Стив Бери
Заплахата на патриота (20)

19

Венеция

Малоун се чувстваше по-добре. Душ, бръснене и нови дрехи — толкова му трябваше, за да се почувства нов човек. Времето, прекарано в безсъзнание, всъщност му бе помогнало да преодолее умората. Беше отпочинал и готов за действие. Дошъл бе на круиза с малко багаж — само една пътна чанта, преметната през рамо, и предишната вечер не я бе изнесъл пред вратата на каютата си, както ги бяха инструктирали. Щеше да си я носи сам. Но най-напред смяташе да се довери на вътрешното си чувство.

Той излезе от каютата и се запъти към средата на кораба, като зае позиция един етаж над главното фоайе, откъдето щяха да си тръгват пътниците. Атриумът беше висок няколко етажа; три стилни асансьора със стъклени стени превозваха хора нагоре-надолу. В кръг във фоайето бяха подредени масичките на един от многото барове, както и всичките гишета за обслужване — събрани на едно място, достъпни и удобни. Още в първия ден от пътуването си бе забелязал Ларкс да сменя долари за евро на едно от тях.

Запита се какво ли правеше Касиопея в този момент. Липсваше му. Тя беше от малкото хора, в чието присъствие се чувстваше истински добре. Имаше много познати и сътрудници, но малцина близки приятели. За това беше виновна отчасти предишната му работа, отчасти личностните му особености. Свикнал бе да си бъде самодостатъчен. Може би донякъде се дължеше на факта, че беше едно дете. Кой знае? Бившата му съпруга ненавиждаше навика му да се затваря в себе си. Докато с Касиопея беше различно. Тя също ценеше самотата. Двамата си приличаха много повече, отколкото всеки от тях бе склонен да признае. Жалко, че се бяха разделили. Той нямаше намерение да я търси повече. Беше опитал веднъж, но тя ясно му бе заявила позицията си. Всеки следващ ход трябваше да бъде от нейна страна. Упорство ли беше това? Може би. Гордост? Положително. Но Малоун никога не бе просил внимание от когото и да било и нямаше намерение да го прави. Не бе извършил нищо нередно. Проблемът беше у нея. И все пак тя му липсваше.

Погледна часовника си. 7:45 сутринта. Затъмнените стъкла на прозорците смекчаваха ярката слънчева светлина. По мостчето слизаха пътници и се насочваха през остъклен тунел към круизния терминал, където ги очакваха багажът им и италианските митнически власти. От другата страна имаше автобусни спирки, пиаца за таксита и бетонен кей с моторни лодки, готови да ги откарат до града или до летището. Повечето от пътниците щяха да си тръгнат от тук по вода. Круизният терминал се намираше в най-западната точка на Венеция, точно до изкуствения провлак, свързващ града с континента. Зоната наоколо беше единственото място в града, където се допускаха автомобили. Ако вътрешното му чувство не го лъжеше, трябваше да е готов във всеки миг да се отправи в неизвестна посока.

По радиоуредбата обявяваха реда за отвеждане на пътниците до брега. Той си намери място на горния етаж, близо до витото стълбище за главното фоайе, откъдето да наблюдава движението на човешката маса. От кораба по мостчето се точеше върволица от хора, повечето възрастни туристи. Сезонът и цената на билета не бяха подходящи за семейства с деца. За сметка на това каютите бяха пълни с пенсионери с престижни професии, които ходеха на няколко круиза годишно. Малоун не вярваше, че някога ще дойде и неговият ред да се пенсионира. И какво щеше да прави? Колкото и да му бе неприятно да си го признае, работата му липсваше. Преди три години идеята да напусне „Магелан“, да се откаже от офицерското си звание във военноморския флот и да се премести в Дания му се бе сторила твърде привлекателна. Решил бе да забрави миналото и да гледа напред. Но нещата не се бяха случили точно както бе очаквал. Бедите не го напуснаха, кризите се редуваха една след друга. От някои неприятности нямаше как да избяга, в други се бе набъркал доброволно. И сега отново работеше срещу заплащане. Както в доброто старо време.

В момента разчиташе на комбинация от няколко фактора. Първо, че все някой бе взел черната кожена чанта от каютата на Ларкс. Второ, че въпросният някой я бе задържал заедно със съдържанието й. Трето, че който и да бе той, се намираше все още на борда. Четвърто, че този някой не подозираше, че и друг се интересува от чантата. И, пето, че щеше да бъде достатъчно самоуверен, за да слезе от кораба с нея в ръка.

Вероятността всичко това да стане клонеше към нула, но беше единственият му шанс, затова стоеше зад колоната и гледаше съсредоточено надолу. Каквото имаше да се случва, щеше да се случи тук и сега. От мястото, което си бе избрал, се разкриваше гледка към цялото фоайе и той забеляза Изабела Шефър, заела позиция до едно от гишетата.

А ето я и нея.

Черната кожена чанта с характерните сребърни токи и бял монограм с инициалите EL отстрани беше преметната през рамото на млада жена с дълга черна коса, която подтичваше припряно към мостчето за слизане. Той видя, че агент Шефър от Министерството на финансите също я бе забелязала и незабавно тръгна по петите й.

Нищо лошо. Той нарами пътната си чанта и заслиза надолу по парадното стълбище.

Ким седеше на една от масите в бара, близо до изхода за мостчето, и наблюдаваше туристите. Хана беше застанала на няколко метра встрани и също ги гледаше. Двамата явно се бяха наговорили нито за миг да не се появяват заедно през цялото пътуване. Първоначално идеята беше той и Ларкс да се срещнат насаме и едва тогава да се свържат с Хауъл. През първите няколко дни от круиза той се бе опитвал да се свърже с каютата на Ларкс по вътрешния телефон, но не бе получил отговор на нито едно от позвъняванията си. Затова Хана се бе превърнала в негови очи и уши и наблюдаваше неотлъчно стареца, докато двамата чакаха своя шанс. Когато Ларкс му каза, че чантата е поверена другиму, първата му мисъл беше, че може би ще я види отново при слизането на хората от кораба.

Той отпиваше от кафето си, докато множеството се точеше пред погледа му. Обикновен пътник, чакащ реда си да слезе на брега. За негов късмет, на борда имаше две групи корейци — едната дори се виждаше в другия край на фоайето — нетърпеливи като всички останали да си тръгнат. Лесно можеше да мине за един от тях. Запита се какво ли бе станало с онзи американец, Малоун. Не бе забелязал суматоха на кораба, както става, когато някой умре. Доколкото можеше да прецени, Ларкс беше още в леглото си, мъртъв, и никой не подозираше за него.

И тогава я видя, после забеляза, че и Хана я е видяла. Черната кожена чанта. На рамото на млада жена. Как й беше името? Йелена? Той улови погледа на дъщеря си и кимна. Тя тръгна веднага.

Изабела беше във възторг. Добрите неща се случват на добри хора и тя смяташе, че е живото доказателство за това. Тъкмо когато бе решила, че с кариерата й е свършено, инстинктът й се бе отблагодарил. Документите, които търсеше, бяха пред очите й, в същата черна кожена чанта, която Ларкс бе разнасял със себе си в продължение на дни и която сега висеше от рамото на непозната млада жена.

Време бе да довърши започнатото преди дни. Малоун беше прав. Би могла по всяко време да предприеме нещо срещу Ларкс. Но в задачата й влизаше също да установи мащаба на проблема, затова бе оставила на бившия служител от Министерството на финансите пространство за дишане. Което се бе оказало твърде широко. Но сега тя бе на път да поправи грешката си. И всичко щеше да бъде наред. Единствената възможна пречка бе Малоун, който доказваше с присъствието си, че междувременно някой в родината им се бе заинтересувал от случая. Но доколко? За щастие, не беше неин проблем. Други щяха да мислят по въпроса.

Тя последва младата жена, докато слизаше по мостчето, и влезе след нея в обширното, прилично на склад пространство, където багажът на пътниците бе групиран според цветовете на разпознавателните етикети. Обектът на нейния интерес явно пътуваше без багаж, защото подмина суматохата около куфарите, като се спря само за миг, колкото да покаже паспорта си на граничната проверка, после излезе от сградата.

Изабела я последва, като използваше тълпата за прикритие. И двете завиха надясно, в противоположната посока на автобусите и такситата и се насочиха към бетонния кей с моторниците и водните таксита. Дузина леки съдове се поклащаха в очакване на пътници. Глъч от кратки команди, главно на италиански, бързи жестове и протегнати услужливо за помощ ръце се опитваха да привлекат вниманието й. Утрото беше ясно и слънчево, въздухът — хладен и свеж. Жената току поглеждаше към водата, очевидно търсеше някого. Нови и нови лодки прииждаха от всички страни, подскачаха по вълните, боричкаха се за място до кея.

Изабела не възнамеряваше да допусне жената да й се изплъзне. Тя реши да действа, като си запроправя път с лакти през тълпата, приближавайки се към целта. Беше на една ръка разстояние и се готвеше да прегради пътя й, когато изневиделица от лявата й страна се появи мъж с червена бейзболна шапка, нахлупена ниско над очите. Беше нисък, по джинси, с лилав пуловер и маратонки.

Тя го зърна само за миг, преди той да я блъсне с цялата тежест на тялото си и да я хвърли във водата.