Стив Бери
Заплахата на патриота (4)

3

Атланта, щата Джорджия

17:20 ч.

Стефани Нел влезе в магазина и с решителна крачка се упъти към секцията за дамски дрехи. Молът се намираше в северните предградия, недалече от щаба на отряд „Магелан“. Стефани никога не бе изпитвала особена склонност към пазаруване, но понякога, в събота следобед, си позволяваше да позяпа по витрините, колкото да се разсее от грижите в службата. Тя оглавяваше отряд „Магелан“ вече тринайсет години. Това разузнавателно звено беше нейната рожба — дванайсет агенти на Министерството на правосъдието, подбрани да се занимават само с най-деликатните разследвания.

Всичките бяха свестни хора. Но нещо не беше наред. И бе крайно време да разбере какво и защо.

Зърна Тера Лусънт в отсрещния край на магазина и тръгна между щандовете към нея. Тера беше миньонче с медночервена коса, една от четирите секретарки, които работеха за нея.

— Ще ми кажеш ли защо съм тук? — попита Стефани, като се доближи до служителката си. — Не трябва ли да спиш по това време?

— Благодаря ти, че дойде да се срещнеш с мен. Наистина. Знам, че е необичайно.

— Меко казано.

Стефани бе открила на бюрото си бележка, с която секретарката я молеше да дойде в „Дилърд“ в 5:30 следобед, но да не казва на никого. Тера работеше за нея от няколко години, като поемаше все нощните смени — беше уравновесена, точна, на нея можеше винаги да се разчита.

— Госпожо, важно е.

Тя забеляза, че лицето на младата жена беше угрижено. Тера бе отскоро разведена, за четвърти път. Не й вървеше в любовта, но беше добра в работата си.

— Имам да докладвам нещо. Това, което се случва, не е добре. Никак не е добре.

Стефани забеляза как погледът на служителката й обхожда нервно магазина. Наоколо се мотаеха само неколцина служители и двама-трима купувачи.

— Очакваш ли някого?

Тера я погледна в очите и облиза устни.

— Искам просто да се убедя, че сме сами. Затова ви извиках тук.

— Защо с бележка? Не можеше ли просто да ми се обадиш? Или да ми го кажеш лично в офиса? Защо тази секретност?

— Не можех да постъпя по никакъв друг начин.

В думите й звучеше тревога.

— Тера, какво става?

— Късно една вечер, преди десет дни, бях отишла до барчето в офиса да си взема нещо за пиене. Бяхме в намален състав, затова си взех мобилния телефон, в случай че някой позвъни. Винаги пуша долу, на открито. Когато съм сама — знам, че е забранено да се пуши на етажа — не мога да отсъствам дълго, когато горе няма никой. Затова оставям вратата отворена, за да чувам звъна за входяща поща, и отивам в края на коридора да пуша.

Уставът на отряда изискваше в офиса винаги да има човек. Агентите ползваха служебни лаптопи и айфони със специални програми, доколкото кодираните имейли и есемеси си оставаха най-бързата и сигурна форма на комуникация.

— Защо просто не си запали цигара в офиса?

Тера поклати глава.

— Изключено. Щяхте да ме надушите.

Отношението й към тютюнопушенето не беше тайна за никого, а и федералните закони забраняваха пушенето в офис сгради.

— Остави цигарите и говори по същество.

— Преди десет дни, както ви казах, бях отишла до нишата в края на коридора. Открехнала бях прозореца, за да излиза димът. Като си изпуших цигарата, тръгнах обратно към офиса. И тогава го видях. Показа ми служебна значка и започна да ме заплашва. Каза, че бил от Министерството на финансите.

— И как този човек е влязъл в сградата?

— На следващия ден проверих електронните регистри. Никъде нямаше следа от влизане на външен човек в този час.

На всяка врата имаше електронна ключалка, която се задействаше с магнитна карта. Което означаваше, че който и да е бил той, е имал приятели на подходящи места.

— И какво правеше там?

— Искаше достъп до компютрите ни.

— И ти му даде?

Тера кимна.

— Колко време беше в офиса?

— Половин час. Използва терминала в заседателната зала. Когато си тръгна, проверих в компютъра, но всички данни от търсачката бяха изтрити.

— И си чакала досега, за да ми го кажеш?

— Знам, госпожо. Но си помислих, че спешни обстоятелства са изисквали намесата му.

— Не мога да повярвам, че си постъпила така.

По лицето на служителката й се изписа разочарование.

— Знам. Но… той ме застави да мълча.

Чутото все по-малко харесваше на Стефани.

— Бях написала чек без покритие, госпожо. След като се разведох за последен път. От магазина се обадиха в полицията. Аз им върнах парите, но въпреки това ме арестуваха. Въпросният мъж знаеше всичко. Каза ми, че ако си мълча, няма от какво да се притеснявам. Исках да си запазя работата. Знаех, че един арест ще означава край на допуска ми до секретна информация. Чекът беше за сума над петстотин долара. Углавно престъпление. В крайна сметка оттеглиха обвинението, но аз не можех да рискувам. Децата ми трябва да ядат. Направих каквото се искаше от мен, но той прекали.

Стефани слушаше.

— След няколко дни дойде пак и поиска отново достъп до компютрите, този път с моята парола. — Тера замълча за миг. — И аз му я дадох. Това е крайно нередно, знам. А той отново иска достъп тази вечер.

Стефани помисли малко, после попита:

— Това ли е всичко?

Тера кимна.

— Толкова съжалявам, наистина. Опитвах се да си върша добре работата. Знам, че ми вярвате…

— Ти наруши всичките ни правила.

Очите на Тера бяха зачервени. За момента Стефани имаше нужда от тази жена като свой съюзник, затова й каза направо и без заобикалки:

— Ще си замълчим този път, но при условие че направиш три неща.

— Всичко, което наредите, госпожо.

— Не споменавай пред никого това, което току-що ми съобщи. Дай му достъп довечера. И от този момент нататък ми докладвай всичко, което каже или направи.

Лицето на Тера светна.

— Разбира се. Ще се справя.

— А сега си върви. Махай се, иди да се наспиш. Смяната ти започва след няколко часа.

Тера отново й благодари и си тръгна.

Това беше прецедент. Никога преди не бяха имали пробив в сигурността. Отрядът й винаги се бе отличавал с желязна дисциплина, без инциденти, като списъкът на успехите им далеч надвишаваше малкото на брой провали. Което неизменно бе предизвиквало завистта на колегите й. Но Министерството на финансите? Какво толкова държаха да докопат от архивите на „Магелан“, че да изнудват една от служителките й? Каквото и да ставаше, тя бе длъжна да знае.

Без да бърза, Стефани излезе от „Дилърд“. Забеляза Тера да крачи на трийсетина метра пред нея. Влязоха една след друга в огромния атриум със стъклен купол на мола, от който в четири посоки водеха два етажа коридори към редиците магазини.

На втория етаж зърна някакъв мъж.

Висок и строен, с рядка коса, облечен с тъмен костюм и бяла риза, облегнат небрежно на парапета. В мига, в който го видя, той изостави поста си и тръгна по коридора в нейната посока, един етаж по-нагоре. Тера крачеше забързано към следващия атриум, където бяха заведенията за бърза закуска. Оттам врати водеха към задния паркинг. Стефани хвърли поглед нагоре и отново видя мъжа, който все така я следваше. Когато стигнаха до атриума, Тера зави наляво към изходите, докато мъжът вече тичаше надолу по полукръглото стълбище. Докато вземаше последните стъпала и почти бе стигнал до партера, тя извади смартфона от джоба си.

Мъжът вече беше на най-долното стъпало.

Стефани насочи телефона, фокусира образа и направи една снимка, после бързо отпусна ръка. Мъжът продължи към задния изход. Нямаше никакво съмнение: следеше Тера. Стефани забеляза един от служителите на охраната, седнал на масичка встрани пред чаша кафе.

Нещо твърдо я смушка в ребрата.

— Нито звук или вашата служителка може да не дойде утре на работа.

Тя замръзна на място. Тера излезе от мола през задния изход.

Мъжът пред нея се спря и се извърна. По лицето му се разля широка усмивка. Тя все още стискаше телефона в ръка, отпусната надолу до хълбока. Мъжът пристъпи с бавна крачка към нея и посегна към апарата.

— Това едва ли ви е нужно повече.