Стив Бери
Заплахата на патриота (57)

56

Вашингтон, окръг Колумбия

Стефани чакаше колата да спре до бордюра и от нея да излезе Джо Леви. Беше му се обадила, след като бе получила доклада на Котън, и го бе информирала, че шифърът на смачкания лист хартия е разгадан. Вече знаеха местонахождението на онова, което Рузвелт е трябвало да открие. Джо Леви бе искрено развълнуван, когато заяви, че иска да е с нея. Тя отговори, че ще го чака пред Замъка на института „Смитсониън“.

Сградата от червеникав варовик с множество кули наподобяваше епохата на Тюдорите; тя знаеше, че този ефект е търсен съзнателно, за да се подчертае родството на Америка с Англия, а не толкова влиянието на Древна Гърция или Рим. Куличките, увенчани с остри шпилове, я правеха да прилича повече на църква, отколкото на музей. За разлика от Националната галерия, Замъка беше посещаван от сравнително малко хора и бе любимо място за срещи. Освен това Стефани беше близка с уредника, което я улесни в задачата й да се свърже с него и да му обясни точно от какво има нужда.

— Е — каза Леви, — ето ме и мен. Казвай, какво си открила?

— Мелън е скрил наградата много хитро. Но Котън разгада шифъра и сега знам къде е.

— Слава богу. Страхувах се, че нещата ще излязат извън контрол.

И в двете посоки по Индепендънс авеню се носеха реки от автомобили. Движението беше натоварено за вторник следобед.

— Какво ще кажеш да влезем и да видим? — попита тя.

Служебната й значка им спести минаването през металния детектор и проверката за сигурност. Вътре се озоваха сред лабиринт от арки и високи сводести тавани в успокояващо сиво-зелено. Тя знаеше, че някога целият първи етаж е бил зает от изложбени зали, но сега там се помещаваха офиси, кафене и сувенирен магазин, както и някои специални витрини с експонати. Очакваше ги мършав мъж. Усмихнатото му лице бе обрамчено с редки кичури посивяла коса. Беше застанал в преддверието, малко зад пункта за проверка на багажа. Стефани го познаваше от много години.

— Джо — каза тя, — запознай се с Ричард Стам, дългогодишен уредник на Замъка.

Двамата мъже си стиснаха ръцете.

— Телефонното ти обаждане ме заинтригува — заяви Стам. — Бюрото, за което става дума, се намира тук, в Замъка, от доста време. Един от специалните ни експонати.

— Може ли да го видим? — попита тя.

Домакинът им ги поведе през приземния етаж, покрай сувенирния магазин, към западното крило. Къс коридор ги отведе в ниска зала със сводести арки от двете страни, също в сиво-зелено. Под арките имаше поставени витрини с експонати. До една от тях, облегнат до външната стена, се виждаше стар шкаф с писалище. Посетители пристъпваха от витрина на витрина и разглеждаха експонатите.

Стам посочи шкафа и обясни, че е изработен през втората половина на XVIII в. от големия германски майстор Давид Рьонтген.

— Класически писалищен шкаф в стил рококо — каза той.

Шкафът бе над три метра висок и почти два широк. Лицевата му страна представляваше сложна плетеница от изящни орнаменти, най-отгоре с часовник. Стам обясни, че е изработен от дъб, бор, орех, череша, кедър, два вида клен, махагон, ябълка, черница, бреза и палисандрово дърво. Инкрустации от седеф, слонова кост, позлатен бронз, месинг, стомана и коприна придаваха колорит и контрастни акценти. Изящни цветни детайли украсяваха предната и двете странични стени. Куполът над часовника беше увенчан с позлатена статуетка на Аполон.

— Това вероятно е най-скъпата мебел, правена някога — обясни той. — Произведени са общо три писалища. Едното за херцога на Лотарингия Шарл Александър, второто за френския крал Луи Шестнайсети и третото за пруския крал Фридрих Вилхелм Втори. Това тук е на Фридрих. Ето го и портрета му, в медальона върху централната вратичка. Това е нещо като система за домашно забавление, само че за крале, пълна с хитроумни механизми и тайни прегради. Повечето врати се отварят под съпровод на флейти, чинели и камбанки. Часовникът също бие много звучно. Изработката е невероятна.

— За хора с пари — отбеляза тя.

Стам се усмихна.

— Фридрих платил осем хиляди ливри за това писалище, гигантска сума за времето си.

— От колко време е тук? — попита тя.

— Проверих, за да съм сигурен, че паметта не ме лъже. Андрю Мелън го купил през хиляда деветстотин и двайсета година. Дарил го на „Смитсониън“ през трийсет и шеста с условието да бъде изложено за вечни времена в Замъка.

— И оттогава писалището не е мърдало от тук? — попита Леви.

Стам кимна.

— Трябва да се намира някъде в Замъка. Няма нищо необичайно дарения да се правят под условие. Винаги уважаваме волята на дарителя. Случва се и да откажем дарение заради условията. Не и това обаче. Предполагам, че е било прекалено съблазнително. Тогавашният уредник просто е трябвало да го има, което е разбираемо.

Тя оглеждаше възхитено майсторски изработеното писалище.

— Използвах информацията, която ми даде по телефона, и го прегледах основно. Ти си права, вътре има лист хартия.

— Прочетохте ли какво пише? — попита Леви.

Уредникът поклати глава.

— Стефани ми каза да не го докосвам и аз се подчинявам. Още си е вътре, на мястото.

— Джо не знае какво сме говорили — каза тя на Стам.

Той ги покани да се приближат.

— Знам повечето от тайните скривалища на това писалище. Но разшифрованото от теб съобщение ме насочи към ново място и аз го открих. Беше много вълнуващо.

Той извади шперц от джоба си и го пъхна в отвора на централната вратичка. След като го завъртя, се задействаха множество пружинки и резета. От корпуса бавно се разгъна дървен панел, служещ като плот за писане. Над него се оформи пюпитър за поставяне на книга или ръкопис. Същевременно от двете страни се появиха по две чекмедженца, в каквито някога са се държали мастило, пясък и приспособления за писане. Цялата метаморфоза протече бързо и гладко под акомпанимент на мелодични звънчета.

— Нещо като днешните трансформъри — усмихна се Стам. — Прилича на едно, после се превръща в друго. При това използва технологии от старата школа. Пружини, лостове, скрипци и противотежести.

Той им посочи някои от тайните скривалища. Малки кутийки, пасващи в специално изрязани гнезда; продълговати вратички, инкрустирани със седеф; въртящи се чекмедженца, поставени на шарнири в дъното на по-големи чекмеджета. Всички се отваряха леко, без да издадат звук, и също така леко се прибираха обратно на тайните си места.

— Общо са около петдесетина такива тайника — каза Стам. — Това е била идеята, да има къде да се крият разни неща. А аз искрено си мислех, че ги знам всичките.

Той посочи една част над пюпитъра, украсена с позлатени бронзови орнаменти във формата на венчета от гроздове и лозови листа. Там имаше коринтска колона с капител, монтирана между портретите на мъж и жена, надничащи един към друг иззад нещо като завеса; всичко това добавяше закачлив елемент към цялостния замисъл. Стам хвана леко колоната и я завъртя около оста й.

— Никога преди не го бях правил от страх да не я повредя. Но с леко завъртане се задейства скрито резе.

Изображението на мъжа отляво изведнъж се раздвижи, дървеният панел, върху който бе монтирано, изскочи напред, разкривайки тайно отделение. Стам внимателно изви панела под прав ъгъл встрани. Вътре се виждаше пожълтял хартиен плик.

— Дяволите да го вземат! — промърмори Джо Леви.

Стефани бръкна с ръка вътре и го извади. Върху него с избеляло черно мастило бе написано на ръка:

За един аристократ тиранин

Изведнъж тя си даде сметка, че се намират на публично място, макар и далече от основния поток посетители. Тя бързо пъхна плика в джоба на палтото си и благодари на своя приятел.

— Искам да запазиш това в тайна — каза му тя.

— Разбирам — кимна уредникът. — Национална сигурност.

— Нещо такова.

— А мога ли все пак да те попитам кой го е оставил тук?

— Андрю Мелън го е скрил, за да го намери Франклин Рузвелт, но това така и не станало. Слава богу, че накрая попадна в наши ръце.

— Един ден би ми било интересно да разбера за какво става дума.

— Ще те осведомим веднага щом стане възможно, без да идем в затвора.

Стефани и Джо Леви си тръгнаха, а Стам се зае да връща писалището в обичайното му състояние. Двамата не тръгнаха към главния вход, през който бяха влезли и който щеше да ги изведе обратно на улицата, а се насочиха към задния изход.

Тръгнаха по широка алея, водеща към музеите от отсрещната страна. Около тях във всички посоки се движеха тълпи от хора. Намериха свободна пейка под едно дърво с голи клони и седнаха. Тя извади плика от джоба си.

— Определено е от Мелън. Рузвелт твърди, че Мелън бил използвал същите тези думи, аристократ тиранин, по негов адрес. Явно това ужасно го е ядосало.

— Сигурно си даваш сметка — каза Леви, — че онова, което е вътре, може да промени съдбата на тази страна.

— Отлично разбирам. Ето защо трябва да се погрижим никой друг освен нас да не го види.

Понечи да отвори плика, когато чу зад гърбовете им стъпки. Преди да бе успяла да се извърне, мъжки глас каза:

— Не мърдайте.

В същия миг усети хладния допир на дуло, опряно в тила й. Мъжът, който бе заговорил, стоеше плътно зад нея; друг мъж бе застанал също така плътно зад Джо Леви.

— Ще ви гръмнем и двамата — каза гласът. — По два куршума в главите и изчезваме, преди някой нещо да е забелязал.

Тя предположи, че оръжията са със заглушители и че двамата мъже си разбират от работата. Леви изглеждаше притеснен. Кой би могъл да го вини? Никога не е приятно да ти опрат пистолет в главата.

— Дали си давате сметка, че аз съм министърът на финансите? — прошепна той с потреперващ от напрежение глас.

— И ти кървиш като всички останали — отвърна някой отзад.

Вдясно от тях тя забеляза трети мъж, който се задаваше по алеята. Облечен беше с тъмно палто, тъмен панталон и същите лъснати до блясък обувки от естествена кожа, които бе видяла предишната вечер. Мъжът се спря пред тях. Беше посланикът на Китай в Съединените щати.