Патриша Хайсмит
Каръл (5)

Пета глава

Ричард я чакаше на ъгъла на магазина, пристъпвайки от крак на крак, за да се стопли. Тази вечер тя не усещаше студа, въпреки че всички на улицата се бяха сгушили в палтата си. Хвана ръката на Ричард и я стисна здраво в израз на нежност.

— Влиза ли вътре? — попита тя. Беше закъсняла с десетина минути.

— Не. Чаках тук. — Залепи студените си устни и нос на бузата й. — Труден ден ли имаше?

— Не.

Нощта беше много тъмна въпреки окичените с коледни светлини улични лампи. Видя лицето му, осветено за миг от кибритената клечка. Челото над присвитите му очи беше гладко като на кит, помисли си, толкова здраво, че и да го удариш, не би го заболяло. Лицето му беше като изваяно от дърво, изгладено и неподправено. Видя как очите му се разтварят като неочаквани късчета синьо небе сред мрака.

Усмихна й се:

— В добро настроение си, виждам. Искаш ли да се поразходим до следващата пряка? Вътре в галерията не мога да пуша. Ти искаш ли цигара?

— Не, благодаря.

Тръгнаха. Прозорците на втория етаж на голямата сграда, където беше галерията, светеха и на всеки беше окачен коледен венец. Утре ще се види с Каръл, помисли си, утре сутринта в единайсет. Ще се срещнат само на десетина преки от тук след по-малко от дванайсет часа. Посегна отново да хване ръката на Ричард и изведнъж осъзна значението на това действие. В посока изток, надолу по Четирийсет и трета улица видя Орион, разположен в центъра на небосклона, между сградите. Често, докато беше в училище и докато живееше в предишния апартамент, го беше наблюдавала през прозореца.

— Днес направих резервации за „Президент Тейлър“. Ще отплаваме на седми март. Говорих с човека, който продава билети, и мисля, че ако настоявам, ще склони да ни даде външни каюти.

— Седми март ли? — Долови вълнението в собствения си глас, въпреки че сега изобщо не й се ходеше в Европа.

— След около десетина седмици — каза Ричард и я хвана за ръката.

— Ако евентуално се окаже, че не мога да замина, можеш ли да откажеш резервациите? — Помисли си, че сега е моментът да му каже, че не иска да заминава, но знаеше добре какво ще последва — щеше да започне да я убеждава, както беше направил и преди.

— Ами, да… разбира се, Тери! — каза и се засмя.

Ричард размахваше ръката й в такт с крачките. Сякаш бяха гаджета, помисли си Терез. Може би това, което изпитваше към Каръл, е по-скоро любов, но, разбира се, тя беше жена. Не беше и пълна лудост, но поне някакво блаженство. Глупава дума. Едва ли можеше обаче да е по-щастлива от сега, всъщност от четвъртък насам?

— Иска ми се да сме заедно — каза Ричард.

— Заедно, къде?

— Ами, в обща каюта — Ричард избухна в смях и Терез забеляза как двама минувачи се обърнаха и ги изгледаха озадачени.

— Да пийнем ли по нещо? Можем да отидем в Менсбрийлд, съвсем наблизо е.

— Не ми се стои на едно място. Може би после.

Влязоха в залата с билети на половин цена, като използваха училищните пропуски на Ричард. В галерията имаше няколко стаи с високи тавани и плюшени килими — фон, от който лъхаше на финансово разточителство, използвано за реклама. Стените бяха отрупани с рисунки, литографии, илюстрации и какво ли не още. Пред някои от творбите Ричард се застояваше дълго, а на Терез те й действаха потискащо.

— Видя ли това? — попита я Ричард, сочейки объркваща картина, изобразяваща техник, който поправя телефонен кабел. Терез не й беше обърнала внимание, защото я беше виждала и преди.

— Да — каза тя. Мислеше си за нещо друго. Ако спреше да отделя пари за Европа, което така или иначе беше глупаво, защото знаеше, че няма да замине — можеше да си купи ново палто. Веднага след Коледа щеше да има разпродажби. Палтото, с което ходеше сега, беше с поло яка и в него се чувстваше някак демоде.

— Нямаш достатъчно уважение към техниката на изпълнение, момичето ми.

Погледна го с подигравателна гримаса и отново го хвана подръка. Изведнъж се почувства силно привързана към него, толкова спокойна и щастлива, както първата вечер, когато се запознаха. Беше на някакъв купон на улица „Кристърбор“, на който я беше завела Франсис Котър. Ричард, леко пийнал, нещо, което никога след това не се повтори, говореше за книги, политика и хора толкова разпалено, както никога след това не го бе правил. Разговаряха през цялата вечер и той толкова й допадна с енергията си, амбициите и нещата, които харесваше, и онези, които не харесваше, допадна й и затова че за нея това беше първият купон и той се оказа приятен благодарение на него.

— Защо не гледаш? — попита я Ричард.

— Страшно съм уморена. Аз съм готова, така че ти като свършиш, можем да тръгваме.

Близо до вратата срещнаха някакви познати на Ричард от Лигата, млад мъж, момиче и още един чернокож младеж. Ричард ги запозна. Личеше си, че не са му близки приятели, но той на всеослушание съобщи:

— През март заминаваме за Европа.

Веднага им завидяха.

Навън Пето авеню изглеждаше безлюдно и някак в очакване, като сценичен декор преди драматично действие. Терез бързо крачеше редом с Ричард, с ръце в джобовете си. Днес някъде си беше загубила ръкавиците. Мислеше за утре в единайсет часа. Дали утре по това време ще бъде с Каръл?

— Утре? — попита Ричард.

— Какво утре?

— Ами, нали знаеш. Родителите ми искат да дойдеш утре.

Терез не отговори веднага. Беше забравила за поканата.

Вече беше ходила у семейство Семко четири или пет пъти в неделя следобед. Обикновено към два часа започваше голям обяд и после господин Семко, нисък и плешив, я канеше да танцуват полка и други народни танци на фона на музиката от фонографа.

— Нали знаеш, че майка иска да ти ушие рокля? — продължи Ричард. — Вече е купила плата. Иска да ти вземе мерки.

— Рокля ли? Та това е толкова труд — Терез се сети за бродираните блузки на госпожа Семко, целите в шевици. Госпожа Семко се гордееше с ръкоделията си. Терез сметна, че не би могла да приеме нещо, което изискваше толкова много работа.

— Да, но тя обича да го прави — каза Ричард. — Добре, какво ще решим за утре? Искаш ли да дойдеш на обяд?

— Мисля, че няма да мога. Надявам се няма да им объркам плановете.

— Не — разочаровано каза Ричард. — Искаш да работиш утре, може би?

— Да. Трябва. — Не искаше да му каже за Каръл, нито пък да ги запознава.

— Няма ли поне да се поразходим с колата?

— Не, мисля, че няма да мога, благодаря — Терез не искаше повече да го държи за ръката. Дланта му беше потна и това я правеше ледена.

— Няма да промениш плановете си, така ли?

Терез поклати глава. Можеше да не бъде толкова категорична, можеше да измисли някакво извинение, но не й се искаше да го лъже повече. Чу въздишката му. Известно време вървяха мълчаливо.

— Мама иска да ти ушие бяла рокля, обшита с дантела. Побърква се от това, че в рода няма други момичета, освен Естер.

Естер беше омъжена за негов братовчед. Терез я беше виждала само веднъж или два пъти.

— Как е Естер?

— Все така.

Терез измъкна пръстите си от ръката на Ричард. Изведнъж почувства глад. През почивката, вместо да хапне, написа нещо като писмо до Каръл, писмо, което не беше изпратила, а и нямаше намерение. Взеха автобус от Трето авеню, после походиха пеша в посока изток към къщата на Терез. Терез не искаше да кани Ричард горе, но все пак го направи.

— Не, благодаря, ще тръгвам — каза Ричард. Беше стъпил с единия крак на първото стъпало. — Тази вечер си някак особена, сякаш не си тук.

— Наистина не съм — каза тя нежно и веднага съжали.

— Да, но сега си. Веднага познах промяната. Все пак не мислиш ли, че…

— Какво? — прекъсна го тя.

— Нещата между нас нещо не вървят — каза той, вече сериозно. — Ако не искаш дори една неделя да прекараме заедно, как тогава ще бъдем заедно в Европа месеци наред?

— Ами, как да ти кажа… ако искаш да се откажеш, Ричард.

— Тери, аз те обичам — раздразнено прокара длан по ръката си. — Разбира се, че не искам да се откажа, но… — изведнъж спря по средата на изречението.

Знаеше какво иска да й каже: че тя не показва особена привързаност, но не го каза, защото добре знаеше, че тя не го обича. Самият факт, че не го обича, я караше да се чувства виновна, виновна за това, че беше приела подарък от него за рождения си ден, беше се съгласила да обядва няколко пъти с родителите му, беше отнела времето му. Терез стисна здраво каменния парапет.

— Да, знам. Не съм влюбена в теб — каза тя.

— Не това исках да кажа, Тери.

— Ако искаш да се откажеш от всичко — имам предвид да се виждаме, тогава направи го. — Не за първи път казваше това.

— Тери, знаеш, че предпочитам да бъда с теб повече, отколкото с всекиго друг на света. По дяволите всичко!

— Щом е по дяволите…

— Ти изобщо обичаш ли ме, Тери? Как точно ме обичаш?

Чакай, сега ще преброя начините, помисли си тя.

— Не те обичам, но те харесвам. Тази вечер преди минути — каза, като наблягаше на всяка дума, защото всяка от тях беше истина — те почувствах близък повече от всякога.

Ричард я погледна леко недоверчиво.

— Така ли?

Бавно тръгна нагоре по стълбите, като се усмихваше. Спря пред нея.

— Тогава защо да не бъдем заедно тази нощ, Тери? Хайде, просто ще опитаме.

В момента, в който се спря пред нея, знаеше, че точно това ще я попита. Сега се почувства нещастна, засрамена и смутена, защото тя не искаше това. Всеки път, когато Ричард й предложеше, пред нея се изправяше тази ужасна бариера на нежелание дори да пробва, бариера, която прерастваше в отвратително смущение и нищо повече. Спомни си първата нощ, когато той остана при нея, и отново я полазиха неприятни тръпки. Беше всичко друго, но не и приятно и точно по средата тя попита: „Така ли трябва да бъде?“. Как можеше това да бъде така, след като усещането беше толкова неприятно, помисли си. Ричард се засмя тогава, продължителен и силен смях от все сърце — нещо, което я вбеси. Вторият път беше още по-зле, може би защото Ричард беше сметнал, че всички трудности са превъзмогнати. Беше толкова болезнено, че тя дори се разплака. Тогава Ричард започна да се извинява и каза, че го е накарала да се чувства като грубиянин, а тя отрече. Много добре знаеше, че Ричард не е такъв, че той беше ангелче в сравнение с това, което Анжело Роси би могъл да бъде, ако беше легнала с него, когато той я попита същото преди време на същите тези стълби.

— Тери, миличка…

— Не — каза Терез, след като накрая успя да проговори. — Тази вечер просто не мога. И още нещо — няма да мога да дойда с теб в Европа! — продължи с отчаяна и безпомощна откровеност.

Ричард зяпна потресено. Терез не посмя да го погледне в очите.

— Защо?

— Защото… защото не мога — каза тя, произнасяйки всяка дума с агония. — Защото не искам да спя с теб.

— Тери! — изсмя се Ричард. — Съжалявам, извинявай, че ти предложих. Забрави го, миличка, моля те. А когато отидем в Европа?

Терез погледна встрани. Отново забеляза Орион, леко под ъгъл, и погледът й после пак се върна върху Ричард. Стори й се, че той произнася думи, които стояха масивни като дървени отломки между тях, въпреки че тя не ги чу. И преди му беше казвала това, горе в стаята. И друг път — с хвърчилото, в парка „Проспект“, докато размотаваха връвта. Но тогава той не й обърна внимание. Какво друго й оставаше сега, освен да повтори?

— Искаш ли все пак да се качиш? — попита го, измъчвана от срам, който не можеше да обясни.

— Не — каза Ричард с лек смях, който я накара още повече да се засрами от това, че той проявяваше търпимост и разбиране. — Не, ще се прибирам. Лека нощ, скъпа. Обичам те, Тери!

Погледна я още веднъж и тръгна.