Стив Бери
Заплахата на патриота (11)

10

Малоун скочи от лодката, докато Люк Даниълс подаваше леко газ, за да придържа корпуса плътно до бетонния кей.

— Искам те тук в седем сутринта — каза той.

— Така ми липсваха заповедите ти, старче — отдаде чест Люк.

— Как ли пък не… — усмихна се Малоун.

Малоун не харесваше особено прякора, който Люк му бе измислил от първия ден на познанството им. Разбира се, той на свой ред наричаше по-младия агент Колежанчето — едно име, по което Люк на свой ред не си падаше. А докато в случая Малоун беше нает по договор за определен, при това ограничен, ангажимент, Люк работеше на щат за Стефани Нел и отряд „Магелан“. Беше южняк, бивш военен, племенник на президента Даниълс — обстоятелство, което не означаваше кой знае какво нито за него, нито за именития му чичо. Двамата с Люк се бяха срещнали за пръв път в Дания преди месец, после довършиха съвместната си мисия в Юта. На раздяла в Солт Лейк Сити той бе казал на Люк, че очаква с нетърпение следващата им среща. Само дето не бе предполагал, че моментът ще настъпи толкова скоро.

Докато пътуваха с моторницата към терминала за круизни кораби, Люк му бе обяснил горе-долу какво се бе случило. Двайсетте милиона трябвало да бъдат натоварени на чартърен полет от Венеция директно за Северна Корея. Съединените щати и Европол били решили в крайна сметка да заведат дело за застрахователна измама, но им били нужни свидетелски показания за събиране на доказателствен материал. Разбира се, никой не беше очаквал опита за кражба.

— Как се случи така, че предаването на парите да стане точно тук, във Венеция? — бе попитал той Люк.

— Не мога да ти кажа. Бях в Рим, когато Стефани ми нареди да си размърдам задника и да тичам насам. Тогава ти се обадих. Инструкциите ми бяха да отърва стареца, ако загази някъде.

— Така ли го каза Стефани?

— Приблизително.

Малоун се сбогува с Люк и се отправи към мостчето за качване. Трябваше да мине през проверка за сигурност, която включваше скенер за метални предмети. Беше оставил пистолета си у Люк, нямаше да му трябва до утре, а не искаше да привлича излишно внимание. Хората от екипажа му хвърлиха някой и друг подозрителен поглед, при това оправдан — косата му беше мокра и разрошена, а дрехите му — опръскани с кал и понамирисващи след цамбурването в лагуната.

— Тия водни таксита са абсолютно побъркани — каза им усмихнат той.

Минаваше полунощ, но много пътници продължаваха да се качват и слизат, възползвайки се максимално от последните си часове на борда. Той не бе очаквал кой знае какво от нощния живот на круизния кораб, доколкото и двамата с Ларкс си бяха лягали рано. Каютите им бяха на една и съща палуба, макар и в двата й противоположни края.

След като се качи, той взе асансьора за единайсетия етаж и излезе в празния коридор. През цялото пътуване беше наблюдавал внимателно Ларкс. Старецът едва ли го бе забелязал. Беше се изолирал от света, не обръщаше внимание на нищо и никого и странеше от хората, като не се разделяше единствено с черната си кожена чанта. Малоун беше запомнил и физиономията на Анан Уейн Хауъл по снимката, с която Стефани го бе снабдила, но до момента не бе успял да го зърне. Имаше много неща, които да го разсейват. На кораба пътуваха три хиляди пасажери и на пристанищата наставаше лудница. В деня, когато спряха в Сплит, му се бе сторило, че най-после ще удари джакпота, но Ларкс си бе тръгнал сам от хърватското кафене, след като бе чакал напразно два часа. Какво му беше толкова важното на този Хауъл? Малоун знаеше само, че е беглец от федералното правосъдие и е предизвикал гнева на прокурора, успявайки да се измъкне малко след началото на процеса срещу него. Но той беше наясно с условията. На наетите по договор като него се разрешаваше да разполагат само с абсолютно необходимото. Пък и, честно казано, Котън не се интересуваше толкова от подробностите, че да рови надълбоко. За него това беше само развлечение, плюс възможност да изкара малко лесни пари.

Нещата определено бяха ескалирали. Вече имаше девет трупа.

Той реши да хвърли един последен поглед в стаята на Ларкс. Напуснал бе кораба непосредствено преди рано започващата вечеря, тръгнал бе към брега часове преди планираната сделка, огледал бе сградата и бе успял да проникне вътре, докато входовете й бяха все още отворени за деня. След което бе изчакал търпеливо, докато дойде моментът да се качи на осмия етаж. Трябваше да позвъни на Стефани и да й докладва за случващото се, но Люк го бе уверил, че той ще свърши това вместо него. След което се връщаше в Копенхаген при книжарницата си.

Имаше един проблем. Не можеше да отрече, че Касиопея Вит му липсва. За него самотата беше нещо като периодично повтаряща се болест. Тъкмо беше свикнал отново да си има някого, и тя си бе отишла. Малоун от доста време беше разведен. Бившата му съпруга все така живееше в Джорджия със сина им Гари, вече тийнейджър. Бракът им не бе приключил леко и двамата бяха положили сериозни усилия, за да се помирят. Понастоящем се разбираха прекрасно. За жалост, не можеше да каже същото за себе си и Касиопея. А завръщането в книжарницата само щеше да му даде повече време, за да размишлява върху своя провал.

Целият лепнеше от мръсните води на лагуната. Още на лодката бе поизплакнал тинята от крачолите и обувките си, но сега определено имаше нужда да вземе душ и да се наспи. Така щеше да има сили да последва Пол Ларкс, след като слезеше от кораба. Любопитен бе да види докъде ще го отведе старецът и ако се случеше да е до летището и полета за дома, щеше да му бъде благодарен.

Той се доближи до апартамента на Ларкс. Изглеждаше доста скъпичък и Малоун се запита как един пенсиониран държавен служител би могъл да си го позволи. Вътре беше тихо и той се канеше да си тръгне, когато забеляза, че вратата е открехната. Всяка от каютите на кораба беше с електронна брава и хидравличен механизъм за затваряне. Отвътре за по-сигурно имаше и резе. В каютата на Ларкс резето беше извадено при отворена врата, като я подпираше да не се затвори напълно. Странно.

Той погледна часовника си. 12:48 ч. след полунощ. През последните десет дни Ларкс си бе лягал все с кокошките. Нещо не беше наред.

Малоун пристъпи напред и се вслуша, но не чу нищо. Почука леко на вратата и зачака. Отговор не последва. Почука отново с кокалчетата на пръстите си, този път силно и настойчиво. Отговор нямаше. Той бутна вратата навътре и влезе. Апартаментът беше тъмен, но през стъклените врати откъм балкона и вратата към коридора се процеждаше приглушена светлина.

— Господин Ларкс? — подвикна тихо Малоун.

Малко антре водеше към основния салон, а вляво от него имаше отворена врата, най-вероятно на спалнята. Вътре различи очертанията на легнала мъжка фигура. Едната ръка висеше надолу от матрака, китката беше сгъната под неестествен ъгъл.

Малоун провери за пулс. Нямаше. Пол Ларкс беше мъртъв.

Малоун си спомни за черната кожена чанта, върна се в салона и набързо го претърси. Не откри нищо. Влезе обратно в спалнята, огледа банята и гардероба, запали лампите, после ги угаси. Чанта нямаше.

Той остави лампата в банята да свети и пристъпи към леглото. Никъде не се виждаха следи от насилие. Дали случайно Ларкс не бе починал от естествена смърт? Не, би било прекалено голямо съвпадение. На нощното шкафче забеляза комплект за поставяне на инсулин с няколко спринцовки. Понечи да вдигне телефона и да повика помощ, когато нещо го убоде по десния крак. Нещо остро. Което се заби в плътта му. Като игла.

Стаята се завъртя пред очите му. Съзнанието му се замъгли. Мускулите му омекнаха. Краката му се подкосиха. Зашеметен, замаян, той се опита да запази равновесие. Коленете му опряха в килима. Светът ту се скриваше зад натежалите му клепачи, ту отново се появяваше. От другата страна на леглото се надигна човешка фигура. Някой се бе скрил под матрака. Гледката му напомни една друга преживяна нощ, в Южна Франция, отпреди няколко години. Тъмна и ветровита, по него стреляха.

Касиопея Вит. Първата им среща. И този път, както тогава във Франция, преди мракът да се спусне около него, за миг му се стори, че вижда женска фигура.