Патриша Хайсмит
Каръл (6)

Шеста глава

Терез излезе на улицата и се огледа. Улиците бяха пусти — нещо типично за неделните дни. Вятърът фучеше и се блъскаше в циментовия ъгъл на високата сграда на „Франкенбърг“, разярен сякаш от липсата на хора, на които да противопостави силата си. Нямаше никой, освен нея, помисли си Терез и неочаквано се усмихна на себе си. Усещаше вятъра като късчета лед между зъбите си. Каръл закъсняваше вече петнайсет минути. Дори и да не дойдеше, Терез щеше да продължи да чака цял ден и цяла нощ. От метрото се появи жена, крехка, слаба, бързаща фигура с дълго черно палто, изпод което се виждаха краката, движещи се толкова бързо, че сякаш се въртяха на колело.

Тогава Терез се обърна и видя Каръл в кола, спряла до бордюра от другата страна на улицата. Терез се запъти към нея.

— Здравей! — извика Каръл и се протегна, за да й отвори вратата.

— Здравей! Помислих, че няма да дойдеш.

— Ужасно съжалявам, че закъснях. Измръзна ли?

— Не — Терез влезе и затвори вратата. В дългата тъмнозелена кола с тъмнозелена кожена тапицерия беше топло. Каръл караше бавно на запад.

— Искаш ли да отидем вкъщи? Всъщност къде искаш да отидем?

— Няма значение — каза Терез. Видя луничките по носа на Каръл. Късата руса коса, която будеше представата за парфюм, изложен на пламък, беше прибрана назад със златисто — зеленикаво шалче, омотано около главата.

— Хайде да отидем до къщата. Много е хубаво там.

Движеха се към покрайнините, сякаш носени от хълмиста планина, която помиташе всичко по пътя си, но все пак оставаше подчинена на Каръл.

— Обичаш ли да караш? — попита я Каръл, без да я погледне. В устата си държеше цигара. Караше с отпуснати на кормилото ръце, сякаш това не беше някакво усилие, все едно че седеше и си почиваше във фотьойл, пушейки.

— Много си мълчалива.

С грохот навлязоха в тунела Линкълн. Необуздано, непонятно вълнение обзе Терез, докато гледаше през прозореца. Прииска й се тунелът внезапно да се затвори пред тях и да ги убие и двете, така телата им щяха да бъдат изровени заедно. Усещаше как от време на време Каръл я поглеждаше.

— Закусвала ли си?

— Не — отговори Терез. Явно беше бледа. Беше започнала да закусва, но изпусна бутилката с мляко в мивката и след това се отказа.

— Хайде да пийнем кафе тогава. В термоса е.

Бяха излезли от тунела. Каръл отби колата встрани от пътя и спря.

— Термосът е там — каза Каръл, като посочи към него. Беше между тях на седалката. После Каръл сама взе термоса и наля от топлото светлокафеникаво кафе в чашката.

Терез с благодарност погледна към кафето.

— Откъде е?

Каръл се усмихна.

— Винаги ли се интересуваш откъде е това или онова?

Кафето беше много силно и леко подсладено. Вля й сила. Когато чашката беше преполовена, Каръл запали колата.

Терез мълчеше. За какво можеха да си говорят? За златната четирилистна детелинка с името и адреса на Каръл, прикачена към ключа, висящ на таблото? Може би за сергията с елхи, покрай която минаваха?

Или за птичката, прелитаща през блатистото поле? Не. Можеха да говорят единствено за нещата, които беше написала в неизпратеното писмо до Каръл, а това беше невъзможно.

— Харесва ли ти природата? — попита я Каръл, когато навлязоха в тесен път.

Току-що бяха преминали през малко градче. Сега по пътя, който се извиваше в почти пълен кръг, наближаваха двуетажна къща със странични крила, приличащи на лапите на спящ лъв.

Металната изтривалка на входа, голяма, лъскава, месингова пощенска кутия, глух лай на куче, идващ някъде отзад, където отвъд дърветата се виждаше бял гараж. Къщата миришеше на някаква подправка, помисли си Терез, примесена с мириса на нещо сладникаво, но не парфюма на Каръл. Зад нея вратата се затвори леко, като щракна два пъти. Терез се обърна и видя как Каръл я наблюдава учудено, с леко разтворени устни, сякаш изразяващи изненада, и Терез усети, че в следващия момент Каръл ще попита:

— Какво правиш тук? — като че ли забравила за присъствието й или за това, че изобщо е имала намерение да я доведе тук.

— Няма никой, освен прислужницата, а и самата тя е някъде далече сега — каза Каръл, все едно че отговаря на някакъв въпрос на Терез.

— Хубава къща — каза Терез и видя как Каръл се усмихва леко, усмивка, изразяваща нетърпение.

— Съблечи си палтото! — Каръл свали шалчето от главата си и прокара пръсти по косата си. — Искаш ли нещо малко за закуска? Вече е почти обяд.

— Не, благодаря.

Каръл огледа хола и на лицето й се изписа учудено неодобрение.

— Хайде да се качим горе. Там е много по-удобно.

Терез последва Каръл нагоре по широките дървени стълби, покрай маслен портрет на малко момиче с русолява коса и квадратна брадичка като на Каръл, покрай прозорец, гледащ към градина с криволичеща пътека и фонтан със синьо-зелена статуя, която се появи за секунда и после изчезна. На горния етаж имаше къс коридор с четири-пет стаи от двете страни. Каръл влезе в стая със зелен килим и стени и взе цигара от кутията на масата. Погледна към Терез, докато я палеше. Терез не знаеше нито какво да направи, нито пък какво да каже, а предполагаше, че Каръл очаква от нея някаква реакция, каквато и да е. Терез разглеждаше семплата стая с тъмнозеления килим и дългия, отрупан с възглавници диван покрай стената. В средата стоеше обикновена маса от светло дърво. Стаята за забавления, помисли си Терез, въпреки че повече приличаше на кабинет с книги, грамофонни плочи и без картини.

— Това е любимата ми стая — каза Каръл на излизане. — Моята обаче е ето там.

Терез надникна в стаята от другата страна на коридора. Памучна тапицерия на цветя и същата обикновена светла дървена маса, както в другата стая. Над тоалетката висеше дълго, простичко огледало, сякаш огряно от слънчева светлина, въпреки че в стаята слънцето не проникваше. Двойно легло. На тъмното бюро от другата страна на стаята лежаха подредени четки. Терез напразно се оглеждаше да види негова снимка. На тоалетката имаше снимка на Каръл с малко русо момиченце на ръце. И още една снимка в сребърна рамка на жена с тъмни къдрави коси и с широка усмивка.

— Имаш малка дъщеричка, нали? — попита Терез.

Каръл отвори някакъв вграден шкаф в коридора.

— Да — каза тя. — Искаш ли кола?

Бръмченето на хладилника сега се чуваше по-ясно. В къщата беше изключително тихо, единственият шум идваше от тях самите. Терез отказа студената напитка, но взе бутилката и я занесе долу, следвайки Каръл. Прекосиха кухнята и се озоваха в градината в задния двор — тази, която се виждаше от прозореца горе. Зад фонтана имаше множество растения, някои доста високи, обвити в груби чували, приличащи на нещо, събрано на група, но точно на какво Терез не можеше да определи. Каръл завърза една от връвчиците, която вятърът беше развързал. Така приведено, с дебела вълнена пола и син пуловер, тялото й изглеждаше стегнато и здраво като лицето, но не и като слабите й глезени. Каръл сякаш я бе забравила, обикаляше бавно, стъпваше твърдо с мокасините си, сякаш в студената сива градина най-сетне бе намерила спокойствие. Без връхна дреха навън беше непоносимо студено, но тъй като Каръл явно не усещаше това, Терез се опита да й подражава.

— Какво искаш да правим? — попита Каръл. — Да се поразходим, може би? Или пък да послушаме музика?

— Нямам претенции. Така ми е добре — отвърна Терез.

Мисълта на домакинята й бе заета с нещо и Терез си помисли, че може би съжалява, че изобщо я е поканила. Тръгнаха обратно към вратата в края на градинската пътечка.

— Харесва ли ти работата? — попита я Каръл, когато вече бяха в кухнята, но все още някак разсеяно. Отворила беше големия хладилник и надничаше вътре. Извади две чинии, покрити с фолио. — Не бих отказала един лек обяд, а ти?

Терез искаше да й каже за работата в театър „Блек Кет“, това сигурно щеше да има добър ефект, помисли си, беше единственото нещо, което можеше да каже за себе си. Но моментът не беше подходящ. Вместо това отговори бавно, като се опитваше да звучи така спокойно, както го правеше Каръл, въпреки че усети как притеснението й взе връх.

— Има какво да се научи. Например как можеш да станеш крадец, лъжец и поет едновременно. — Терез се облегна на стола така, че главата й да остане огряна от слънцето. Искаше да добави, че можеш също да се научиш да обичаш. Никога не беше обичала, никога, преди да срещне Каръл, дори и сестра Алиша.

Каръл я погледна.

— Как се научаваш да бъдеш поет?

— Като усещаш нещата, като ги чувстваш, предполагам — задълбочено отговори Терез.

— А крадец? — Каръл облиза нещо от палеца си и се намръщи. — Искаш ли карамел?

— Не, благодаря. Все още не съм откраднала нищо, но съм убедена, че не би било трудно. Навсякъде можеш да видиш портфейли и при желание просто ги прибираш. Крадат дори месото, което си си купил за вечеря. — Терез се засмя. С Каръл можеше да се смееш дори за това. Всъщност с Каръл можеше да се смееш за всичко.

За обяд имаше накълцано пилешко със сос от червени боровинки, зелени маслини и бяла целина. Каръл обаче остави обяда си и отиде в хола. Върна се с чаша уиски и към него добави малко вода от кранчето на мивката. Терез я наблюдаваше. После дълго се гледаха, Каръл права до вратата, а Терез — на масата.

Каръл попита тихо:

— С много хора ли се запознаваш зад щанда? Трябва да внимаваш кого заговаряш.

— Да — усмихна се Терез.

— И с кого излизаш на обяд — очите на Каръл засияха. — Можеш да попаднеш на някой, който да те отвлече — завъртя с пръсти чашата, сякаш вътре имаше лед, след това изпи съдържанието, а сребърните й гривни се удряха в стъклото. — А с много хора ли се запознаваш по този начин?

— Не — отговори Терез.

— Не много, така ли? Може би само трима или четирима…?

— Имаш предвид като теб ли? — погледът на Терез попадна на нейния и се задържа там.

Каръл също я гледаше, сякаш очакваше още една дума или израз от Терез. После обаче остави чашата на печката и се обърна настрани.

— Свириш ли на пиано?

— Малко.

— Ела да изсвириш нещо.

Когато Терез понечи да отхвърли предложението, Каръл каза повелително:

— Все ми е едно как свириш. Просто изсвири нещо.

Терез изсвири нещо от Скарлати, което беше научила в Дома. Седнала на стол в другия край на стаята, Каръл слушаше, отпусната и неподвижна, дори не отпиваше от новата чаша с уиски и вода. Терез изсвири „Соната в си мажор“, която беше бавна и доста лесна, изпълнена с начупени октави, но й се стори скучна и на места превзета, особено в извивките. Реши да спре. Усети важността на момента: пръстите й докосваха клавишите, които Каръл беше натискала; Каръл, която я гледаше с полузатворени очи; къщата, в която се намираше сега; музиката, която я беше освободила и в същото време направила уязвима. С въздишка вдигна ръце от клавишите и ги постави на скута си.

— Уморена ли си? — попита я със спокоен глас Каръл. Въпросът сякаш не се отнасяше за момента, а по принцип.

— Да.

Каръл застана зад нея и постави ръце върху раменете й. Терез си представи ръцете й така, както се бяха запечатали в паметта й — гъвкави и силни, с изпъкнали тънки сухожилия, докато масажираше раменете й. Изглежда мина цяла вечност, докато ръцете й се придвижиха към врата и под брадичката, вечност, изтъкана от толкова силно вълнение, че самата целувка по косата й остана незабелязана. Всъщност Терез изобщо не усети тази целувка.

— Ела с мен — каза Каръл.

Отново се качи горе с Каръл. Терез изкачваше стълбите с усилие, придържайки се към парапета, и това й напомни за госпожа Робичек.

— Мисля, че малко сън няма да ти навреди — каза Каръл, като разгъна цветната памучна материя, с която беше покрито леглото, а с нея и горното одеяло.

— Благодаря, но аз наистина не съм…

— Събуй си обувките — каза нежно Каръл, но по начин, който изискваше подчинение.

Терез погледна леглото. Почти не беше спала снощи.

— Едва ли ще заспя, но ако заспя…

— Ще те събудя след половин час. — Каръл я зави с одеялото. Седна на ръба на леглото. — На колко години си, Терез?

Терез вдигна очи към нея и въпреки че едва издържаше погледа й, все пак не отмести своя. Беше й все едно дали в този момент ще умре, ако например Каръл я удуши, легнала и уязвима в леглото й, нея — натрапницата.

— Деветнайсет — това звучеше сякаш беше много стара, по-стара даже от деветдесет и една.

Каръл присви вежди, но и леко се усмихна. Терез забеляза, че тя мисли за нещо толкова усилено, че човек можеше да докосне мисълта във въздуха между тях. После Каръл плъзна ръце под раменете й и наведе глава към врата на Терез. Терез усети как напрежението напуска тялото на Каръл с въздишка, която затопли врата й, въздишка, носеща парфюма от косата й.

— Та ти си дете — каза Каръл с укор. Вдигна глава. — Какво искаш?

Терез си спомни какво си беше мислила в ресторанта и се засрами.

— Какво искаш? — повтори въпроса си Каръл.

— Нищо, благодаря.

Каръл стана, отиде до тоалетката и запали цигара. Терез я гледаше с полузатворени очи, притеснена от безпокойството, завладяло Каръл. Обичаше обаче да я гледа как пуши.

— Искаш ли нещо за пиене?

Терез подразбра, че има предвид вода. Усети това по нежността и загрижеността в гласа й, сякаш говореше на болно дете. Тогава Терез каза:

— Не бих отказала чаша горещо мляко.

В ъгълчето на устата на Каръл се появи усмивка.

— Чаша горещо мляко — закачливо повтори тя. После излезе от стаята.

Терез лежеше, обладана от тревога и сънливост, докато Каръл се върна с бяла чаша с мляко и малка чинийка под нея. С ръце придържаше чинийката и дръжката на чашата, а с крак затвори вратата.

— Оставих го да заври и отгоре се появи каймак — каза Каръл с явно раздразнение. — Извинявай.

На Терез обаче й хареса. Знаеше, че Каръл винаги ще мисли за нещо друго и ще остави млякото да кипне.

— Така ли го обичаш? Само мляко?

Терез кимна.

— Добре тогава — каза Каръл и седна на страничната облегалка на стола, гледайки Терез.

Терез се беше подпряла на лакът. Млякото беше горещо, в първия момент не можа дори да докосне чашата с устни. Малките глътки се разливаха в устата й и отделяха смесица от органични миризми. Млякото сякаш имаше вкус на кости и кръв, на топла плът, на коса, безсолно като тебешир и в същото време надарено с живот като растящ зародиш. Остана горещо до последната глътка и Терез го изпи както героите от приказките изпиват отровата, донасяща промяната, или пък както нищо неподозиращите бойци изпиват чашата, носеща смърт. Каръл се приближи и взе чашата. Терез усети, че Каръл й зададе още три въпроса, единия за щастието, другия за магазина и третия за бъдещето. Чу се да отговаря. Чу как гласът й се издигна като вълна от бръщолевене, като пружинка, която не можеше повече да контролира. Просълзи се. Разказваше на Каръл за всичко, от което се страхуваше, за самотата, за Ричард, за огромните разочарования. За родителите си. Майка й беше жива. Но за последен път Терез я видя, когато беше на четиринайсет.

Каръл я питаше и тя отговаряше, въпреки че не искаше да говори за майка си. Майка й не беше важна, тя дори не влизаше в групата на разочарованията. Баща й обаче беше. Баща й беше съвсем различен. Беше починал, когато тя била на шест. Адвокат от чешки произход, който цял живот искал да бъде художник. Никога не беше бил в добро здраве, починал от пневмония, но в съзнанието на Терез майка й го беше погубила. Каръл не спираше да я разпитва и Терез разказа как майка й я заведе в училището в Монклер, когато беше на осем, как я посещаваше рядко след това, защото пътуваше из страната. Тя беше пианистка — не първокласна, разбира се, но винаги си намираше работа, защото беше пробивна. И когато Терез стана на десет, майка й се омъжи отново. Терез беше ходила в дома им в Лонг Айлънд за едни коледни празници и те й предлагаха да остане при тях, но си личеше, че не я искат. Терез не харесваше съпруга й, Ник, защото той беше точно копие на майка й — едър, тъмнокос, с висок глас и буйни жестове. Терез беше убедена, че бракът им ще бъде сполучлив. Още тогава майка й беше бременна и сега имаше две деца. След като прекара една седмица с тях, се върна в Дома. След това майка й я посети още три-четири пъти, винаги с някакъв подарък, блузка, книга, а веднъж й донесе комплект за гримиране, който Терез ненавиждаше, защото й напомняше редките, нацапотени мигли на майка й. Всички тези подаръци й ги поднасяше неловко като лицемерни жестове за примирие. Веднъж дойде с момченцето, брат й, и Терез тогава разбра колко е излишна. Майка й не обичаше баща й, беше предпочела да я остави осемгодишна в пансиона и защо сега изобщо си правеше труда да я посещава и да демонстрира правото си над нея? Терез щеше да е по-щастлива без родители, както бяха половината момичета в училището. Най-накрая каза на майка си, че не желае повече да я посещава, и оттогава тя не беше ходила. Засраменото, обидено изражение, нервното потъркване на кафявите очи, треперещите устни, изкривени в лека усмивка, и мълчанието — това бяха последните спомени за майка й. После стана на петнайсет. Сестрите в училище знаеха, че майка й не поддържа връзка с нея. Бяха й казали да й пише и тя наистина изпрати едно писмо, но Терез не отговори. След това, когато наближи завършването, училището поиска от майка й двеста долара. Терез не искаше да вземе пари от нея, не й се вярваше, че изобщо ще ги изпрати, но тя изпрати сумата и Терез я прие.

— Съжалявам, че взех парите. На никой друг не съм казвала. Един ден ще й ги върна.

— Глупости — каза нежно Каръл. Седеше на страничната облегалка на фотьойла, подпряла брадичка с ръка, с поглед към Терез, усмихната.

— Все още си дете. Когато забравиш, че й дължиш пари, тогава ще пораснеш.

Терез не отговори.

— Мислиш ли, че повече никога няма да пожелаеш да я видиш? Може би след няколко години?

Терез поклати глава. Усмихна се, но сълзите й бликнаха.

— Не искам повече да говоря за това.

— Ричард знае ли за всичко това?

— Не. Знае само, че тя е жива. Има ли значение? Не това е важното.

Мислеше, че ако се разплаче, ще се освободи от всичко: умората, самотата, разочарованията, сякаш самите те бяха сълзи. Беше доволна, че Каръл я остави да си поплаче. Седеше до тоалетката с гръб към нея. Терез лежеше, без да помръдва, в леглото, подпряна на лакът, измъчвана от почти сдържаните ридания.

— Никога вече няма да плача — каза тя.

— Ще плачеш и още как! — Каръл драсна клечка кибрит.

Терез взе още една салфетка от масичката до леглото и си издуха носа.

— Кой друг присъства в живота ти, освен Ричард? — попита Каръл.

Беше избягала от всички. От Лили, от господин и госпожа Андерсън, съседи в къщата, където живееше, като пристигна в Ню Йорк. Франсис Котър и Тим от „Пеликан Прес“. Луиз Ваврика, момиче от Дома в Монлиер. А сега? Семейство Кели, които живееха на втория етаж в къщата на госпожа Озбърн. И Ричард.

— Когато ме уволниха от работа миналия месец — каза Терез — срамувах се и се преместих… — Спря.

— Къде се премести?

— На никой не бях казала къде, само на Ричард. Просто изчезнах. Надявах се, че така ще мога да започна нов живот, но истината беше, че се срамувах. Не исках да знаят къде съм.

Каръл се усмихна.

— Изчезна! Харесва ми! Ти не знаеш каква късметлийка си, щом си могла да го направиш. Ти си свободна. Разбираш ли?

Терез нищо не каза.

— Не — отговори си сама Каръл.

До Каръл, на тоалетката, квадратният сив часовник тиктакаше тихичко и Терез направи нещо, което хиляди пъти беше правила в магазина — като видя колко е часът, веднага го свърза с нещо. Минаваше четири и петнайсет и изведнъж тя се притесни, че може би е лежала твърде дълго, а Каръл може би очаква някого.

Тогава телефонът в коридора иззвъня, внезапно и продължително като крясък на истеричка. И двете подскочиха, стреснати.

Каръл стана, удряйки нещо два пъти в дланта си, така както беше ударила ръкавиците си в магазина. Телефонът отново изпищя и Терез беше сигурна, че Каръл ще захвърли срещу стената това, което държеше в ръката си. Каръл обаче само се обърна и го остави леко. После излезе от стаята.

Терез чуваше гласа й в коридора. Не искаше да чува какво казва. Стана, облече си полата и си обу обувките. Сега видя това, което Каръл държеше в ръката си — обувалка от светло дърво. Всеки друг би я захвърлил, помисли си Терез. След това се сети за едничката дума, която обобщаваше чувствата й към Каръл — гордост. Чу как Каръл повтаря едни и същи тонове и сега, когато отвори вратата, за да излезе, я чу за трети път спокойно да казва:

— Имам гост — използваше това като извинение. — Мисля, че това е чудесна причина. Каква по-добра…? Защо не утре? Ако ти…

После стана тихо. Чу Каръл на стълбите и разбра, че човекът, с когото беше разговаряла, й затвори телефона. Кой би се осмелил?

— Не трябва ли да тръгвам? — попита Терез.

Каръл я погледна така, както в момента, когато пристигнаха в къщата.

— Не трябва, освен ако ти не искаш. Не, недей, остани. Ще се поразходим с колата по-късно, ако искаш.

Знаеше, че Каръл не желае разходка с колата. Терез започна да оправя леглото.

— Остави го — Каръл я гледаше от коридора. — Просто затвори вратата.

— Кой ще дойде?

Каръл се обърна и влезе в зелената стая.

— Съпругът ми — каза тя. — Харджис.

Входният звънец долу иззвъня два пъти и едновременно с това щракна и ключалката.

— Точно днес — измърмори Каръл. — Ела долу, Терез.

Терез се чувстваше ужасно, не заради мъжа, а заради раздразнението на Каръл от това, че идва.

Той се качваше по стълбите. Когато видя Терез, забави крачка, погледна я с лека изненада и после обърна погледа към Каръл.

— Хардж, това е госпожица Беливет — каза Каръл. — Господин Еърд.

— Приятно ми е — каза Терез.

Хардж погледна Терез само веднъж, но неспокойните сини очи я огледаха от главата до петите. Беше набит, с розовичко лице. Едната му вежда бе по-висока от другата, сякаш деформирана от някакъв белег. — И на мен. — После той се обърна към Каръл: — Извинявай за безпокойството. Искам да си взема някои неща.

Мина покрай нея и отвори вратата на стая, която Терез не беше забелязала преди.

— Някои неща за Ринди — добави той.

— Картини от стената? — попита Каръл. Мъжът не отговори.

Каръл и Терез слязоха долу. В хола Каръл седна, а Терез остана права.

— Посвири още малко, ако искаш — каза Каръл. Терез поклати глава.

— Посвири — каза настойчиво Каръл.

Терез се уплаши от внезапната ярост в очите й.

— Не мога — каза Терез твърдо и неотстъпчиво. Каръл се предаде. Дори се усмихна.

Доловиха бързите стъпки на Хардж по коридора и след пауза от няколко минути го чуха да слиза по стълбите. Терез видя приближаването на облечената в тъмно фигура с розовеещо русата коса.

— Не мога да намеря комплекта водни бои. Мислех, че е в моята стая — оплака се той.

— Знам къде е — Каръл стана и тръгна нагоре по стълбите.

— Предполагам, ще ми дадеш нещо, което да й предам за Коледа — каза Хардж.

— Не, благодаря, сама ще й го дам — Каръл се качи горе.

Разведени са отскоро, помисли си Терез, или може би са пред развод.

Хардж погледна Терез. Изражението на лицето му беше напрегнато, съчетало в себе си тревога и досада. Кожата около устата му беше стегната и очертанията на устните се губеха, като това му придаваше вид на същество без устни.

— От Ню Йорк ли сте? — попита я той.

Терез долови надменността и невежливостта във въпроса му, който я жегна като плесница през лицето.

— Да, от Ню Йорк.

Готвеше се да я пита още нещо, но Каръл слезе. Терез се беше подготвила да бъде насаме с него известно време. Сега потръпна от облекчение и разбра, че реакцията й не остана скрита за него.

— Благодаря ти — каза Хардж като пое кутията от Каръл. Тръгна да си взима от двойното канапе палтото, което лежеше разпънато, сякаш се бореше да притежава къщата.

— Довиждане — Хардж се обърна към Терез. Облече се, вървейки към вратата.

— Приятелка на Аби ли е? — тихо измърмори, говорейки на Каръл.

— Моя приятелка — беше отговорът.

— Ти ли ще донесеш подаръците на Ринди? Кога?

— Ами какво ще стане, ако нищо не й подаря, а, Хардж?

— Каръл — мъжът спря на верандата и Терез едва го чу да споменава нещо за неприятности. После продължи: — Сега отивам до Синтия. Да се отбия ли на връщане? Това ще бъде преди осем.

— Хардж, защо? — попита уморено Каръл. — Особено сега, когато си в такова неприветливо настроение.

— Защото засега Ринди… — после гласът му заглъхна и стана неразбираем.

След секунда Каръл се върна сама и затвори вратата, но остана там. Чуха колата да тръгва. Каръл сигурно се е съгласила да се видят довечера, помисли си Терез.

— Ще тръгвам — каза тя. Каръл не отговори. В тишината имаше нещо мъртвешко и Терез се почувства страшно неудобно. — По-добре да тръгвам, нали?

— Да, наистина. Съжалявам. Извинявай за Хардж. Невинаги е така груб. Беше грешка от моя страна да му казвам, че имам гост.

— Няма значение.

Бръчки се появиха по челото на Каръл и тя притеснено каза:

— Ще имаш ли нещо против, ако те изпратя до влака, вместо да те закарам вкъщи с колата?

— Не!

Нямаше да бъде спокойна, ако знае, че Каръл ще пътува сама в колата, сама в тъмнината на нощта.

В колата също мълчаха. Терез отвори вратата веднага щом спряха на гарата.

— Има влак след около четири минути — каза Каръл. Терез не се въздържа:

— Ще те видя ли пак?

Каръл само й се усмихна с лек укор, докато затваряше прозореца, който ги разделяше.

— Довиждане — каза тя.

Разбира се, разбира се, че ще я види отново, помисли си Терез. Глупав въпрос.

Колата направи завой и потъна в мрака.

Терез замечта за магазина, за понеделник, защото Каръл може би отново щеше да дойде в понеделник. Това обаче беше малко вероятно. Във вторник беше Бъдни вечер. Разбира се, можеше да й се обади преди вторник, за да й пожелае весела Коледа.

Каръл непрекъснато я съпътстваше в мислите й и всичко, което виждаше, виждаше през погледа на Каръл. Тази вечер с тъмните прави улици на Ню Йорк, утре в магазина, изпуснатата, счупена бутилка мляко в мивката — всичко това оставаше без значение. Отпусна се в леглото и тегли линия с молив върху лист хартия. И още една линия, внимателно, и после още една. Нов свят се беше родил около нея, като свежа гора с безброй потрепващи листенца.