Стив Бери
Заплахата на патриота (1)

Пролог

Белият дом

Четвъртък, 31 декември 1936 г.

17:00 ч.

За Франклин Д. Рузвелт дори самата мисъл да се намира в една и съща стая със своя скандален посетител беше противна. Но той съзнаваше отлично колко необходим е този разговор. Беше изкарал един четиригодишен президентски мандат, а само след три седмици щеше да влезе в историята с повторното си полагане на клетва; първото се бе състояло на 4 януари 1933 г. Преди това президентите се бяха заклевали на 4 март, отбелязвайки деня, в който през 1789 г. бе влязла в сила Конституцията на Съединените щати. Но Двайсетата поправка към същата Конституция бе сложила край на тази практика. Което всъщност беше добра идея, тъй като скъсяваше времето след изборите през ноември. Бездействието убива. Рузвелт обичаше да бъде част от промяната, той мразеше да върши каквото и да било постарому.

И с особено настървение презираше представителите на „стария ред“. Като своя посетител.

Андрю Мелън бе служил десет години и единайсет месеца като министър на финансите. Започнал при Хардинг през 1921-ва, той бе останал на поста си при Кулидж, за да бъде отстранен накрая от Хувър. Последната му държавна служба бе посланик в Двора на Сейнт Джеймс, след което, през 1933-та, бе излязъл в пенсия. Твърд републиканец и един от най-богатите хора в страната, Мелън беше живото олицетворение на „стария ред“, чиято философия Рузвелт се надяваше да промени със своя „Нов курс“.

— Господин президент, ето моето предложение. Надявам се, че ще може да се реализира — подаде му един лист Мелън.

Рузвелт бе поканил този парий на следобеден чай само защото съветниците му го бяха предупредили, че има граница, до която можеш да подритваш едно бясно куче.

А той подритваше Андрю Мелън вече три години.

Всичко бе започнало малко след първото му встъпване в длъжност, когато бе разпоредил да се направи одит на данъчните декларации, подадени от Мелън през 1931-ва. Отначало имаше известна институционална съпротива срещу тази явна злоупотреба с президентските правомощия — в смисъл че данъчните власти не могат да бъдат използвани като политическо оръжие — но в крайна сметка нарежданията му бяха изпълнени. Мелън бе поискал възстановяване на 139 000 долара надвзети данъци. Властите установиха, че всъщност дължи още 3 089 000 долара. Обвинен бе в укриване на доходи, но голямото жури отказа да го привлече под наказателна отговорност. Без да му мигне окото, Рузвелт нареди на Министерството на правосъдието да подаде граждански иск; стигна се до дело пред Данъчно-апелативната комисия и 14 месеца минаха в изслушване на свидетелски показания и разглеждане на доказателства. Делото бе приключило едва преди броени седмици.

Намираха се в Овалния кабинет на втория етаж — любимо място за делови срещи в Белия дом. Изглеждаше претрупан и донякъде разхвърлян с множеството рафтове с книги, корабни модели и купища документи, струпани навсякъде. В камината гореше буен огън. Рузвелт беше изоставил инвалидната си количка и седеше на едно канапе. До него беше министърът на правосъдието Хоумър Къмингс. Мелън се придружаваше от Дейвид Финли, близък сътрудник на бившия финансов министър.

Рузвелт и Къмингс прочетоха предложението на Мелън.

Ставаше дума за създаване на музей на изкуствата, който да се намира в Националния мол — знаменития парк в центъра на Вашингтон. Мелън предлагаше да финансира изграждането му със собствени средства. Сградата щеше да се използва не само като хранилище за огромната му лична колекция; в нея щяха да се излагат и произведения на изкуството, които ще бъдат придобити в бъдеще.

И щеше да се нарича Национална художествена галерия.

— Не галерия „Андрю У. Мелън“? — попита президентът.

— Не искам името ми да се свързва публично със сградата.

Рузвелт огледа преценяващо посетителя си, който седеше с изправен гръб, вдигнал високо глава. Нито едно мускулче не потрепваше на лицето му, сякаш бе свикнал всички да скланят глава пред всеки негов каприз. И се запита как бе станало така, че трима поредни президенти бяха посочили този човек за член на кабинета си. За Хардинг, слаб и нелеп глупак, беше ясно; също донякъде и за Кулидж, който бе доизслужил мандата, след като Хардинг бе имал благоразумието да умре в края на втората година. Но защо през 1924 г., когато самият Кулидж бе спечелил своя пълен, четиригодишен мандат, не се бе спрял на друг кандидат за министър на финансите? Би било толкова логично. Всеки президент си води свой екип. Впоследствие Хувър бе повторил грешката, преназначавайки Мелън през 1929 г. Е, накрая се бе отървал от него три години по-късно.

Рузвелт заяви:

— Тук пише, че галерията ще се управлява от съвет от девет души, всичките назначени от вас. Аз бях останал с впечатление, че институцията ще се администрира от института „Смитсониън“.

— Така е. Но искам в ежедневната си дейност галерията да бъде напълно независима от държавата, на каквато свобода в момента се радва и „Смитсониън“. Това условие не подлежи на преговори.

Той погледна към министъра на правосъдието, който кимна в знак на съгласие.

Предложението на Мелън бе представено за пръв път преди година. Построяването на сградата щеше да струва между осем и девет милиона долара. Личната му колекция от произведения на изкуството, оценявана на около двайсет милиона, щеше да съставлява ядрото на бъдещата музейна сбирка. Постепенно щяха да се придобиват и излагат и други ценни творби, като идеята бе Вашингтон да се превърне в една от световните столици на изкуствата.

Мелън се бе ангажирал да създаде фондация с основен капитал от пет милиона долара, приходите от която да отиват за изплащане на заплати на висшата администрация и за придобиване на нови творби. Държавата щеше да плаща поддръжката и режийните разходи на сградата за вечни времена. Сегашната среща беше резултат на дълги месеци задкулисни преговори за изглаждане на детайлите. Министър Къмингс го бе осведомявал през цялото време, но до някакви съществени пазарлъци почти не се бе стигнало. Също както в бизнеса с Мелън не беше никак лесно да се преговаря.

Оставаше обаче един неразрешен проблем.

— Тук сте посочили — каза Рузвелт, — че всички средства за сградата и за произведенията на изкуството ще постъпват от вашия благотворителен фонд. Но това е същият онзи фонд, за който ние твърдим, че дължи на държавата над три милиона просрочени данъци.

Каменното лице на Мелън не трепна.

— Ако искате парите, те са там.

Рузвелт усещаше, че човекът отсреща го разиграва, но нямаше нищо против. Самият той бе поискал да се видят. И така…

— Бих желал да поговоря насаме с господин Мелън.

Министърът на правосъдието явно не одобри това, но същевременно разбра, че не е молба. Къмингс и Финли излязоха заедно от кабинета. Рузвелт изчака, докато вратата се затвори зад тях, и заяви:

— Сигурно знаеш, че те презирам.

— Не ми пука какво мислиш за мен. Ти си човек без значение.

Рузвелт се изсмя гърлено.

— Наричали са ме наглец. Мързеливец. Глупак. Интригант. Но никога човек без значение. Обиждаш ме. Смятам, че съм дори твърде значим в сегашните времена на икономически затруднения. За които, ако ми позволиш да добавя, ти носиш немалка вина.

Мелън вдигна рамене.

— Ако Хувър ме бе послушал, Депресията щеше да трае кратко.

Минали бяха седем години от онзи съдбовен февруари на 1929-а, когато пазарите се сринаха и банките фалираха. Хувър го нямаше вече, но републиканците бяха останали във властта и контролираха Конгреса и Върховния съд в достатъчна степен, за да може неговият Нов курс да търпи поражение след поражение. Изправен пред толкова много препятствия, той бе решил да сключи мир с враговете си, сред които и този дявол. Но не и преди да му каже какво мисли за него.

— Да видим дали си спомням добре. Като министър на финансите ти посъветва Хувър да ликвидира профсъюзите, фондовата борса, фермерите и пазара на недвижима собственост. Да отърве системата от всичко гнило в нея. И после според теб хората щели да работят по-упорито и да водят… как го рече? — по-благочестив живот. Като добави, че по-предприемчивите щели да просперират за сметка на по-малко кадърните.

— Това беше разумен съвет.

— За човек, притежаващ стотици милиони, не би и могъл да мислиш другояче. Но се съмнявам дали щеше да имаш подобно отношение, ако гладуваше, останал без работа и без надежда.

Мелън изглеждаше някак странно. Лицето му беше изпито, а високата му фигура бе по-мършава от обичайното. Кожата му беше пепелявосива, очите уморени, погледът мрачен. Две дълбоки бръчки се спускаха косо от ноздрите до ъгълчетата на устата, отчасти закрити от характерните мустаци. Рузвелт знаеше, че е на осемдесет и една, но изглеждаше на над сто. Едно беше безспорно — човекът бе запазил величествената си осанка.

Рузвелт извади цигара от кутията на страничната масичка и я постави в цигарето си от слонова кост. С това стиснато между зъбите под четирийсет и пет градуса нагоре цигаре той се бе превърнал в символ на президентска самоувереност и оптимизъм. А Бог му бе свидетел, че страната имаше нужда и от двете. Той запали цигарата и вдиша с наслада гъстия тежък дим, който предизвикваше сладка болка в гърдите му.

— Разбираш, че няма промяна в позицията ни по въпроса, който в момента се разглежда в Данъчно-апелативната комисия. Дарението ти няма да се отрази по никакъв начин на делото.

— Всъщност ще се отрази. Националната художествена галерия ще бъде построена — ухили се Мелън. — Ти не можеш и няма да ми откажеш това. Дарението ми е твърде щедро, за да бъде игнорирано. След като отвори врати, галерията ще се превърне в основен център на изкуствата в тази страна. А твоето дребнаво дело за данъци отдавна ще е в миналото. Никой няма да си спомня за него. Докато галерията… тя ще се извисява вечно и никога няма да бъде забравена.

— Ти наистина си най-хитрият богат злодей, когото познавам.

— Спомням си този твой цитат. Всъщност навремето приех думите ти като комплимент. Но като професионален политик, който се интересува само от гласове, твоето мнение за мен няма никакво значение.

— Аз спасявам държавата от такива като теб.

— Единственото, което си постигнал досега, е да създадеш бъркотия от нови комисии и агенции, повечето от които дублират и без това съществуващи ведомства. Те не вършат нищо, само раздуват бюджета и предизвикват увеличаване на данъците. Крайният резултат ще бъде катастрофален. Повече никога не значи по-добре, особено в държавното управление. Господ да е на помощ на тази страна, след като ти приключиш с нея. За щастие, мен вече няма да ме има, за да видя последиците от безобразията ти.

Рузвелт вдъхна с наслада още тютюнев дим, преди да отговори:

— Прав си, да откажа дарението ти би било политическо самоубийство. Приятелите ти републиканци в Конгреса няма да погледнат благосклонно на това. А след като дарението е от теб, можеш да поставяш условия. И така, твоята величествена национална галерия ще бъде построена.

— Ти не си първият, разбираш ли?

Рузвелт се зачуди какво ли иска да каже старецът.

— Аз го бях направил много преди ти да се сетиш.

И тогава Рузвелт разбра.

Джеймс Казънс бе починал преди два месеца след 14 години служба в Сената. Преди 13 години сенатор Казънс бе разпоредил проверка на данъчните облекчения, предоставяни на компании, собственост на тогавашния министър на финансите Мелън. При разследването се бе установило, че Мелън не бе предал на трета страна контрола върху въпросните компании, както бе обещал при постъпване на държавна служба. Чули се бяха призиви за оставката му, но той се бе снишил, докато отмине бурята, и през 1924 г., с идването си на власт, Кулидж го бе оставил на поста му. След което Мелън на свой ред бе пуснал данъчната полиция след Казънс и ревизията на доходите му бе разкрила 11 милиона неплатени данъци от предишни години. Но Апелативната комисия бе отменила решението на данъчните и бе разпоредила да бъдат възстановени надвзетите суми.

— Не беше ли това най-страшното ти унижение? — каза Рузвелт на Мелън. — Комисията отсъди единодушно против теб. Действията ти срещу Казънс бяха изобличени като лична вендета.

— Именно, господин президент — изправи се Мелън.

Гостът му стоеше срещу него и го гледаше с очи, черни като въглени. Рузвелт се гордееше със способността си да доминира във всяко помещение, където се появи, и да овладее всяка ситуация, но тази статуя от плът и кръв, изправена насреща му, го караше да се чувства неудобно.

— Умирам — каза Мелън. — Ракът ще ме довърши, преди да си е отишла следващата година. Но аз никога не съм бил от хората, които хленчат и се оплакват. Когато имах власт, я използвах. В крайна сметка ти не си сторил срещу мен нищо по-различно от онова, което аз съм правил навремето. Слава богу, все още имам парите и лостовете, за да се защитя. Искам обаче да ти кажа нещо. Унищожих враговете си, понеже се бяха опитали да унищожат мен. Моите удари бяха извършени при самоотбрана. Докато твоята атака срещу мен не бе предизвикана с нищо. Ти си бе наумил да ме уязвиш просто защото можеше. Никога не съм ти причинил нещо лошо, никога не съм работил срещу теб. Това прави конфликта между нас… различен.

Рузвелт остави никотина да успокои нервите му и си каза, че не бива да показва дори прашинка безпокойство или страх.

— Оставям на родината си дарение от произведения на изкуството. Това ще бъде моето публично наследство. Но за теб, господин президент, имам отделен, личен подарък.

Мелън измъкна от вътрешния джоб на сакото си лист хартия, сгънат на три, и му го подаде. Рузвелт пое листа и прочете написания на машина текст.

— Това са глупости.

Лицето на Мелън се изкриви в лукава гримаса, в нещо като полуусмивка. Каква странна гледка! Рузвелт не си спомняше някога да го бе виждал с друго изражение освен навъсен.

— Напротив — каза Мелън. — Това е гатанка. Съставена лично от мен лично за теб.

— С каква цел?

— Нещо, което може да донесе гибел на теб и на твоя Нов курс.

Рузвелт размаха хартията под носа му.

— Това някаква заплаха ли е? Може би си забравил с кого разговаряш?

Президентът вече беше изцяло наясно с грешката, допусната преди две години. Какво гласеше старата максима? Ако се опитваш да убиеш краля, гледай да успееш. Докато той се бе опитал, но не бе успял. Министърът на финансите Къмингс вече го бе уведомил, че Данъчно-апелативната комисия ще се произнесе против правителството и в полза на Мелън, и то по всички пунктове от обвинението. Мелън нямаше да дължи никакви данъци със задна дата. Защото нямаше да е сторил нищо нередно.

Пълна загуба.

Той бе наредил на министъра да забави, доколкото е възможно, публичното обявяване на това решение. Не го интересуваше, важното бе да се протака. Но сега се запита: нима гостът му вече знаеше?

— Човек винаги има две причини да върши това или онова — каза Мелън. — Благородна и истинска. Дойдох днес по твоя покана с намерение да бъда откровен и честен с теб. Един ден всички, които сега сте на власт, включително и ти, ще умрете. Аз ще съм умрял преди вас. Но Националната галерия винаги ще си бъде на мястото, а тя е нещо, от което страната ни има нужда. Ето благородната причина да направя това, което направих. А истинската причина е, че за разлика от теб аз съм патриот.

Рузвелт се изхили на тази обида.

— И все пак ти с готовност си признаваш, че листът, който държа в ръката си, е заплаха към твоя върховен главнокомандващ?

— Уверявам те, има неща, които и ти не знаеш. Неща, които мога да докажа… с разрушителен ефект. В ръката си, господин президент, държиш две от тях.

— Ами защо просто не ми ги кажеш и не си доставиш тази радост още сега?

— И защо да го правя? Ти ме остави цели три години да вися като дрипа, развявана от вятъра. Бях публично разследван, унижаван, обявяван за мошеник и измамник. През цялото това време ти злоупотребяваше с властта си и дискредитираше заемания пост. Сметнах, че е редно да ти върна услугата. Но реших да оформя подаръка си като предизвикателство. Искам да си го заслужиш, да положиш усилие, за да го получиш, както ме принуди да направя аз.

Рузвелт смачка хартията на топка и я запрати в другия край на помещението. Мелън го гледаше невъзмутимо.

— Това не е много мъдро.

Президентът насочи цигарето си към него като оръжие.

— По време на изборната ми кампания, през трийсет и втора, много пъти виждах на витрините на разни магазини един и същ надпис. Знаеш ли какво гласеше?

Мелън не отговори.

— „Хувър наду свирката. Мелън дръпна звънеца. Уолстрийт даде сигнала и страната отиде по дяволите. Ура за Рузвелт!“ Това мисли страната за мен.

— Аз предпочитам определението на сенатор Труман: „Проблемът с президента е, че е лъжец“.

Между тях настана напрегнато мълчание, което продължи няколко секунди. Накрая Рузвелт заяви:

— Нищо не ми доставя по-голямо удоволствие от една хубава битка.

— Значи това ще те направи щастлив. — Мелън бръкна в джоба си и извади банкнота от един долар. — От новите е. Чух, че лично си одобрил графичното оформление.

— Казах си, че е редно старите купюри да излязат в пенсия. Носели нещастие.

През 1935 г. Министерството на финансите бе разработило новата банкнота от 1 долар, добавяйки държавния печат на САЩ заедно с някои други стилистични изменения. Новите банкноти се намираха в обращение малко повече от година. От другия си джоб Мелън извади автоматична писалка, пристъпи към една от страничните масички, начерта някакви линии върху банкнотата и я подаде на президента.

— Това е за теб.

Рузвелт видя, че Мелън бе очертал върху обратната страна на печата два триъгълника.

— Пентаграм?

— Не. Има шест върха.

Рузвелт се поправи:

— Звездата на Давид. Трябва ли да означава нещо?

— Препратка към нашата история. В миналото ни е имало мъже, които са знаели, че един ден ще се появи такъв като теб, аристократ тиранин. Затова си казах, че би било уместно да започнеш решаването на гатанката си е урок по история — Мелън посочи банкнотата — и с една аномалия. Както виждаш, наслагването на двата триъгълника съединява пет от буквите. O S A М N. Това е анаграма.

Рузвелт огледа банкнотата.

— MASON. Образуват думата масон.

— Точно така.

Съзнавайки неразумността на въпроса си, президентът все пак го зададе:

— И какво значи това?

— Твоят край.

Висок и изправен, Мелън имаше осанката на военен; наклонил глава на една страна, той сякаш се присмиваше на върховния главнокомандващ за неспособността му да се изправи на крака. Пънът в огнището изпука и пръсна във въздуха сноп искри.

— „Съвпадение с фактите, макар без обяснение.“ — Мелън помълча и добави: — Лорд Байрон. Това също ми се стори подходящо за случая.

С тези думи гостът пристъпи към вратата.

— Не съм приключил с теб — провикна се Рузвелт.

Мелън спря и се извърна.

— Ще те чакам… господин президент.

И той си тръгна.