Стив Бери
Заплахата на патриота (53)

52

Хана се взираше през прозореца в непрогледния мрак навън. Имаше нещо заплашително в мразовитата нощ. Нощите и дните в лагера се сливаха в едно; нищичко не предлагаше дори временно облекчение на страданията й. Влакът се люлееше и подрусваше по износените релси някъде в дълбоката хърватска провинция. Двамата с баща й пътуваха в купе първа класа с четири седалки, две по две една срещу друга. Вратата беше затворена, но не и заключена.

— Защо ти беше притрябвало да убиваш оня мъж в хотела? — попита тя.

От Задар не бяха разменили дума помежду си.

— Необходимост. Не можем да допуснем нищо да ни попречи. Не и сега.

През целия си живот се бе наслушала на едно и също: убийствата са необходимост. Или за налагане на лагерните правила, или за освобождаване на някой затворник от оковите на семейния произход. Смъртта е освобождение. Това им бе повтарял Учителят всеки ден. Ако е прав, дано сега се радва на свободата си, помисли си тя. Баща й очевидно не изпитваше и най-малки угризения да убие когото си пожелае. През последните двайсет и четири часа това беше третото му убийство.

— По-рано днес научих — продължи той, — че Любимият вожд е ликвидирал другия ми полубрат и цялото му семейство. Чичо ти и братовчедите ти. Направил го е само за да ми покаже, че е в състояние да го направи.

Искаше й се да му каже: също като теб, но реши, че не бива да го провокира.

— Трябва да бъдем бдителни — въздъхна той. — И да не допускаме и миг на слабост.

— Ами останалите ти деца?

Любопитно й беше да знае какво мисли. Той вдигна рамене.

— Нищо не мога да направя за тях, а и се съмнявам, че биха искали помощта ми. Никой от тях не ми остана верен. Само ти.

Тя просто нямаше избор. Беше едва на десет, когато баща й изпадна в немилост, и не знаеше нищо за света отвъд телените мрежи. Затова, когато той реши да напусне страната, тя го последва. Наистина, откакто навърши пълнолетие, можеше да го напусне, но нямаше никакво желание да се връща в Северна Корея. Ненавиждаше всичко, свързано с тази страна. Оттогава само веднъж бе ходила там, и то за един ден. Бе се случило на десетата година след излизането й от лагера. Баща й бе уредил разрешение от властите и тя бе влязла повторно в лагера, с лимузина и шофьор, и лично комендантът бе излязъл да я посрещне. Никой не каза и дума за миналото. Отведоха я право при майка й, която вече работеше в грънчарската работилница. Дните й на полето бяха приключили.

Майка й изглеждаше по-немощна, отколкото я помнеше. Беше със същите груби дрехи от зебло, вонящи на пот, слуз и кръв. И докато собствената й коса растеше гъста и дълга, а тялото й беше разцъфтяло — от някогашната восъчнобледа кожа и хлътнали бузи нямаше и следа — майка й сякаш се беше смалила. Почти всичките й зъби бяха изпадали, очите й бяха потънали в орбитите от недояждане — признак на задаващи се по-сериозни проблеми.

— Мислех те за умряла — каза майка й. — Нищо не ми казваха. Затова реших, че те няма вече.

Думите бяха изречени с равния, лишен от емоции тон, който Хана толкова добре помнеше.

— Баща ми дойде да ме вземе.

По умореното лице на майка й се изписа изненада. Точно това изражение бе дошла да види Хана.

— А мен не ме спаси?

— Защо да го прави?

Въпросът й беше напълно искрен. Но тя все още очакваше отговор на въпроса, който толкова пъти й бе задавала. Защо съм затворена? Ким й бе разказал за любовната си афера, за неодобрението на баща си и за изпращането на майка й в лагер. И как никой по онова време не е знаел, че е бременна.

— Защото ме обичаше — каза майка й; в гласа й се долавяше тъга. — Бях красавица, пълна с живот, жадна за приключения. — Очите й отново станаха студени. — Така и не ти казах защо сме тук, понеже не исках да знаеш за него.

Странен отговор, който я принуди да попита:

— И кое те накара да постъпиш така?

— Той ме изпрати тук.

— Това е лъжа! — Реакцията й изненада и самата нея.

— Той какво ти каза? Че баща му ме е изпратил в лагер? — Майка й се изсмя. — Такава си глупачка. Винаги си била. Той ме изпрати тук. Той искаше да се махна от живота му. Порадва ми се, докато имах какво да му дам, и когато ми се насити, направи така, че да изчезна.

Хана и преди не бе вярвала на майка си. Лагерът принуждаваше затворниците да враждуват помежду си, да се подозират взаимно. Но гневният поглед в тъжните й очи — които за пръв път виждаше пълни с истинска болка — показваше, че този път майка й говори истината.

— Той е безскрупулен човек. Никога не го забравяй. Не се оставяй да те измами. Той е същият като онези преди него. Идваш тук при мен с хубавите си дрехи, с пълен стомах, доволна от свободата си, но не си свободна. Той е Ким. Те са лоялни единствено на себе си.

Майка й я заплю в лицето.

— Ти също си Ким.

Това бяха последните думи, които чу от майка си. Между тях никога не бе имало нещо, дори бегло наподобяващо обич, и Хана не се бе сещала за нея оттогава. Година по-късно бе научила, че майка й е мъртва, екзекутирана след опит за бягство. Колко ли пъти самата тя бе ставала свидетел на подобни назидателни моменти, както надзирателите наричаха екзекуциите.

Не й беше трудно да си представи как точно бе станало. Сигурно бяха забили дървен кол в твърдата земя. Затворниците се бяха скупчили наоколо — единственият повод, при който се разрешаваха събирания на повече от двама души. Един от надзирателите бе обявил на висок глас как на тази неблагодарната кучка й бил предоставен шанс да изкупи греховете си с труд, но тя заплюла великодушно протегнатата ръка. За да не възразява, устата на майка й е била напълнена с камъни, а главата й скрита под качулка. След което я бяха вързали за кола, разстреляли и откарали трупа с количка до един от масовите гробове, чиито обитатели бяха толкова незначителни в смъртта, колкото и приживе.

Но Хана нито за миг не бе забравила казаното от майка си онзи ден.

Той ме изпрати тук.

Тя наблюдаваше баща си, който четеше документите от черната чанта. Кои бяха онези мъже в хотела? Защо бяха дошли? Положително бяха изпратени от Пхенян. Какви други биха могли да бъдат? Американци? Възможно. Тя беше сигурна, че никой не ги бе проследил от хотела до гарата. Но нещо й подсказваше, че не са сами. Опасности дебнеха отвсякъде.

— Ще огледам влака — каза тя.

— Отлична идея — вдигна поглед от листата в ръцете си баща й.

Преди още да бе станала, вратата на купето се плъзна встрани и на прага се появи мъж. Около трийсет и пет годишен, с рядка коса и хилаво телосложение. Лицето му й беше познато. Анан Уейн Хауъл.

— Къде е Йелена? — попита той.

— Наблизо — отвърна баща й. — След като си поговорим, можеш да си я прибереш.

Тя знаеше, че това е лъжа. Най-вероятно Хауъл също щеше да бъде убит. Колко ли още щяха да загинат? Петдесет? Сто? Десет хиляди? Милиони? Фактът, че не можеше да каже със сигурност, бе поредно доказателство, че баща й беше истински Ким.

— Седни — каза той на Хауъл. — Дъщеря ми тъкмо си тръгваше.

Тя стана и излезе в тесния коридор. Хауъл й направи път, после влезе в купето. Хана затвори вратата зад него. Струваше й се, че след всяка изречена дума двамата с баща й все повече се отчуждават. Той беше такъв изпечен лъжец. Нищо в тона и изражението му не се променяше, независимо дали лъжеше, или казваше истината. Следователно на нищо казано от него не можеше да се вярва. Още едно доказателство, че беше Ким.

Изабела бе проследила Хауъл, докато се движеше през влака. През прозорчетата в края на вагона го видя да се спира пред едно купе в първа класа, явно открил онова, което търсеше.

В коридора се появи млада жена. Хана Сен. Което означаваше, че Ким е вътре.

Изабела бързо зае единственото свободно място срещу майка с две малки деца, която й се усмихна вяло. Тя отвърна на усмивката й и чу как в далечния край на вагона се отвори, после се затвори врата. Хана Сен мина покрай нея и продължи към края на влака. Нямаше представа коя е. По време на круиза и двете се бяха държали на разстояние от Ларкс, а Изабела всеки ден беше с различна перука.

Дотук добре. Хауъл беше заел позиция, а дъщерята на Ким, неговите очи и уши, временно се беше отдалечила. Което даваше предимство на добрите.