беше просто да наблюдава и да докладва. Но нещата се бяха объркали — ах, как само се бяха объркали.

Всяка година за рождения ден на своя Любим вожд застрахователите в Северна Корея му изпращаха подарък от 20 милиона долара в брой, всичките събрани с измама. Парите идваха от транспортни произшествия, заводски пожари, наводнения и всякакви други злополуки на територията на страната, повечето от които бяха или фиктивни, или изкуствено предизвикани. Всяка застрахователна полица в Северна Корея се издаваше от държавния Корейски национален застрахователен институт. За да разпредели отговорността, КНЗИ търсеше по целия свят презастрахователи, готови да поемат част от риска срещу щедра премия; такива компании се намираха най-вече в Европа, Индия и Египет. Разбира се, всяка от тях изхождаше от допускането, че КНЗИ е направил оценка на риска и е издал полицата в съответствие с нея. В края на краищата това е идеята в застрахователния бизнес — да се изплащат колкото може по-малко обезщетения. Вместо това КНЗИ се грижеше да има колкото може повече искания, и то за големи суми, които презастрахователите да са принудени да уважат. Принципът беше: колкото повече злополуки, толкова по-добре. За да не привличат внимание, те редуваха презастрахователните компании. Една година беше „Лойдс“, следващата — „Мюник Ре“, по-следващата — „Суис Ре“. Всяко искане биваше внимателно документирано, след това предавано за становище на марионетен съд в Пхенян, като изходът от делото беше предизвестен. Затова допринасяше и севернокорейското законодателство, което забраняваше на презастрахователя да изпрати на място следователи, които да проверяват каквото и да било.

Като цяло измамата беше перфектна и генерираше годишни приходи от над 50 милиона долара. С част от тях КНЗИ захранваше схемата, а остатъкът се изсипваше в джобовете на Любимия вожд.

По двайсет милиона на година. През последните четири години беше така.

Чували с пари пристигаха в Пхенян от Сингапур, Швейцария, Франция, Австрия, а тази година — и от Италия. Получател беше едно звено, наречено Бюро 39, към Централния комитет на Корейската работническа партия, създадено специално за да прибира парите и да захранва Любимия вожд със средства от източник, който не зависеше от едва кретащата национална икономика. Според разузнавателни доклади с тези пари се купуваха луксозни стоки за елита на държавата, ракетни компоненти, дори материали за производство на ядрени оръжия. Всичко, от което би могъл да се нуждае един предприемчив млад диктатор.

Стефани искаше тазгодишното предаване на парите да стане пред свидетел — нещо, което никога не се бе случвало в миналото. От американското разузнаване бяха научили за местоположението на операцията — Венеция — и тя бе наредила на Малоун да слезе от круизния кораб на сушата.

Той се бе зачудил на съвпадението. Как така предаването на парите щеше да се извърши точно във Венеция, където той се намираше и без това? Този въпрос не му се бе сторил твърде съществен, докато не започна стрелбата. Сега обаче, когато парите бяха станали на пепел, а всички участници в сделката бяха мъртви, Котън Малоун държеше да открие отговора.

Той трескаво ровеше в съзнанието си за всичко, което знаеше относно сегашното си местонахождение.

Като например че навремето Изола ди Сан Микеле обхващала два острова, но каналът между тях отдавна бил засипан с пръст. Гробището било създадено от Наполеон през 1807 г., след като той забранил на венецианците да погребват мъртвите си в града. От онези времена бяха останали една ренесансова църква и полуразрушен манастир. Висока тухлена стена пазеше бреговете на острова, а над нея се подаваха върховете на кипарисови дървета. Той си припомни още един странен факт. Гробовете бяха наблъскани плътно един в друг; на покойниците се осигуряваха само няколко години почивка. След навършване на десетилетие костите се ексхумираха и предаваха на съхранение в костница, за да отворят място за бъдещи погребения. Вдясно от него се виждаше едно от таблата, на което се поставяха списъците с предстоящи ексхумации.

Той извади пълнителя от беретата и го смени с един от резервните в джоба си. След това тръгна към църквата, без да си дава труда да стъпва тихо. От двете страни на павираната алея се редуваха градини, заобиколени с кипариси и пълни с още надгробни камъни. Някои от гробовете бяха пищно украсени с куполи, скулптури и огради от ковано желязо. Други бяха наредени на етажи един над друг като шкафове с чекмеджета. Невероятно е колко дръзки могат да са хората със смъртта.

Болката от удара в хълбока започваше да минава. Беше вече твърде стар, за да скача от хеликоптери. Водеше се пенсиониран — след кариера във военноморския флот, след диплома по право и дванайсет години в Министерството на правосъдието и отряд „Магелан“ преди три години Малоун бе излязъл в пенсия и сега притежаваше антикварна книжарничка в Копенхаген. Но това не бе попречило на бедата да го открива, отново и отново. Този път обаче той я бе открил, приемайки на драго сърце офертата на Стефани да работи за нея като доброволен сътрудник. Последните няколко седмици от живота му не можеха да се опишат като приятни. Не беше чул дума от Касиопея Вит. Връзката им беше продължила една година, но бедата отново ги бе застигнала, и двамата, в щата Юта. Той си бе казал, че след време, като й мине, може би пак ще бъдат заедно. Дори й бе звънял веднъж, но тя не бе вдигнала. Бе получил имейл обаче. Кратък и мил:

Остави ме на мира.

Очевидно, не й бе минало.

Както и да е, сега бе получил възможност да обиколи за десет дни Адриатика и Средиземноморието на разноски на Чичо Сам. А от него се искаше само да наглежда един бивш висш служител на Министерството на финансите — Пол Ларкс, който щял да го отведе до човек на име Анан Уейн Хауъл, беглец от американското правосъдие. От Министерството на правосъдието издирваха Хауъл. Ларкс наближаваше седемдесет, ходеше леко прегърбен, с което му напомняше неговия стар приятел Хенрик Торвалдсен, и през цялото време на круиза бе странил от останалите пътници. Малоун бе решил, че каквото има да става, ще стане във Венеция. И точно тогава бе пристигнало нареждането от Стефани да слезе на сушата.

След което бе настъпила катастрофата.

Той се приближи към осветената църква; бялата й мраморна фасада гледаше към лагуната. Всички врати и прозорци бяха плътно затворени. Заобиколи я от едната страна и видя навес за лодки. На мъждивата светлина различи очертанията на една от онези ниски, издължени моторници, с които се славеше Венеция.

— Стой на място! — извика някой на италиански.

Той се извърна и видя едър, набит мъж в униформа, който се появи изневиделица от тъмното. Малоун още държеше в ръка беретата и бързо я скри зад гърба си.

— Ти охраната ли си? — попита той на италиански.

Езиците му се удаваха лесно — това бе едно от предимствата да живееш в Европа и да имаш добра памет. Говореше няколко без запъване.

— В падналия хеликоптер ли беше?

— Si. И трябва да напусна острова.

Мъжът се приближи.

— Ранен ли си?

Малоун кимна и излъга:

— Да. Трябва ми лекар.

— Лодката ми е ей там. Можеш ли да стигнеш до пристана?

Чул достатъчно, Малоун извади пистолета си и го насочи към мъжа.

Пазачът вдигна ръце.

— Моля ви, синьор. Недейте! Няма нужда!

— Ключовете от лодката.

— Те са в нея. На таблото.

— А сега искам от теб да се върнеш в стаята си и да повикаш помощ. Кажи им за катастрофата. Хайде, действай!

Невъоръженият пазач не дочака втора покана и се отдалечи, подтичвайки, в тъмнината, Малоун се упъти към пристана и се качи в лодката. Ключовете наистина бяха на таблото. Той запали двата двигателя.

* * *

Ким извади иглата от вената на Ларкс. Старият глупак му бе създал само неприятности. Много пъти бяха разговаряли по телефона и с имейли. Изслушвал бе търпеливо всичките му истерични тиради. Ларкс беше озлобен срещу правителството си заради безбройните му лъжи. Накрая Ким му бе разкрил, че е кореец, без да си дава сметка, че това би могло да се окаже проблем. В края на краищата Хауъл ги бе събрал — уж сродни души, свързани от общ интерес. Самият Ларкс беше вдовец, който се бе изпокарал с началниците си и бе принуден да излезе в пенсия след повече от трийсет години държавна служба. Нямаше деца и почти никакви други роднини. На практика бе забравен от всички. А сега беше и мъртъв. Но Ким току-що бе научил две важни неща. Ларкс бе предал събраните тайно документи на някаква жена на име Йелена, а утре Хауъл щеше да бъде във Венеция.

Мобилният му телефон отново избръмча.

— Видяхме всичко с приборите за нощно виждане — докладва гласът на севернокорейски диалект. — Определено някакъв мъж се хвърли на хеликоптера и увисна на плазовете. Пилотът се опита да се отърве от него, но без успех. Мъжът скочи на един малък остров, после чухме изстрели и видяхме взрива. Същият мъж, все още въоръжен, току-що напусна острова с моторница.

След като хеликоптерът бе свален, пътниците в него убити, а — доколкото можеше да се предположи — всички останали участници в предаването на парите също бяха мъртви, вече нямаше свидетели на случилото се освен мъжа в лодката, който и да бе той.

Наистина, първоначалната идея бе да задигнат парите. Но сега парите ги нямаше…

— Препоръчвам ти да го ликвидираш — каза той.

— Съгласен съм.