Стив Бери
Заплахата на патриота (21)

20

Вашингтон, окръг Колумбия

2:05 ч.

Стефани не се изненада особено от появата на Дани Даниълс. Всяко нещо в този човек внушаваше усещане за непредвидимост. Общителен по природа, той винаги се беше отличавал с дързост и безцеремонност, като държеше да поема лична отговорност за всичко. Тя се питаше понякога какво ли щеше да прави след приключването на втория си президентски мандат, далече от светлините на прожекторите. За човек като Дани слизането от сцената не беше добро нещо.

Той седна при тях на масата.

— Хубавото на нощта е, че човек може да влиза и излиза от Белия дом, когато си иска. И никой копче не може да му каже.

— Добър вечер и на вас — каза тя.

— Учудвам се, че си толкова сърдечна с мен — усмихна се той. — Очаквах да те заваря вкисната.

— Значи вие сте разрешили неправомерното проникване в масивите на отряда?

— Не бях аз. Джо извърши всичко лошо на своя глава.

Стефани забеляза, че министърът на финансите не се радва особено да види шефа си, и реши да се възползва от ситуацията.

— Нали си давате сметка, че ваши агенти изложиха на риск живота на Котън? Възможно е да са искали дори да попадне под кръстосан огън, за да ни забавят.

— Аха, разбирам. Страшно тъпо. Затова съм и тук. Двамата с министъра ще си поговорим по въпроса. — Той хвърли гневен поглед през масата. — На четири очи. След което ще обсъдим какви, по дяволите, ги вършите в Европа от десет дни насам.

Джо Леви не каза нищо. Едно от предимствата да си на върха е, че над теб е само Бог.

— Люк и Котън трябва да знаят какво става — каза тя. — Тъкмо смятах да позвъня.

Тя бе сменила повредения си мобилен телефон с един от двата резервни, които винаги пазеше за непредвидени случаи; този си го държеше вкъщи.

— След малко. Сега трябва да поговорим. Затова съм тук вместо в леглото си. — Даниълс се обърна към министъра на финансите и размаха пръст пред лицето му. — Помолих те за нещо съвсем просто. Малко информация по една сравнително мъглява тема. И преди да се усетя, ти вече провеждаш международно разследване в нарушение на установената процедура, като рискуваш живота на агенти, които дори не работят за теб. Държа да знам защо. Имаш ли да кажеш нещо по въпроса?

— Разбира се, каквото пожелаете.

— А, така ли? Каквото пожелая значи? Първият ми въпрос е: защо не ми каза истината още в началото?

Леви не отговори.

— Господин президент — каза Хариет, — аз си мислех, че Конгресът е негоден за каквото и да било, но това тук не пада по-долу.

— Прозвуча доста обидно — намръщи се Дани. — Но те разбирам. За пръв път се потапяш в мръсотията на разузнаването… от страната на изпълнителната власт. Нещата изглеждат леко по-различно. Ние не разполагаме с лукса на комисиите в Конгреса да преиграваме мача в понеделник сутрин. Ние сме на терена, във вихъра на играта, докато тя се случва, и трябва да вземаме решенията си в движение.

— Винаги е за предпочитане да се играе с план — обади се Стефани.

Президентът каза:

— Джо, върви да си гледаш работата. Аз ще поговоря насаме с двете дами. — Той помълча и добави: — След което ние с теб ще си проведем нашия разговор.

Министърът на финансите излезе от залата.

— Той е бизнесмен — промърмори президентът, след като вратата се затвори. — Нищо не разбира от разузнаване.

— Но вие разбирате — заяви Стефани. — И вие сте шефът.

Единствено тя можеше да му държи безнаказано такъв тон. Преди време, при друга критично важна операция, двамата бяха открили, че изпитват чувства един към друг. Едно от онези неочаквани разкрития, които човек е най-добре да запази за себе си. Бракът на семейство Даниълс беше приключил, двамата бяха останали заедно само за пред обществеността. Между тях нямаше гняв и огорчение, просто разбирането, че след приключване на втория си мандат Дани Даниълс щеше да бъде свободен мъж. Тогава можеха да мислят и за уреждане на формалностите.

Но не и преди това.

— Вината е моя — каза той. — Но Котън е добре, нали?

Тя кимна.

— Не мога да кажа същото за двайсет милиона долара и за девет загинали.

— Само преди два часа ми съобщиха, че Ким щял да се пробва да прибере парите. Джо бил решил да запази тази подробност за себе си. Вие би трябвало да бъдете предупредени за всички рискове.

— А защо не бяхме? — попита Хариет.

— Точно там е работата. Мисля, че Стефани е права. Възможно е Джо съзнателно да го е премълчал.

Това признание я изненада.

— А какво всъщност иска Ким? — попита Стефани.

— Много е сложно.

— И Джо все това повтаря — каза Хариет.

Стефани посочи с пръст купищата листове на масата.

— Чели ли сте „Заплахата на патриота“?

— От кора до кора. И авторът в никакъв случай не е глупак.

— Той е осъден за укриване на данъци — каза Хариет.

— Така е. Но някои от нещата, които казва, звучат много логично.

Президентът бръкна в джоба на якето си, извади банкнота от един долар и я постави на масата.

— Погледнете на гърба.

Стефани я обърна. Върху държавния печат на САЩ се виждаха някакви линии.

— Аз ги начертах — каза президентът.

Тя се загледа в шестолъчната звезда.

— Какво значи това?

— Виж при кои букви свършват двата триъгълника.

Тя направи, каквото й бе казал.

A S O N M.

— Това е анаграма — каза президентът. — На думата масон.

— Едва ли мислите сериозно, че тук са замесени масони — каза Хариет. — Колко пъти съм чувала, че те били тайната власт в тази страна! Пълни глупости.

— Съгласен съм. Но при съединяването на тези букви се образува думата масон. Това е факт. Като същевременно те описват шестолъчна звезда.

— Звездата на Давид — промърмори Стефани.

— Доста странно съвпадение, не мислиш ли?

— Откъде се сетихте за това? — попита Стефани.

— От класифицираните документи, които Пол Ларкс е копирал. Там се споменава друга доларова банкнота с начертани на нея линии. Ларкс е разказал за нея на Ким и Хауъл.

— А откъде знаете това?

— Вчера прочетох секретните документи, които се пазят в Министерството на финансите. Същите, от които Ларкс е направил копия. Освен това АНС ми представи транскрипции от телефонни разговори между Ким и Хауъл. Каквото и да си мисли Джо Леви за мен, аз нито съм в неведение, нито съм идиот.

Но тя все още беше озадачена.

— За какво въобще става дума?

— Преди няколко месеца получих писмо от една авторитетна еврейска организация. Ставаше дума за човек на име Хаим Саломон. Някоя от вас чувала ли е това име?

И двете не бяха. Тогава президентът им разказа една интересна история.

 

 

Саломон бил родом от Полша, но през 1772 г. емигрирал в Ню Йорк. Бил евреин, със солидно финансово образование, владеел няколко езика и станал частен банкер, търговец на ценни книжа и член на стоковата борса. Към 1776 г. в американските колонии живеели около 3000 евреи. Саломон бил активист на еврейската общност, борел се за политическо равенство. Освен това бил и патриот, който от самото начало подкрепял Революцията. През 1778 г. дори бил арестуван от британците като шпионин и осъден на смърт, но успял да избяга от Ню Йорк в крепостта на бунтовниците Филаделфия, където възобновил кариерата си на финансист.

Американската революция се финансирала от неясни източници. Нямало нито редовно събиране на данъци, нито публични заеми. Не съществувала фискална система за събиране на приходи, а хазната, доколкото изобщо можело да се нарече така, била празна. Непрекъснато имало нужда от пари за продоволствие, муниции, храна, облекло, лекарства, за заплати на войниците. Всеки щат трябвало да отговаря за военнослужещите, които изпращал да се бият, но това рядко ставало на практика. Членовете на Континенталния конгрес също страдали от недостиг на пари, конете им редовно били пускани на свобода да пасат, защото на гледачите, които трябвало да се грижат за тях в конюшните, не било плащано с месеци. Континенталната валута не се приемала почти никъде, хората я смятали за хартия без стойност. Безпаричието било най-силният съюзник на Короната; много лоялисти твърдели, че Революцията ще затихне, когато колонистите не са в състояние повече да изхранят армията си.

През 1781 г. Хаим Соломон привлякъл вниманието на Робърт Морис, който отговарял за финансите на новосъздадената конфедерация от тринайсет щата. Той бил нает от Морис да посредничи при разплащането с менителници от името на новосформираното американско правителство. В допълнение към това той лично отпускал безлихвени заеми на мнозина от отците основатели и на офицери от войската. Станал банкер и ковчежник на Франция — един от най-важните съюзници на Америка, като обръщал френски менителници в американска валута, с което финансирал френските войници, биещи се на страната на Революцията. Същите услуги предоставял и на Холандия и Испания, осигурявайки средства за испанския посланик, след като всякакви постъпления от Испания били осуетени в резултат от британската блокада. През периода 1781–1784 г. името на Соломон се появява близо сто пъти в дневника на Робърт Морис. Много от тези споменавания гласят просто: Изпратих да повикат Хаим Соломон.

Хаим Соломон предоставил на новото американско правителство заеми на обща стойност 800 000 долара, без които Революцията щяла да пропадне. Без някога да е обличал униформа или размахвал сабя, той имал огромен принос за нейния успех. Умрял в мизерия през 1785 г., едва 45-годишен, след като похарчил цялото си състояние за своята нова родина. Оставил жена и четири деца. Документацията, свързана с отпуснатите от него заеми, била предадена от вдовицата му на ковчежника на щата Пенсилвания. Но тези облигации и сертификати се загубили. Никаква част от заемите не била изплатена. Един от синовете му многократно повдигал въпроса пред държавата между 1840 и 1860 г. Със свои решения от 1813, 1849, 1851 и 1863 г. Конгресът се обявил за поне частично изплащане. През 1925 г. Камарата на представителите дори излязла с препоръка за компенсация на наследниците му.

Но тази препоръка така и не била изпълнена.

 

 

— Семейството му в течение на повече от век е правило опити да си получи парите — каза президентът. — Но те така и не били върнати. До ден-днешен дълговете на държавата към Саломон остават неизплатени. Официалното оправдание е, че липсват убедителни документни доказателства за тяхното съществуване.

— Звучи логично — обади се Хариет.

— Само дето е пълна глупост. През двайсет и пета година Конгресът е искал да изплати дължимото на наследниците. Препоръката била минала през съответната комисия, но така и не стигнала до пленарна зала. Защо? Защото тогавашният министър на финансите погребал идеята. Той се казвал Андрю Мелън.

За Стефани парченцата започваха да се наместват.

— Индексирани спрямо инфлацията между хиляда седемстотин осемдесет и първа и хиляда деветстотин двайсет и пета година, онези осемстотин хиляди, отпуснати в заем от Саломон, стават милиард и триста милиона — каза Дани. — Но това е твърде опростена мярка, защото не отчита реалната стойност на заема за онова време. Ако приложим метода за изчисляване на цената на човешкия труд, а именно колко е трябвало да работи един наемен работник през хиляда деветстотин двайсет и пета година, за да си купи същите стоки, които през хиляда седемстотин осемдесет и първа са стрували осемстотин хиляди, излиза осем милиарда и половина. Целият федерален бюджет за финансовата хиляда деветстотин двайсет и пета е възлизал едва на десет милиарда, при четиристотин милиона дефицит. Сега разбирате защо Мелън е отхвърлил идеята за връщане на парите. Ако е трябвало да се разплати изцяло с наследниците, държавата би фалирала.

— Защо това трябва да има значение и днес? — попита Стефани. — Съединените щати имат активи за трилиони долари, а и сумата положително може да бъде предоговорена.

— Днес дългът възлиза на седемнайсет милиарда, изчислен по метода на инфлацията, а по метода на цена на човешкия труд е някъде към триста и трийсет милиарда.

— Пак казвам: тази сума подлежи на предоговаряне, което не е непреодолима пречка. И положително не си струва това, което се случва в момента.

— В книгата си Хауъл прави предположението, че Андрю Мелън или е открил, или някой му е подхвърлил документацията, която уж била изгубена от ковчежника на Пенсилвания. Той я е укрил и я е използвал като лост за влияние върху трима президенти на САЩ. Така е успял да се задържи толкова дълго на поста си.

— Определено звучи правдоподобно — каза тя. — Само дето няма как да знаем дали е истина.

— Всъщност бихме могли да научим истината. В писмото, което получих, се настоява да разследвам въпроса с дълга към Саломон. Подателите смятат, че наследниците заслужават да получат нещо. С което съм съгласен. Затова помолих Министерството на финансите да проучи казуса. Задачата бе възложена на Пол Ларкс. След което настана Второто пришествие.

— Ларкс е открил доказателства за дълга?

— Мисля, че да. Мисля също, че се е натъкнал на нещо още по-голямо.

— Ами защо просто не проверите? Всичките тези хора работят за вас.

— Не е толкова просто. Искам вас двете в екипа ми. Бог ми е свидетел, че финансите не стават за тая работа. Искам моят А отбор да се заеме с нея.

— Привиквате ни от резервната скамейка значи — реагира остро Стефани. — И то точно когато резултатът не е в наша полза.

— Винаги се справяте най-добре, когато се включвате по средата на мача.

— При мен ласкателства не работят — заяви тя, но после устните й се разтегнаха в усмивка.

— Но и не вредят. — Той я погледна право в очите. — Стефани, тази задача е различна. През последните четирийсет и осем часа се случиха много неща. Имам лошо предчувствие. Двамата с Джо Леви ще проведем решителен разговор. И той няма да ви създава повече проблеми. Но от Котън Малоун очакваме отговори.

Тя знаеше какво трябва да каже.

— Смятайте въпроса за уреден.

Той насочи пръст към нея.

— Това исках да чуя. Но първо вие двете трябва да изслушате нещо. След това, Стефани, искам да ме заведеш някъде. Хариет, ти си дотук.

— Няма проблем. Имам си достатъчно работа. Нали затова държим отряд „Магелан“.

Но Стефани държеше да знае подробности.

— Защо трябва аз да ви водя някъде?

— Защото Тайните служби няма да допуснат кой да е да ми бъде шофьор.