Патриша Хайсмит
Каръл (1)

Първа глава

Обедната почивка в столовата за служители на магазина „Франкенбърг“ беше в разгара си.

На дългите маси не беше останало нито едно свободно местенце, а хора прииждаха непрекъснато и се нареждаха на опашка до дървените парапети край масите. Тези, които вече бяха сложили храната на таблите си, се лутаха между масите с надеждата да се сместят някъде или пък да заемат някое освобождаващо се място, но безрезултатно. Шумът от чинии, столове, гласове, влачещи се крака, скърцащия турникет — всичко това отекваше между голите стени на помещението и създаваше впечатление за грохота на една-единствена огромна машина.

Терез се хранеше нервно. Книжлето „Добре дошли във «Франкенбърг»“ стоеше пред нея, подкрепяно от захарницата. Беше прочела дебелата книжка още миналата седмица по време на първия ден в курса за обучение, но нямаше друго подръка за четене, а в столовата изпитваше силната необходимост да съсредоточи вниманието си върху нещо. Препрочиташе информацията за отпуските: триседмична отпуска за работилите петнайсет години във „Франкенбърг“. Докато четеше, хапваше специалитета за деня — сивкаво парче печено говеждо с картофено пюре, залято с кафеникав сос, грах и хрян. Опита се да си представи как би се чувствала след петнайсет години работа в универсалния магазин „Франкенбърг“, но не можа. „Тези с двайсет и пет години стаж имат право на четириседмична отпуска“ — пишеше в книжлето. „Франкенбърг“ предлагаше база за летния и зимен отдих. Само църква им трябва, помисли си, а може би и родилен дом. Начинът, по който беше организиран магазинът, толкова приличаше на затвор, че мисълта, че и тя е част от всичко това, я изплаши.

Бързо прелисти страниците и попадна на „Вие част ли сте от «Франкенбърг?»“, изписано с големи черни букви върху две от страниците.

Погледна към прозорците в отсрещната страна на помещението и се опита да мисли за нещо друго, като например красивия норвежки пуловер в червено и черно, който беше видяла в „Сакс“. Сигурно щеше да го подари на Ричард за Коледа, ако, разбира се, не попаднеше на по-хубав портфейл от онези за двайсет долара. Помисли си, че може да отиде със семейство Кели през следващия уикенд до Уест Пойнт за хокейния мач. Големият прозорец на квадрати отсреща приличаше на картина от… как се казваше — Мондриан. Малкото квадратче в ъгъла гледаше към бяло небе. Птичка не можеше да прелети. Какъв ли би бил подходящият декор за пиеса, в която действието се развива в универсален магазин? Мислите й отново се върнаха към магазина.

Но при теб всичко е по-различно. Тери, беше й казал Ричард, ти знаеш, че след няколко седмици ще се махнеш оттам, нещо, което не важи за другите. Ричард й беше казал, че следващото лято тя може да бъде във Франция. Би могла. Той искаше тя да отиде с него и на практика нямаше какво да я спре. Фил Макелрой, приятел на Ричард, му беше писал, че вероятно ще може да й намери работа с театрална трупа следващия месец. Терез не познаваше Фил, но не хранеше големи надежди, че точно той може да й намери работа. От септември насам беше прекосила неколкократно Ню Йорк надлъж и нашир, но работа не намери. Кой предлага работа в средата на зимата на начинаещ театрален художник? Някак нереално й се струваше и това, че може да бъде в Европа с Ричард следващото лято, да седи с него по тротоарните кафенета, да се разхожда из Арл, да посещава местата, които Ван Гог е рисувал, да избира с Ричард градчета, където да спрат и порисуват. Всичко това изглеждаше още по-нереално, откакто беше започнала работа в магазина.

Знаеше добре какво я притеснява, но не беше се опитала да сподели дори и с Ричард. Проблемът беше, че магазинът засилваше всичко, което винаги я бе притеснявало — откакто се помни. Безсмислени действия, глупави задължения, които сякаш й пречеха да прави това, което искаше и би могла да прави. Усложнени процедури с парите, ползване на гардероба, перфораторите за отчитане времето на пристигане на работа — все неща, които пречеха на хората да служат на магазина така, както биха искали. Усещането за изолация на всекиго от всекиго, сякаш обитаваха различни вселени, където смисълът, идеята, любовта и всичко друго, което всеки живот носи в себе си, не намираха своя израз. Това й напомни за разговори около маси, по дивани с хора, чиито думи сякаш витаеха около мъртви, безжизнени неща, думи, които никога не се докосваха до същността. И всеки път, когато някой се опиташе да се докосне до тази същност, попадаше на замаскирани повече от всякога погледи и казваше нещо толкова идеално в баналността си, че човек не можеше да повярва, че то е само претекст. А самотата се засилваше и от това, че човек се сблъсква с едни и същи лица в магазина ден след ден, лица на хора, с които можеш да поговориш, но никога не го правиш или пък никога не би могъл да го направиш. Тези лица не са като онези, които виждаш в отминаващ автобус, които сякаш говорят, лица, с които се сблъскваш само веднъж и после завинаги изчезват.

Всяка сутрин, когато чакаше в подземния етаж на опашка, за да си маркира картата, разделяше на групи хората, които срещаше там, на постоянно и временно работещи, и се чудеше как е могла да попадне на това място. Питаше се какво ли следва, мислейки си, че едва ли ще бъде работа за театрален художник. Животът й бе една върволица от зигзази. Когато беше на деветнайсет, в душата й витаеше безпокойство.

„Трябва да се научиш да вярваш на хората, Терез, запомни това!“ Сестра Алиша често й го повтаряше. И често, много често Терез се опитваше да го приведе в действие. „Сестра Алиша“ — прошепна Терез, усещайки утешението на съскащата сричка.

Терез се поизправи и взе отново вилицата, защото момчето, почистващо масите, се бе запътило към нея.

Тя си представи лицето на сестра Алиша, скулесто и зачервено като розов камък, огрян от слънчева светлина, и колосаната предница на дрехата, покриваща гръдта й. Сестра Алиша — висока и слаба, се задаваше по коридора, движейки се между белите емайлирани маси в трапезарията. Сестра Алиша беше навсякъде. Малките й сини очи винаги откриваха Терез сред другите момичета, гледаха я някак различно, но тъмнорозовите устни никога не се усмихваха. Отново изживя момента, когато сестра Алиша й подаде плетените зелени ръкавици, опаковани в хартия, отново без усмивка, просто й ги даде без много приказки и пожелания за осмия й рожден ден. Без да променя изражението си, сестра Алиша й каза, че трябва да издържи изпита по аритметика. Кой друг го бе грижа дали тя ще издържи изпита? Терез пазеше зелените ръкавици в най-долния рафт на металното шкафче в училище години след като сестра Алиша замина за Калифорния. Бялата хартия, с която бяха опаковани, беше поизвехтяла, но останала здрава като стара покривка. Ръкавиците обаче така и не беше носила. Накрая й омаляха.

Някой премести захарницата и подпряното на нея книжле падна разтворено на масата.

Погледът на Терез попадна на две ръце от другата страна на масата. Пълни, застарели женски ръце, които, след като разбъркаха кафето, разчупиха кифла с трепетна възбуда и потопиха настървено половината в кафеникавия сос в чинията. Ръцете бяха напукани, с полепнала по гънките мръсотия. На дясната имаше сребърен гравиран пръстен, украсен с изчистен зелен камък, а на лявата — златна брачна халка. По ноктите се забелязваха остатъци от червен лак. Терез проследи с поглед ръката, която поднасяше вилица с грах към устата, и още преди да погледне към лицето, знаеше как изглежда. Знаеше, че то ще бъде като всички лица на петдесетгодишните жени, които работеха във „Франкенбърг“. Лице с отпечатано върху него постоянно изтощение и ужас, очила, придаващи уголемен или умален вид на очите, напудрени бузи, чиято сивота обаче пудрата не можеше да прикрие. Терез не можа да се сдържи да не погледне това лице.

— Ти си нова, нали? — гласът беше писклив и ясен въпреки шума, почти приятен.

— Да — каза Терез и вдигна поглед. Спомни си, че беше виждала това лице, изтощението върху него, характерно за всички тук. Това беше жената, която Терез бе видяла една вечер към шест и половина, когато магазинът беше празен. Жената слизаше бавно по мраморните стълби на мецанина, като плъзгаше ръце по широкия парапет, за да облекчи от товара подутите си крака. Тогава Терез си помисли, че тази жена не е нито болна, нито пък просеща милостиня, тя просто работеше тук.

— Справяш ли се?

Тази същата жена сега й се усмихваше. Същите ужасни бръчки около очите и устата. Погледът й беше оживен и дори дружелюбен.

— Справяш ли се? — отново попита жената заради шума от гласове и чинии наоколо.

Терез облиза устните си.

— Да, благодаря.

— Харесва ли ти тук?

Терез кимна.

— Свършихте ли? — млад мъж с бяла престилка вече беше хванал чинията на жената.

Жената несигурно направи жест, че е свършила. Придърпа към себе си малката чинийка с нарязани праскови от консерва. Прасковите наподобяваха малки оранжеви рибки, които се изплъзваха от лъжицата и падаха обратно в чинийката. На лъжицата оставаше само една, която жената изяждаше.

— Аз съм на третия етаж, на щанда за пуловери. Ако искаш нещо да питаш — каза жената нервно и неуверено, бързайки да свърши, преди да се разделят — ела някой път и ще си поговорим. Казвам се госпожа Робичек, номер 544.

— Благодаря — отвърна Терез. Изведнъж грозотата у тази жена изчезна. Кафяво-червеникавите очи, скрити зад очилата, станаха любезни и проявиха интерес към Терез. Терез усети как бие сърцето й, сякаш внезапно пробудило се за живот. Наблюдаваше как жената стана от масата и проследи с поглед ниската, набита фигура, докато се загуби в тълпата чакащи зад парапета.

Терез не потърси госпожа Робичек, но всяка сутрин се оглеждаше да я види някъде сред хората, които се стичаха към магазина в девет без петнайсет. Оглеждаше се за нея и в асансьорите, и в столовата. Въпреки че никога не попадаше на нея, все пак й беше приятно да знае, че има познат в магазина. Това значеше много за нея.

Почти всяка сутрин, когато Терез се качваше за работа на седмия етаж, се спираше пред едно влакче играчка. Влакчето беше поставено на маса близо до асансьорите. Не беше голям и хубав влак като този на етажа за играчки, но имаше забележително малки бутала, каквито по-големите влакове нямаха. Гневното и в същото време безсилно движение на влакчето по овалните релси смайваше Терез.

„Ръъъъъъ!“ — когато влакчето се впускаше бясно в тунела и „ъръъъ!“ — когато излизаше.

То беше винаги в движение, когато тя излизаше от асансьора сутрин и когато свършваше работа вечер. Имаше усещането, че влакчето проклина ръката, която го включваше всеки ден. Извивките и шеметните спускания по релсите бяха като безумно и безуспешно преследване на тираничния господар. Към локомотива бяха прикачени три вагона с дребни човешки фигурки, чиито очертания се виждаха в препускащите прозорци. Зад тях имаше отворен товарен вагон, направен от истински дървен материал. Следваше друг товарен вагон с изкуствени въглища и накрая фургон, който се пречупваше някак особено при завоите, но в същото време здраво се държеше към летящия влак като дете, долепено до полата на майка си. Това беше нещо обезумяло в безсилието си, нещо отдавна безжизнено, но никога неостаряващо, като изящните, грациозни лисици в централния зоопарк, които не правеха нищо, освен безконечно да обикалят клетките си.

Тази сутрин Терез не остана дълго при влакчето. Запъти се към щанда за кукли, където работеше.

В девет без петнайсет щандовете за играчки се събудиха за новия ден. Зелените покривки бяха издърпани от дългите маси. Механични играчки започнаха да подхвърлят топки във въздуха и да ги хващат отново, стрелбищата заработиха и мишените се завъртяха. От масата, където бяха изложени домашните животни, се чуваше крякане, кудкудякане и магарешки рев. Зад Терез идваше умореното „рат-тат-тат-тат“ от ударите на барабана на голям оловен войник, който чинно наблюдаваше асансьорите и биеше по барабана през целия ден. От масата с предмети на изкуствата и занаятите се носеше миризма на прясна глина, която й напомняше за кабинета по рисуване в училище, както и на подземието на училището, през чиито железни решетки тя пъхаше носа си и за което се носеха слухове, че е нечия гробница.

Госпожа Хендриксън, управител на отдела за кукли, влачеше кукли от склада и ги поставяше седнали върху стъклените витрини.

Терез поздрави госпожица Мартучи, която стоеше зад щанда и броеше банкноти и монети. Така се беше съсредоточила, че успя да отвърне на поздрава на Терез само с едно по-дълбоко кимване на главата, която тя ритмично навеждаше при отброяването на парите. Терез отброи двайсет и осем долара и петдесет цента от своята торбичка, записа сумата на бяла хартия, която остави при плика за касовите бележки, и разпредели парите в касата.

Първите клиенти вече се появяваха, като за миг се чудеха накъде да тръгнат, смутени и някак изплашени като всички, които се озоваваха пред щандовете за играчки. След това поемаха в определена посока.

— Имате ли от куклите, които се напишкват? — попита я една жена.

— Бих искала една такава кукла, но с жълта рокля — каза друга, като й посочи куклата. Терез взе желаната кукла от рафта зад нея.

Устата и бузите на жената бяха като тези на майка й, забеляза Терез. Бузи, покрити с леки петна, прикрити с тъмнорозов руж, отделени с тънки начервени устни, набраздени с вертикални бръчки.

— Толкова ли са големи всички кукли, които пият и пишкат?

Нямаше нужда продавачът да използва каквито и да било търговски трикове. Хората искаха да купят каквато и да е кукла, за да направят коледен подарък. Всичко се свеждаше просто до навеждане и издърпване на кашоните, където търсиш кукла с кафяви очи, вместо със сини; до повикване на госпожа Хендриксън, за да отключи витрината, нещо, което тя не правеше с особено желание, сякаш убедена, че желаната кукла просто я няма; до отиване до щанда, където върху купчина от други се оставяше закупената кукла, за да бъде опакована, купчина, която непрекъснато растеше и се срутваше, въпреки че момчетата от склада бяха много бързи при пренасянето на пакетите. Дядо Коледа беше отговорен за това да достави куклите, Дядо Коледа, представен от безумни погледи и грабещи ръце. И все пак у всеки купувач има добринка, си помисли Терез, дори зад студените напудрени лица на жените в палта от норка и самур, тези, които обикновено бяха по-нахални, които набързо купуваха най-големите и най-скъпи кукли с истински коси и различни тоалети. Сигурно имаше любов и у бедните, които изчакваха реда си и тихичко питаха за цената на определена кукла, поклащаха глава със съжаление и отминаваха. Тринайсет долара и петдесет цента за кукла, голяма само двайсет и шест сантиметра.

— Вземете я — приискваше й се да им каже. — Наистина е много скъпа, но аз просто ви я давам. Магазинът няма да пострада от това.

Но жените с евтините платнени палта и плахите мъже, сгушени в износените си шалове, вече бяха отминали, поглеждайки натъжено към другите щандове на път за асансьорите. Ако хората идваха с желанието да купят кукла и не успяваха, те обикновено не купуваха друго, с което да я заместят. Куклата е особено хубав коледен подарък, нещо почти дарено с живот, нещо толкова приличащо на бебе.

Деца почти не идваха, от време на време някое момиченце и съвсем рядко момченце. Детето държеше здраво ръката на родителя, който го водеше. Терез показваше куклите, които смяташе, че ще се харесат на детето. Тя беше особено търпелива с такива купувачи и обикновено винаги се намираше кукла, която да преобрази детското личице в изражение, което показваше, че куклата е изиграла ролята си и както често ставаше, детето избираше тъкмо нея.

Една вечер след работа, Терез видя госпожа Робичек в кафенето срещу магазина, където, освен кафе винаги предлагаха и понички. Терез често се отбиваше там за чашка кафе, преди да се прибере вкъщи. Госпожа Робичек беше седнала в дъното, в края на дълъг извит бар, и топеше поничка в чашата с кафе.

Терез си проправи път към нея, като едва се разминаваше с тълпи от момичета, чаши с кафе и понички. Задъхана каза „здравейте“ на госпожа Робичек, когато накрая се добра до нея, и поиска чаша кафе от бара, сякаш това бе единствената й цел.

— Здравей — отвърна госпожа Робичек с безразличие, което съкруши Терез.

Терез не посмя отново да я погледне, въпреки че рамената им се докосваха. Беше изпила до половината кафето си, когато госпожа Робичек тихичко каза:

— Ще взема метрото от спирка „Индипендънт“. Дали обаче изобщо ще можем да се измъкнем оттук?

Звучеше натъжено, не както онзи ден в столовата. Сега тя беше прегърбената възрастна жена, която Терез бе видяла да слиза бавно по стълбите.

— Ще се измъкнем — уверено каза Терез и проби път до вратата. Тя също щеше да се качи от спирка „Индипендънт“. Заедно с госпожа Робичек се вляха в почти неподвижната маса от хора на входа на метрото и постепенно бяха погълнати и неизбежно изтикани надолу по стълбите като боклук, оттичащ се по канализацията. И двете слизаха на Лексингтън авеню. Терез влезе с госпожа Робичек в бакалията, откъдето по-възрастната жена възнамеряваше да си купи нещо за вечеря. Може би при други обстоятелства и Терез би си купила нещо за вечеря, но не й се искаше да прави това в присъствието на госпожа Робичек.

— Имаш ли си храна вкъщи?

— Не, но ще си купя нещо после.

— Защо не дойдеш да хапнем заедно? Аз живея сама. Хайде, ела!

Последните думи на госпожа Робичек бяха изречени със свиване на рамене, сякаш това бе по-лесно да направи, отколкото да се усмихне.

Мислеше да откаже, но вместо това бързо се съгласи.

— Благодаря. С удоволствие ще дойда.

Тогава видя опакования в целофан кейк, плодов кейк, приличащ на голяма кафява тухла с червени череши. Купи го за госпожа Робичек.

Къщата, където живееше госпожа Робичек, беше същата като тази на Терез с единствената разлика, че тази беше от много по-тъмен кафяв камък. В коридорите беше пълен мрак и когато възрастната жена запали лампата на третия етаж, Терез забеляза, че къщата беше доста мръсна. Стаята на госпожа Робичек също беше мръсна и леглото стоеше неоправено. Дали сутрин става толкова уморена, колкото ляга вечер, зачуди се Терез. Остана права в средата на стаята, докато госпожа Робичек затътри крака към кухничката, за да остави покупките, които Терез й бе подала. Разбра, че сега, когато си е у дома, където никой не можеше да я види, госпожа Робичек си позволи да изглежда толкова уморена, колкото всъщност беше.

Терез не усети как се започна. Разговорът непосредствено преди това не остави никакви спомени у нея, пък и той беше без значение. Какво стана — госпожа Робичек се отдалечи, изглеждайки някак странно, сякаш беше в транс, и започна да си мрънка нещо, после пък се изпъна по гръб на неоправеното легло. Непрестанното мърморене, леката извинителна усмивка, ужасната, шокираща грозота на ниското и пълно тяло с подут корем, наклонената глава, която я гледаше, сякаш търсеше разбиране — всичко това толкова я впечатли, че просто не можеше да се вслуша в думите на госпожа Робичек.

— Едно време имах собствен магазин за дрехи в Куинс. Хубав магазин беше.

Терез долови нотка на хвалба и се приготви да слуша, въпреки че това никак не й се нравеше.

— Нали ги знаеш ония рокли с триъгълната платка на талията и копчетата, които започват от кръста и стигат до горе? Нали се сещаш, преди три, може би пет години…

Госпожа Робичек разтвори скованите си пръсти, за да й покаже нагледно. Късите й пръсти се плъзнаха по талията, но не можаха да обхванат дори половината. Изглеждаше много стара на това мижаво осветление, което усилваше сенките под очите й и ги правеше още по-тъмни.

— Викаха им роклите на Катерина. Спомняш ли си? Аз ги измислих. За първи път се появиха в моя магазин в Куинс. И станаха известни. — Тя отиде до малък сандък край стената. Отвори го и като не спираше да говори, започна да вади отвътре рокли от тъмна, тежко падаща материя. Роклите падаха на пода. Госпожа Робичек разгъна една — тъмночервена, кадифена, с бяла якичка и малки бели копчета отпред.

— Виж колко много имам. Аз ги измислих. Другите магазини просто ги изкопираха. — Над бялата якичка, която тя придържаше с брадичка, грозната глава на госпожа Робичек стоеше странно наклонена.

— Харесва ти, нали? Ще ти дам една. Хайде, пробвай тази!

Терез се отврати от предложението. Искаше й се госпожа Робичек да си полегне отново, но се подчини на поканата, сякаш цялата й воля се беше изпарила.

Госпожа Робичек разпъна черна кадифена рокля и с разтреперани настойчиви ръце я опря до тялото на Терез. Терез си представи как обслужва клиентите в магазина, как без всякакъв порядък натрапва пуловери, защото това беше нейният начин на предлагане. Четири години, спомни си Терез, четири години госпожа Робичек беше работила във „Франкенбърг“.

— Зелената ли ти харесва повече? Пробвай я.

И докато Терез се поколеба за секунда, тя вече беше захвърлила зелената и взела друга — тъмночервена.

— Пет продадох на момичетата от магазина, но на теб ще я подаря. Все още са на мода. Тази повече ли ти харесва?

Терез хареса червената. Харесваше цвета, особено тъмночервено, а комбинацията от червено с кадифе наистина й допадна много. Госпожа Робичек я изтика към ъгъла, където можеше да се съблече и да остави дрехите си на фотьойла. Но Терез не искаше да приеме роклята, не искаше госпожа Робичек да й я подарява. Това й напомни за дрехите, които й даваха в Дома, подаяния. Там я имаха за сираче, като повечето момичета, които не получаваха колети отвън. Терез свали пуловера и се почувства съвсем гола. С ръце обхвана лактите си и усети плътта — студена и безчувствена.

— Аз шиех — възнасяше се госпожа Робичек. — Как шиех само, от сутрин до вечер. Шиех за четирима. Но зрението ми изневери. С едното око не виждам, с това. Облечи роклята! — Разказа на Терез за операцията на окото си, с което виждаше, но слабо. И много болеше. Глаукома. Болката не изчезваше. Тази в окото и тази в кръста. И в краката. Подуване на ставите.

Терез разбираше, че госпожа Робичек споделя всичките си мъки и лошия си късмет, за да може тя да си обясни как бе стигнала дотам, че да работи в универсален магазин.

— Става, нали? — попита уверено госпожа Робичек.

Терез се огледа в огледалото, закачено на вратата на гардероба. Висока, слаба фигура с малка глава, възпламенена сякаш, един яркожълт пламък, спускащ се до яркочервените рамене. Воланите на роклята стигаха почти до глезените й. Рокля за принцеси от приказките, наситено червено, по-червено дори от кръвта. Направи крачка назад, пристегна роклята с ръка така, че да очертае ребрата и талията й, и погледна отражението на тъмнокафявите си очи в огледалото. Видя себе си, но не такава, каквато се познаваше, не момичето в обикновена карирана пола и бежов пуловер, момичето, което работеше на щанда за кукли във „Франкенбърг“.

— Харесва ли ти? — попита госпожа Робичек.

Терез изучаваше изненадващо спокойната уста, чиито очертания се виждаха ясно, въпреки че на устните й беше останало съвсем малко червило. Прииска й се да целуне момичето в огледалото, да го дари с живот, но остана абсолютно неподвижна като нарисуван портрет.

— Ако ти харесва, вземи я — нетърпеливо предложи госпожа Робичек, която наблюдаваше от разстояние и надничаше като продавачка, чиито клиентки пробваха палта и дрехи, застанали пред огледала в универсални магазини.

Терез знаеше, че илюзията няма да продължи дълго. Ще се отмести и всичко ще свърши. Дори и да задържи роклята, тя ще изчезне. Това беше нещо минутно. Не искаше да я взема. Опита се да си я представи в нейния гардероб вкъщи, сред другите й дрехи, но не можа. Започна да разкопчава копчетата и развързва яката.

— Харесва ти, нали? — този път госпожа Робичек звучеше съвсем уверена.

— Да — отговори твърдо Терез.

Не можа да разкопчае теленото копче отзад на яката. Ставаше нетърпелива в желанието си да се освободи от роклята. Госпожа Робичек трябваше да й помогне. Имаше чувството, че се задушава. Какво правеше тук? Как стана така, че облече тази рокля? Госпожа Робичек и това място бяха един ужасен кошмар, който тя сега осъзна, че сънува. Госпожа Робичек беше господарката на замъчна кула. Терез беше доведена тук, за да бъде измъчвана с лъжливи надежди.

— Какво стана? Да не би някоя игла да те убоде?

Устните на Терез направиха опит да проговорят, но съзнанието й не позволи. То беше някъде далеч, попаднало във водовъртеж, разкриващ сцена в слабо осветена, ужасяваща стая, където те двете се бяха вкопчили в отчаяна битка. И там, във водовъртежа, тя разбра, че това, което я вцепенява, беше всъщност отчаяние и нищо повече. Отчаяние от болното тяло на госпожа Робичек и работата й в магазина, от купчината дрехи в сандъка, от грозотата й; отчаяние, което съпътстваше последните дни от живота й. Отчаяние и от самата нея, от това, което искаше да бъде, и нещата, които искаше да прави. Нима животът й бе само един сън? А дали това е действителността? Ужасът от това отчаяние сега я караше да разкъса роклята и да избяга, преди да е станало твърде късно, преди оковите да са се заключили.

А може би вече е твърде късно. Сякаш в кошмарен сън, Терез стоеше в стаята по бикини, трепереща и неподвижна.

— Какво има? Да не ти е студено — та тук е топло.

Наистина беше топло. Радиаторът пращеше с пълна сила. Стаята миришеше на чесън, старост, лекарства и типичния метален мирис на самата госпожа Робичек. Терез искаше да се отпусне на фотьойла, където бяха полата и пуловерът й. Може би ако легне върху собствените си дрехи, всичко ще се оправи. Но не можеше да го направи, защото седнеше ли, с нея бе свършено. Веригите щяха да я оковат и тя завинаги щеше да остане свързана с гърбавата.

Терез силно се разтрепери. Изведнъж загуби контрол над себе си. Това не бяха само уплаха и умора, а студена тръпка, полазила по цялото й тяло.

— Седни — чу гласа на госпожа Робичек да идва отдалеч. В тона й Терез долови потресаващо безразличие и досада, сякаш беше свикнала момичетата да припадат в стаята й. И пак отдалеч, със своите сухи и груби пръсти притисна с ръце Терез.

Терез оказваше съпротива, но знаеше, че в крайна сметка ще се подчини, и в това намираше нещо привлекателно. Отпусна се на стола, усещайки как госпожа Робичек придържа полата, за да покрие краката й, но не реагира. Съзнанието й все още беше там, все още имаше свободата да мисли въпреки преградите на стола.

Чу госпожа Робичек да казва:

— Твърде дълго стоиш права в магазина. Около Коледа е много натоварено. Минала съм през четири Коледи. Трябва да се научиш да се щадиш.

Слизаше бавно надолу по стълбите, придържайки се към парапета. Щадеше се, като обядваше в столовата. Събуваше обувките си и освобождаваше подутите си крака, както правеха другите жени, подпрени на радиатора в стаята за почивка; всяка една от тях се стремеше да си извоюва местенце до радиатора, за да поседне за малко.

Съзнанието й сега беше будно. Почувства се невероятно трезва, въпреки че продължи да гледа напред в пространството, осъзнавайки, че не би могла да се помръдне, дори и да искаше.

— Ти просто си уморена, миличка — каза госпожа Робичек, докато намяташе вълнено одеяло на раменете й. — Нужна ти е почивка. Цял ден си на крак.

Сети се за една реплика на Елиът, която Ричард често цитираше: „Не това имах предвид. Съвсем не това“. Искаше да го каже на глас, но не можа. Усети нещо сладко и парещо в устата си. Госпожа Робичек стоеше пред нея, загребваше с лъжица от някаква бутилка и след това вдигаше лъжицата до устните й. Терез преглътна, беше й все едно какво яде. Сега можеше да проговори, да стане, но все още седеше неподвижна. Най-накрая се отпусна назад в стола и не протестира, когато госпожа Робичек я зави с одеяло, дори се престори на заспала. През цялото време обаче наблюдаваше как гърбавата фигура се движи из стаята, прибра масата и се приготви да си ляга. Видя как госпожа Робичек свали от тялото си дантелен корсет, след това нещо с презрамки, което обвиваше раменете й и част от гърба. В този момент Терез ужасена затвори очи, стисна ги здраво и остана така, докато не чу скърцането на пружината. Последва продължителна въздишка, която й подсказа, че госпожа Робичек си беше легнала. Но не се свърши с това. Жената протегна ръка, взе будилника, нави го и без да повдигне глава от възглавницата, го постави на стола до леглото. В тъмното Терез видя бледите очертания на ръката й, която се издигна и падна четири пъти, докато намери стола.

„Ще изчакам петнайсет минути, докато заспи, и тогава ще си тръгна“ — си помисли Терез.

Знаеше, че е уморена, и затова се напрегна да задържи усещането, внезапната атака, караща я да потъне, усещане, което я спохождаше всяка вечер много преди същинския сън, но така или иначе предвестник на съня. Този път не се поддаде. И след като прецени, че петнайсет минути са минали, облече се и тихичко излезе. Значи все пак беше лесно — отваряш вратата и бягаш. Беше лесно, помисли си, защото тя всъщност не можеше да избяга истински.