Стив Бери
Заплахата на патриота (67)

66

Хана се оглеждаше и се питаше дали съдбата отново не й дава знак. Каква ирония, че се бяха приютили именно в църква! Въпреки полумрака и миризмата на влага високите каменни стени създаваха усещане за достойнство и сила. Красиво изваяните каменни орнаменти, статуи и позлатени детайли придаваха колорит на иначе строгата архитектура.

Стоеше неподвижно — безчувствена, премръзнала и готова. Вдясно от олтара, в една от апсидите, мъждукаха свещи, подредени върху бронзова стойка. Тя пристъпи към тях, като още стискаше в двете си ръце свитъка документи и пистолета. Баща й бе спрял на централната пътека между пейките, за да си поеме дъх от изкачването на стръмната улица. Беше твърде дебел и в лоша физическа форма, а при всичките му грандиозни планове тя се питаше защо толкова малко се интересува от здравето си.

— Измъкването ни от тук може да се окаже проблем — каза й той на корейски.

— Особено след като уби Хауъл.

— Не съм го убил аз! — изгледа я гневно той. — Моят полубрат го уби.

— Това ли оправдание успя да измислиш?

Ким изглеждаше учуден и объркан от внезапната й враждебност.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита той.

— Говори на английски.

Това беше заповед. Първата, която си позволяваше да отправи към него.

— Какво, не ти харесва родният ти език?

— Не ми харесва твоята страна.

Изказването й го заинтригува.

— Е, добре — каза на английски той. — Казвай, какво има?

— Как стана така, че майка ми се озова в лагера?

Никога преди не му бе задавала този въпрос. Собственото й минало бе последното нещо, за което й се говореше, а от своя страна и той никога не бе проявявал интерес към него. Сякаш се бе появила на този свят, навършила девет години, а случилото се преди това нямаше никакво значение.

— Защо питаш?

Тя познаваше всичките му трикове. Отговарянето на въпроса й с въпрос беше начин да отклони разговора в желана от него посока.

— Как стана така, че майка ми се озова в лагера?

— Защо ти е толкова важно да знаеш?

— Как стана така, че майка ми се озова в лагера?

Баща й трябваше да разбере, че тя няма намерение да отстъпи.

— Аз я изпратих там.

Думите му я шокираха. Тя не бе очаквала да чуе истината. Затова зададе следващия логичен въпрос:

— Защо?

— Сега нямаме време да обсъждаме това.

Тя насочи пистолета към него.

— Мисля, че имаме.

— А ако откажа, какво? Ще ме застреляш ли?

— Да.

Той я гледаше право в очите и за пръв път прочете онова, което те казваха. Лагерът я бе научил какво значи отчаяние. Отчаян човек е онзи, който повече няма какво да губи. Като нея сега. И тя искаше той да го знае.

— Двамата с майка ти имахме връзка. Тя искаше връзката да продължи вечно. Не можех да го допусна. Тя настояваше, затова се отървах от нея.

— Като я изпрати на онова място.

— Стори ми се по-хуманно, отколкото да я убия.

— А знаеше ли, че е бременна?

Той поклати глава.

— Научих години по-късно и малко след това дойдох в лагера, за да те взема.

— Тогава ми каза, че твоят баща я бил пратил там.

— Излъгах те. Прецених, че така е по-добре. Беше толкова малка…

Тя свали пистолета.

— Мразех я, задето съм в лагера. Обвинявах нея за всичко, което ми се беше случило. Тя веднъж ми каза, че единственият й грях бил, че се била влюбила. Постепенно си дадох сметка, че не съм била права да я мразя. Вместо нея трябва да мразя теб.

Той изглеждаше напълно равнодушен, сякаш думите й не го засягаха.

— Ами в такъв случай е трябвало да те оставя там. Вече щеше да си или умряла, или изхабена от надзирателите.

— Ти си абсолютното зло.

— Тъй ли? А какво беше ти, когато поиска да изтезават учителя ти и после да го убият, а?

— Беше възмездие за причинените от него злини.

— Така ли се самозалъгваш? Ти убиваш някого и това е възмездие. Аз убивам някого и това е варварство. Не ти ли е хрумвало, че и аз може би имам право на възмездие?

Беше й хрумвало, разбира се, но според нея своето възмездие той си го беше получил, когато баща му се бе отрекъл от него. Той никога не бе споделял с нея истината как се бе стигнало дотам. Басните, които й бе разказал на кораба, със сигурност бяха лъжи. Бе открила статии в интернет, където се описваше какво всъщност се бе случило. Разбира се, те отразяваха западната гледна точка, но за нея тя беше по-правдоподобна от всичко, което бе чула от него. Коментаторите бяха на мнение, че баща й е безразсъден и безотговорен глупак. И до известна степен бяха прави. Но Хана знаеше и друго: че той обичаше хората да го подценяват.

Грешка, която тя нямаше да допусне.

 

 

Малоун слушаше разговора от наблюдателната си позиция три метра над главите на Ким и Хана. Намираше се на балкона за посетители с висок до кръста дървен парапет. Отгоре църквата изглеждаше замръзнала във времето, потънала в неподвижни сенки. Въздухът беше изпълнен със застоялия дъх на всички безименни богомолци, които се събираха тук ден след ден. Не бе очаквал такава конфронтация между баща и дъщеря, но очевидно отношенията им бяха силно обтегнати. Той рискува да надникне над парапета и видя как Хана отпусна надолу ръка. Това го накара да стисне още по-силно своя пистолет. Бе готов да се намеси при нужда.

 

 

Ким беше объркан. Никога преди не бе виждал Хана в подобно състояние. В погледа и на лицето й беше изписана ярост. Винаги я бе смятал за напълно лишена от емоции и бе свикнал с неизменната й студенина. Затова и сега не я бе излъгал за майка й и лагера. Просто не допускаше, че това би могло да има някакво значение за нея. Но очевидно имаше.

— Дай ми документите — каза той.

Тя бе застанала на около три метра от него, до молитвените свещи, чиито пламъчета продължаваха да мъждукат. Замахна и хвърли свитъка листа на пода, в краката му. Презрението й беше очевидно и оскърбително. Той се наведе да го вдигне. За момент си каза, че баща му е бил прав да му се сърди за незачитането. Никога собствените му деца не се бяха отнасяли така с него. Те просто го избягваха. Докато Хана, за нейна чест, беше тук, до него. Но защо?

— Толкова ли ме мразиш? — попита той.

— Мразя това, което си.

— Аз съм ти баща.

— Ти си Ким.

— Ами тогава сигурно мразиш и себе си?

— Да.

Тя беше видимо разстроена, но той бе искрен в онова, което й бе казал преди няколко минути. Сега нямаха време да обсъждат тези неща. От нея се искаше да е със свеж мозък и да му помогне да се измъкне от този град.

— Хана, това може да почака. Влязох в тази църква, колкото да не сме на улицата и да събера мислите си. Трябва ми помощта ти, за да се махнем от тук.

— На теб не ти пука за лагерите — каза тя. — Те ще продължат да работят и след като дойдеш на власт.

Нямаше смисъл да отрича очевидното.

— Враговете трябва да се наказват. Бих могъл да ги убия…

— Не, не би могъл. Убийството има последици.

Тя беше по-проницателна, отколкото си бе представял.

— Това е така, но понякога е необходимо. Лагерите предлагат по-прост и едновременно с това по-надежден начин за справяне с проблема.

— Ти с нищо не се различаваш от баща си и дядо си.

Което беше вярно. Династията Ким бяха създадени, за да управляват, и той щеше да стори същото. По различен начин, само че не в смисъла, в който на нея й се искаше.

— Ти остави Хауъл да загине, без да ти мигне окото — продължи тя. — Уби Ларкс. Жената в лодката. Онзи мъж в хотела. Техният живот не значеше нищо за теб.

— Беше необходимо за постигането на нашата цел.

— Не нашата — поклати глава тя. — Твоята.

Изведнъж му мина една мисъл. Тази нейна упоритост. Гневът й. Той погледна в ръката си.

— Къде е оригиналът?

Никъде не се виждаше смачканият лист, по-тъмен на цвят, по-тънък и деликатен от останалите. Хана продължаваше да мълчи.

— Къде е? — повтори със заплашителен глас той.

 

 

Докато ги слушаше, в съзнанието Малоун изплува цитат на Сун Дзъ от „Изкуството на войната“: Когато врагът ти е решил да се самоунищожи, не му пречи. Умен съвет, особено в случай като този, когато ограничаването на щетите означаваше всичко. Докато двамата със Стефани подготвяха плана и задаваха условията за привеждането му в изпълнение, едно основно изискване беше над всичко: нищо не биваше да излиза извън Соларис. Всичко трябваше да приключи тук. Съзнателно бяха подвели китайците с надеждата, че останалите ще ги последват. Както и бе станало.

Време беше да се намеси. Но преди това той също искаше да чуе отговора на въпроса, който Ким бе задал. Къде се намираше смачканият лист хартия?

 

 

Изабела и Люк вървяха бързо между тъмните къщи. Цялата суматоха бе останала назад; както ги бе уверил и пратеникът на посолството, никакви полицаи нямаше да тръгнат по петите им.

Мъглата се бе сгъстила, видимостта беше едва петнайсетина метра; по-нататък всичко се размиваше в стената от водна пара. Бяха изминали разстоянието внимателно, оглеждайки входовете на сградите и страничните улички, но не бяха чули или видели нищо подозрително. Вече бяха стигнали до осветената църква и площадчето с неправилна форма. Всичко бе обгърнато от неестествена тишина.

— Къде, по дяволите, се е дянал? — прошепна Люк.

 

 

След като реши, че достатъчно е чакал отговор на своя въпрос, Ким вдигна оръжието и го насочи към дъщеря си.

— Къде е смачканият лист? Няма да питам повече. Ти беше права, като каза, че съм Ким. Явно знаеш какво означава това, понеже и ти също си Ким. Ако се наложи, бих те застрелял.

— Защо дойде да ме вземеш? Защо просто не ме остави в лагера?

— Ти си ми дъщеря. Реших, че не заслужаваш да прекараш живота си там.

— Но майка ми заслужаваше, така ли?

— Майка ти беше една от многото жени, които познавах. За мен те бяха обекти на наслада. Нищо повече. Моята съпруга, майката на законните ми деца, си оставаше моя съпруга. А на теб какво ти пука? Ти винаги си мразила майка си. Каза ми го още първия ден, когато се запознахме. Защо изведнъж ти стана толкова важна?

Дулото на пистолета оставаше насочено към нея.

 

 

Хана си даде сметка, че бе направила ужасна грешка. Жената, която бе презирала през целия си живот, се оказа невинна. Действително, единственият й грях беше, че се бе влюбила. А наказанието? Доживотно въдворяване на невъобразимо ужасно място, където хората, създаващи проблеми, биваха изпращани, за да бъдат забравени. Веднъж завинаги.

Майка й не бе имала избор. Но баща й бе имал, и то повече от един. Това нищожество бе причината за всичките й страдания. За миг й стана мъчно, че майка й си бе отишла. Чувство на привързаност, подобно на онова, което бе изпитала към Сън Хи, изпълни сърцето й. Четиринайсет години бе размишлявала по въпроса. Но едва през последните няколко минути бе осъзнала цялата дълбочина на мъката си. И бе решила как да постъпи.

Без да пуска пистолета, със свободната си ръка тя бръкна в джоба на якето си и извади оригиналния лист хартия. Бе го извадила от свитъка документи още във влака, докато пазеше Хауъл, и го бе смачкала на топка. Това оскверняване се бе харесало на Хауъл, който й се бе усмихнал мълчаливо.

Той уби приятелката ти, бе му казала тя. Не аз. И американецът бе кимнал в знак на разбиране.

Тя вдигна ръка и показа топката хартия на баща си.

— Ти луда ли си? — кресна той. — Тази хартия е на осемдесет години. Може никога да не успеем да я разгънем.

Топката лежеше в разтворената й длан. Тя се извърна и с едно рязко движение я метна към горящите свещи на олтара. Баща й зяпна от ужас, после се хвърли напред, за да предотврати неизбежното, но крехката хартия в миг се превърна в пепел.

— Ах ти, кучко! — изкрещя той.

Същата дума, с която бяха наричани всички затворнички в лагера, откакто се бе родила. Беше свикнала да я свързва с претърпените унижения, но за пръв път в живота си се чувстваше силна. Бе замислила, планирала и осъществила всеки свой ход чак до финала, до момента, в който отне на баща си всичко, към което се бе стремил. Тя впери предизвикателно поглед в блесналите му от ярост очи, знаейки точно какво ще направи.

Той не я разочарова. Насочи пистолета към нея и дръпна спусъка.

 

 

Малоун не бе очаквал Ким да застреля собствената си дъщеря, но той го бе направил, без да се поколебае. Хана бе унищожила шифъра. Перфектно. Сега с Ким беше свършено, той едва ли се бе погрижил да си направи копия. Всичко се бе случило във влака; Ким дори не бе подозирал важността на този лист, докато Хауъл не му бе обяснил. Очевидно бе разчитал да си тръгне от тук с всички документи и после да разгадава значението им. Сега това нямаше как да стане.

 

 

Хана усети как куршумът се заби в корема й и излезе отзад, през гърба. Отначало не почувства нищо, но после чудовищна болка премина като взривна вълна през цялото й тяло и възпламени мозъка й.

— Аз те създадох — извика баща й. — Аз ти дадох свободата. Можех да те оставя там, докато изгниеш, но не го направих. Така ли ми се отплащаш?

Тя искаше всичко да приключи. Време й беше да умре. Трябваше да си отиде още навремето, със Сън Хи. Вместо това остана жива, след като заплю приятелката си. Срамът от постъпката й още не я бе напуснал. Дълго време се бе питала какво да направи. Да убие баща си? Не. Това би означавало, че не е по-добра от него. Той трябваше да получи възможност да убие нея и изборът му щеше да означава всичко.

Кръв бликаше от раната й, тя с усилие успя да се задържи на крака. Щеше да умре изправена, с безизразно лице, силна, решителна и безмълвна. Като Сън Хи. Може би душите им щяха да се срещнат някъде в отвъдното. Тя се надяваше, че има такова място, където отиват душите на мъртвите. Колко жалко, ако смъртта се окажеше само безкраен мрак.

В нея се надигна мощно желание да оскърби баща си за последно. За да изкупи докрай душата си. Опита се да го заплюе. Но беше далече.

Той стреля още веднъж.

 

 

Малоун се изправи и насочи пистолета си надолу в мига, когато Ким изстреля втория куршум. Хана Сен падна на каменния под. От тялото й бликна кръв, оформяйки все по-широки ручейчета. Малоун предположи, че е мъртва.

— Хвърли пистолета — извика той.

Ким не помръдна от мястото си с гръб към него.

— Американец. Ти сигурно си Малоун. Видях те на гарата.

— Казах: хвърли пистолета.

— Или ще ме застреляш?

— Нещо такова.

— Беше прекрасно момиче — каза Ким. — Също като майка си. За жалост, беше и глупачка.

— Много лесно убиваш децата си.

— Изборът беше неин, не мой.

Малоун държеше Ким на прицел. Беше наясно с наивните му опити да го залъже с приказки, докато прецени възможностите си за действие. За лош негов късмет, такива не му бяха останали.

— Опитвах се да я обичам — каза Ким. — Но сигурно си видял как ми се отплати тя. Изгори онзи лист, за който положително знаеш.

— Всичко свърши — прекъсна го Малоун. — За теб това е краят. Единственият въпрос е ще си тръгнеш ли жив от тук, или не.

— Разбира се, че ще си тръгна — каза Ким. — Защо не? Ти си горе на балкона, усещам го по гласа ти. А аз съм тук, долу. Не вярвам да ме застреляш просто така.

— Обърни се. Бавно и полека.

Съзнателно не му повтори повече да пусне пистолета. Ким бавно се извърна, стиснал оръжието отстрани до хълбока си. Малоун видя заглушителя на дулото и разбра защо изстрелите бяха прозвучали приглушено.

— Е, аз си тръгвам — каза Ким. — Ето ти останалите документи. — Той ги хвърли на пода. — Както каза, всичко свърши.

— Ако не броим петте ти убийства.

— И какво ще направиш? Ще ме дадеш под съд? Съмнявам се. Последното нещо, което би допуснала Америка, е да ми даде трибуна. Може да не знам всички отговори, но ще задам достатъчно въпроси, за да причиня на Съединените щати значително неудобство.

Това беше напълно възможно. Което логично водеше към въпроса, чийто отговор търсеше този арогантен глупак.

Готов ли бе Малоун да го застреля?

Той свали надолу пистолета, за да даде на този мръсник спортсменски шанс.

— Разбирам — каза Ким. — Ти ще си съдията.

Предизвикателството бе отправено. Ким имаше само един изход и той минаваше през него. Дъщеря му го бе преценила правилно. Той произхождаше от семейство, господствало дълги години над милиони хора. Управление, постигнато с лъжи, принуда, насилие, изтезания и смърт. Никой никога не бе гласувал за тях на свободни избори. Властта им се предаваше по наследство и разчиташе на корупция и брутална жестокост. Видяно под микроскоп, извадено на дневна светлина, подложено дори на най-повърхностния дебат, тяхното зло беше очевидно. Всеки от тях би бил нищо в едно общество, където хората притежават свободен и информиран избор.

— Ти и аз — въздъхна Малоун.

Ким стоеше неподвижен с пистолета до хълбока.

Малоун познаваше Стефани Нел. Шефката искаше проблемът да бъде елиминиран. Не че го бе казала с тези думи, тя никога не би си го позволила. Официално Съединените щати не прибягваха до политически убийства. Но се случваше. И то често.

— Това дуел ли е? Като във филмите? — Ким се изхили. — Вие, американците, сте толкова драматични. Ако ме искаш мъртъв, просто ме застреляй.

Малоун не отговори.

— Не, едва ли го искаш — каза Ким. — Не ми приличаш на човек, който убива ей така, без причина. Затова ще хвърля пистолета и ще си тръгна от тук. Така е много по-добре за теб, отколкото публичен процес. И двамата го знаем. И тогава тази история наистина ще приключи. — Тънките устни на Ким се изкривиха в кисела усмивка.

При нормални обстоятелства Малоун би се съгласил, но оставаше въпросът за Ларкс, Йелена и Хана. Парапетът пред него закриваше пистолета му от погледа на Ким. С десния си палец той бавно вдигна ударника. Ръката на Ким, която държеше оръжието, се изпъна, сякаш се готвеше да го пусне на пода. Малоун се запита дали кореецът наистина смята да отговори на блъфа му и да си тръгне мирно и тихо. Но хора като Ким Чен Ин винаги се смятаха за по-умни от останалите и този конкретно не го разочарова. Той извъртя ръка встрани и нагоре.

Малоун вдигна пистолета и стреля, без да се цели. Куршумът прониза гръдния кош на Ким и го отхвърли назад. Кореецът протегна свободната си ръка напред, сякаш за да се хване за нещо, но нямаше за какво. Оръжието изхвръкна встрани и се плъзна по пода.

Малоун знаеше какво трябва да се направи. И изстреля още два куршума.

 

 

Изабела чу остър пукот. Определено изстрели. Идваха от църквата. Двамата с Люк затичаха към портала и видяха, че резето е вдигнато. Заеха позиции от двете страни на каменната арка. Люк бутна с ръка дървената врата навътре. Пантите й изскърцаха жално. Тя надникна крадешком вътре, стиснала пистолета с две ръце. През малкото преддверие се виждаше вътрешността; на пода лежеше труп. Люк също го забеляза.

— Малоун! — подвикна той.

— Тук съм. Чисто е.

И двамата отпуснаха надолу оръжията си и влязоха в църквата.

Ким Чен Ин лежеше неподвижно на пода. Вдясно от него беше дъщеря му, тялото й беше изкривено в поза, възможна само в смъртта. Малоун беше застанал горе на балкона, който обикаляше църквата. Във въздуха се носеше противната миризма на топла кръв.

— Той я уби. Аз убих него. Какво става с Хауъл?

Люк поклати глава.

— Жалко.

Тя забеляза купчината документи, които се търкаляха до Ким, и ги вдигна от пода.

— Оригинала с кода го няма, изгоря сред онези свещи. Никой повече няма да го види.

— Значи историята приключва — зарадва се Люк.

— Още не — възрази Малоун.