Стив Бери
Заплахата на патриота (13)

12

СЪЕДИНЕНИ АМЕРИКАНСКИ ЩАТИ

срещу

АНАН УЕЙН ХАУЪЛ

ДЕЛО №12-2367

Апелативен съд на Съединените щати

11-а съдебна област

 

Анан Уейн Хауъл не е подавал данъчна декларация близо две десетилетия. Повдигат му се четири обвинения за умишлено укриване на данъци в нарушение на §7203, дял 26 от Кодекса с федерални закони на САЩ. Хауъл се явява при започване на делото, но съзнателно пропуска следващите заседания, докато накрая се измъква и от юрисдикцията на първоинстанционния съд. Състав от съдебни заседатели при Окръжния съд на щата Алабама го признава за виновен задочно и съдията го осъжда на три години затвор и глоба в размер на 12 хиляди долара.

Хауъл не плаща данъци като форма на граждански протест. Основната му защитна теза (представена от служебно назначения съдебен защитник) е, че не е длъжен да подава данъчна декларация, понеже Шестнайсетата поправка не е част от Конституцията. Хауъл твърди, че въпросната поправка не е била надлежно ратифицирана и че производството срещу него по силата на чл. 1 и сл. от Кодекса за подоходно облагане (1954) е нищожно поначало. Хауъл представя на първоинстанционния съд най-лаконичното възможно оправдание за действията си, изчерпващо се с абсурдното твърдение, че Шестнайсетата поправка към Конституцията на САЩ е невалидна, понеже не е била ратифицирана от нужния брой щатски законодателни органи, а тогавашният (към 1913 г.) държавен секретар Филандър С. Нокс е фалшифицирал протоколите за ратификацията й.

Хауъл излага в своя защита следните възражения: (1) текстът, предложен от Конгреса за ратифициране от отделните щати, гласял: „Конгресът има правомощията да налага и събира данъци върху доходи, независимо от какви източници произтичат, без да се спазва принципът за пропорционалност между отделните щати и без оглед на данните от преброяване на населението“; (2) на 25 февруари 1913 г. държавният секретар Нокс удостоверил с подписа си, че Шестнайсетата поправка била надлежно ратифицирана, след като поне 36 щата били представили решения за нейната ратификация пред Държавния департамент; (3) Нокс знаел, че редица щати не били гласували поправката във вида, в който им била представена; (4) Нокс знаел, че е задължен по закон да даде указания на въпросните щати да ратифицират съответстваща версия на поправката; (5) никаква подобна ратификация не се била случила. Хауъл твърди, че ратифицирането на Шестнайсетата поправка не било извършено съгласно чл. V от Конституцията, следователно Шестнайсета поправка няма.

За начало искаме да отбележим, че Шестнайсетата поправка съществува от 100 години и е била прилагана от Върховния съд към безброй дела. Макар това само по себе си да не е достатъчно, за да попречи на съдебното разследване, то е убедителен аргумент по въпроса за валидността. Ето защо, за да се произнесе съдът в полза на Хауъл, е нужно той да приведе, макар и в последния момент, изключително силни доказателства за противоконституционността на така извършената ратификация. Хауъл (чрез служебно назначения си съдебен защитник) засега не е привел такива, ако не броим дръзкия извод, че поправката е неправомерно ратифицирана. Никакви данни не са представени в подкрепа на това твърдение, нито пък Хауъл се позовава на каквито и да било авторитетни фактологически и законови източници с правна сила за съда (или за държавния секретар Нокс през 1913 г.), доказващи, че Шестнайсетата поправка е ненадлежно ратифицирана. Накратко, Хауъл отказва да поеме върху себе си тежестта на доказването, че Шестнайсетата поправка е противоконституционно ратифицирана.

Предвид всички гореизложени причини, съдът ПОТВЪРЖДАВА осъдителната присъда срещу Анан Уейн Хауъл по всички точки на обвинението.

Ким престана да чете от екрана.

След като Хана си бе легнала, той отново бе намерил в интернет становището на съда и бе прекарал известно време в разучаване на правните формулировки. Укривайки се от правосъдието, Хауъл бе успял да публикува „Заплахата на патриота“ като електронна книга. Местонахождението му беше неизвестно и нямаше никакъв начин да се установи. Ларкс бе останал последната му надежда; старецът лично му бе обещал да ги запознае. Но до запознанство така и не се бе стигнало.

Няма нужда да намесваме чужденци.

Той не бе очаквал подобен отпор. Но американците бяха такива. Излъчваха арогантност, усещане за собствено превъзходство, сякаш те повече от всички останали знаеха кое е добро и кое зло. Само че корейското общество съществуваше от хилядолетия, много преди изобщо някой да бе чувал за Съединените щати. Корейците бяха потомци на сибирските племена, мигрирали на юг преди десетки хиляди години. Културата им бе древна и изтънчена, макар политическото и физическо разделение през 1945 г. действително да бе довело до различия между Севера и Юга. Той признаваше тези различия, дори ги оценяваше. Неговият баща, дядо и полубрат не им обръщаха внимание. Обикновените севернокорейци не знаеха почти нищо за външния свят. И как можеха да знаят?! Всякакви опити за комуникация, отвън навътре или отвътре навън, се контролираха. Той беше късметлия, че никога не бе живял твърде дълго в тази капсула. За съжаление, двайсет милиона корейци не можеха да кажат същото за себе си. Баща му беше толкова горд с лидерските си способности. Но всеки би могъл да ръководи държава при наличие на тотален контрол върху всичко, което хората виждат, четат, мислят и вярват.

А какво беше наказанието за непокорните?

Смърт. Или дори по-лошо. Трудов лагер.

Веднъж попаднали в лагера, осъдените оставаха там до края на живота си, следвани от своите деца и от децата на децата си. Внушаваше им се, че са врагове на държавата, които трябва да бъдат изтръгнати като плевели заедно с корените. Бяха принуждавани да работят, докато умрат от изтощение, надзирателите им имаха право да ги убиват, когато им скимнеше; не бяха смятани дори за хора. Това беше наследството от управлението на неговото семейство, а неговият полубрат бе продължил същата потисническа политика. Двеста хиляди души оставаха затворени в лагерите.

Той щеше да управлява с истинското съгласие на народа, след като заслужеше неговото уважение. Мечтател? Едва ли. Но преди това трябваше да докаже на всички, че е способен на велики дела. И докато роднините му само се хвалеха със славата си, той трябваше да заслужи своята.

Ким отново впери поглед в екрана, в съдебното решение по делото „Съединени щати с/у Хауъл“.

Изключително силни доказателства за противоконституционността на така извършената ратификация. Това ли искаше американската съдебна система? Изведнъж го обзе нов прилив на решителност.

Е, добре. Той щеше да им ги достави.