Патриша Хайсмит
Каръл (10)

Десета глава

Във вторник, петият ден на новата й работа, Терез седеше в малка необзаведена стая без таван в задната част на театъра „Блек Кет“ и чакаше господин Донахю, новият режисьор, да дойде и погледне хартиения модел, който носеше със себе си. Вчера господин Донахю зае мястото на режисьор вместо господин Кортес. Погледна първия й модел и го отхвърли. Изгони и Фил Макелрой, който щеше да играе ролята на втория брат. Вбесен, Фил си тръгна от театъра. Извади късмет, че не я изхвърли заедно с модела й, помисли си Терез, и се зае да следва всички инструкции, който господин Донахю й беше предложил. Новият модел беше без подвижната част, която беше направила за първия. Тази подвижна част щеше да позволи сцената в хола да се превърне в тераса за сцената от последното действие. Господин Донахю беше категоричен, че нищо не бива да бъде представено като необикновено или даже елементарно. Ако цялата пиеса беше представена в хола, много от диалога в последното действие трябваше да бъде променен и някои от най-остроумните реплики неминуемо щяха да отпаднат. В новия й модел имаше камина, широки френски прозорци, които гледаха към терасата, две врати, диван с два фотьойла и библиотечка. Направена, стаята щеше да бъде идеална, истинска до последния детайл.

Терез стана, изпъна се и посегна към кадифеното яке, закачено на пирон на вратата. Беше студено като в хамбар. Господин Донахю вероятно щеше да се появи следобед или може би утре, ако тя не му напомняше. Никой не бързаше за декорите. Те може би бяха най-несъществените в цялата продукция, но въпреки това Терез беше работила до късно вечерта, влагайки много ентусиазъм.

Отиде до кулисите. Всички актьори бяха на сцената със сценария в ръце. Господин Донахю ги накара още веднъж да разгледат пиесата, за да се потопят в нея, но днес това явно ги приспиваше. Всички изглеждаха отпуснати, освен Том Хардинг. Висок, рус млад мъж, който щеше да играе главната роля. Той беше малко по-жизнен от останалите. Джорджия Халоран имаше главоболие, страдаше от синузит и на всеки час трябваше да ляга за малко, за да си поставя капки в носа. Джефри Андрюс, човек на средна възраст в ролята на бащата, мърмореше непрекъснато между репликите си, защото господин Донахю не му допадаше.

— Не, не и не — каза господин Донахю за десети път тази сутрин. Всички спираха, навеждаха сценариите и се обръщаха към него покорни, учудени и раздразнени.

— Да почнем отново от двайсет и осма страница.

Терез го гледаше как ръкомаха, за да направи знак да започнат или да спрат, следейки сценария сякаш дирижираше оркестър. Том Хардинг й намигна и прокара ръка по носа си. След малко Терез се върна обратно в стаичката, където беше нейното място за работа и където не се чувстваше толкова безполезна. Вече знаеше пиесата наизуст. Сюжетът напомняше комедиите от грешки на Шеридан — двама братя, които се правеха на господар и слуга, за да се представят пред една наследница, в която един от братята беше влюбен. Диалогът беше остроумен и като цяло не лош. Терез се надяваше обаче да освежат декорите, които господин Донахю искаше за фон на пиесата.

Господин Донахю дойде след дванайсет. Погледна модела, вдигна го, завъртя го от всички страни, без да променя нервното и раздразнено изражение на лицето си.

— Да. Това става. Това ми харесва много. Нали виждаш колко по-добре е от празните стени, които беше направила преди?

Терез въздъхна с облекчение.

— Да — каза тя.

— Декорите се раждат от нуждите на актьорите. Това не са декори за балет, госпожице Беливет.

Тя кимна и също погледна модела, мъчейки се да определи с какво беше по-добър и по-функционален от предишния.

— Дърводелецът ще дойде днес следобед към четири. Ще се съберем и ще го обсъдим — каза господин Донахю и излезе.

Терез не сваляше поглед от модела. Поне щеше да влезе в употреба. Тя и дърводелците щяха да го направят истински. Отиде до прозореца и погледна сивото, но блестящо зимно небе, показващо се измежду пететажни къщи, поукрасени с външни стълби в случай на пожар. На преден план имаше малко празно пространство с дребно безлистно дърво, усукано като полудял пътен знак. Искаше й се да може да се обади на Каръл и да я покани на обяд. Но Каръл беше на час и половина път с кола.

— Ти ли си Беливет?

Терез се обърна и видя момичето до вратата.

— Търсят те по телефона. До прожекторите е.

— Благодаря. — Терез забърза с надеждата, че е Каръл, но по-вероятно беше да е Ричард. Каръл все още не я беше търсила в театъра.

— Здравей. Аби е.

— Аби? — Терез се усмихна. — Откъде знаеш, че съм тук?

— Ти ми каза, не помниш ли? Искам да се видим. Наблизо съм. Обядвала ли си?

Разбраха се да се срещнат в „Палермо“ — ресторант на две преки от „Блек Кет“.

Терез си подсвиркваше някаква мелодия на път за там, толкова щастлива, сякаш имаше среща с Каръл. Ресторантът имаше стърготини по пода и две черни котета играеха около бара. Аби седеше на маса в дъното.

— Здравей — поздрави тя. — Изглеждаш весела. За малко да не те позная. Искаш ли да пийнеш нещо?

Терез поклати глава.

— Не. Благодаря.

— Искаш да кажеш, че можеш да поддържаш този тонус и без алкохол? — попита Аби и се изкиска подбудена от скрито забавление, което у нея беше някак безобидно.

Терез взе предложената й цигара. Аби знаеше, помисли си. А може би и тя беше влюбена в Каръл. Това я накара да бъде нащрек. Мълчаливото съперничество я ободри и тя усети превъзходството си над Аби — все чувства нови за Терез, чувства, за които дори не беше сънувала, които логически носеха в себе си революционното начало.

Това, че обядваха заедно, беше точно толкова важно, както и една среща с Каръл.

— Как е Каръл? — попита Терез. Не я беше виждала от три дни.

— Чудесно — каза Аби, като не изпускаше поглед от нея. Сервитьорът дойде и Аби го попита дали би им препоръчал филе и миди.

— Превъзходно е, мадам! — лицето му сияеше от усмивка, сякаш тя беше особено важен клиент.

Такъв беше маниерът й, излъчването на лицето й, сякаш днес или пък всеки друг ден е някакъв празник за нея. Терез харесваше това. С възхищение гледаше костюма на Аби от червени и сини нишки, с ръкавели в странна форма като гравирани сребърни копчета. Аби я попита за работата й в „Блек Кет“. Терез я намираше досадна, но Аби остана впечатлена. Аби се впечатли, помисли си Терез, защото самата тя с нищо не се занимаваше.

— Познавам хора, които се занимават с театър — каза Аби. — Мога да им кажа за теб.

— Благодаря. — Терез си играеше с капака на гювечето с настъргано сирене. — Познаваш ли човек на име Андронич? Мисля, че е от Филаделфия.

— Не — отвърна Аби.

Господин Донахю й беше казал да отиде при Андронич следващата седмица. Бил в Ню Йорк. Работел върху някакво представление, което през пролетта щяло да започне във Филаделфия, а после на Бродуей.

— Опитай мидите — Аби ги хапваше с голям апетит. — На Каръл тези много й харесват.

— Отдавна ли познаваш Каръл?

— Ъхъ — кимна Аби, като я погледна с бляскавите си очи, които нищо не разкриваха.

— Познаваш и съпруга й, нали? — Аби кимна, без да отговори.

Терез се усмихна леко. Аби беше готова да я разпитва, без обаче самата тя да иска да говори за себе си или за Каръл.

— Искаш ли вино? Обичаш ли кианти? — Аби повика сервитьора, като щракна с пръсти. — Донесете ни бутилка кианти, ако обичате. Хубаво е. Раздвижва кръвта — каза на Терез.

После пристигна и основното ядене. Двама от сервитьорите бяха на разположение, отвориха виното, сипаха им нова вода в чашите и донесоха масло. Радиото в ъгъла изпълваше помещението с танго. Беше малко радио, счупено в предната част, но ако Аби пожелаеше, музиката сигурно щеше да се изпълнява от цял оркестър. Нищо чудно, че Каръл я харесва, помисли си Терез. Аби допълваше сериозната Каръл, напомняше й да се смее.

— Винаги ли си живяла сама? — попита Аби.

— Да. Откакто завърших училище — Терез отпи от виното. — А ти? Може би живееш със семейството си.

— Със семейството си. Половината от къщата използвам само аз.

— Работиш ли? — продължи настоятелно Терез.

— Работила съм. На две, даже три места. Каръл не ти ли е казвала, че едно време с нея държахме мебелен магазин? Беше близо до „Елизабет“, на магистралата. Купувахме старинни неща или просто неща от втора ръка и ги пооправяхме. Никога преди не бях работила толкова много. — Усмихна й се весело, сякаш всичко, което казваше беше лъжа. — После дойде новата ми работа. Аз съм ентомолог. Не мога да кажа, че съм добра в професията си, но доколкото става въпрос за изчистване на буболечки от италиански кашони с лимони, ставам. Например лилиите от Бахама са пълни с буболечки.

— Чувала съм — усмихна се Терез.

— Явно не ми вярваш.

— Напротив, вярвам ти. Все още ли се занимаваш с това?

— Понякога. Когато ме повикат.

Терез я гледаше как наряза филето на малки парченца, преди да пристъпи към ядене.

— Често ли пътуваш с Каръл?

— Често ли? Не, защо? — попита Аби.

— Мисля, че ти й действаш добре. Каръл е толкова сериозна.

Терез искаше да стигне до същността, но каква точно беше тази същност, не знаеше. Виното бавно се разливаше по вените й, стигайки чак до върха на пръстите й.

— Невинаги — поправи я Аби и Терез долови онзи смях в думите й както първия път, когато я чу да говори.

Виното нахлу в главата й с усещане за музика, поезия или откровеност, но всъщност Терез стигна до задънена улица. Не можеше да се сети за нищо подходящо, за което да я попита. Всички въпроси бяха твърде тежки и сериозни.

— Ти как се запозна с Каръл? — попита я Аби.

— Каръл не ти ли каза?

— Каза само, че сте се запознали във „Франкенбърг“, докато ти си работила там.

— Ами да, така се запознахме — каза Терез с чувство на яд спрямо Аби, което се засилваше, без да може да го контролира.

— Да, и какво? — попита Аби с усмивка, палейки си цигара.

— Аз я обслужвах — каза Терез и спря.

А Аби чакаше да получи точно описание на срещата, но Терез нямаше да разкаже за това нито на нея, нито на когото и да било друг. То принадлежеше само на нея. Явно Каръл не беше казала на Аби за глупавата история около коледната картичка. Каръл вероятно не считаше, че това е толкова важно, че да й каже.

— Би ли ми казала коя започна първа?

Неочаквано Терез се изсмя. Посегна за цигара, запали я и продължи да се усмихва. Не, Каръл със сигурност не й беше казала за коледната картичка. Въпросът на Аби й се стори ужасно смешен.

— Аз — каза Терез.

— Много я харесваш, нали? — попита Аби.

Терез търсеше следите на неприязън във въпроса й. Не, не беше неприязън, а ревност.

— Да.

— Защо я харесваш?

— Защо аз я харесвам? А ти защо я харесваш? — Очите на Аби все още се усмихваха.

— Познавам Каръл, откакто беше на четири.

Терез нищо не каза.

— Ти си ужасно млада, нали? На двайсет и една ли си?

— Не. Не съм.

— Знаеш, че Каръл си има много тревоги сега, нали?

— Да.

— И се чувства самотна — добави Аби, гледайки я.

— Искаш да кажеш, че затова се среща с мен, така ли? — попита спокойно Терез. — Да не би да искаш да ми кажеш, че не трябва да я виждам?

Очите на Аби, които рядко мигаха, сега мигнаха два пъти.

— Не. Съвсем не. Не искам обаче да страдаш. Не искам и Каръл да страда.

— Никога не бих наранила Каръл — каза Терез. — Ти как смяташ, мога ли да я нараня?

Аби все още я гледаше, без да отмести поглед.

— Не, мисля, че не би могла — каза Аби, сякаш току-що беше стигнала до този извод. Сега усмивката й беше по-различна, изразяваща някаква особена радост.

На Терез обаче не й допадна тази усмивка и като усети, че това е изписано на лицето й, наведе глава. Пред нея върху чинийка беше поставена чаша с някакво топло питие.

— Терез, искаш ли да дойдеш на коктейлно парти днес в шест часа? Не знам дали там ще има сценични художници, но едно от момичетата домакини е актриса.

Терез загаси фаса си.

— Каръл ще бъде ли там?

— Не. Но всички, които ще бъдат там, са много дружелюбни. Няма да бъде голямо парти.

— Благодаря ти, но мисля, че няма да дойда. Може би днес ще остана да поработя до по-късно.

— Все пак помисли. Аз мислех да ти дам адреса за всеки случай, но щом няма да дойдеш…

— Не — каза Терез.

След като излязоха от ресторанта, Аби искаше да повървят малко заедно. Терез се съгласи, въпреки че вече й бе омръзнала компанията. Аби със своята самонадеяност, със смелите си и небрежно зададени въпроси накара Терез да се чувства победена. Не й беше позволила да плати сметката.

Аби каза:

— Каръл има високо мнение за теб, знаеш ли? Казва, че си много талантлива.

— Така ли? — попита Терез; не прие думите й за съвсем откровени. — Никога не ми го е казвала — искаше й се да вървят по-бързо, но Аби намаляваше темпото.

— Явно знаеш, че има високо мнение за теб, щом иска заедно да попътувате.

Терез я погледна и видя откровената й усмивка.

— И за това нищо не е споменавала — каза Терез тихичко, но сърцето й се разтуптя.

— Сигурно ще ти каже. Ще заминеш с нея, нали?

Терез се почуди защо Аби знае преди нея. Усети изблика на ярост, изписал се върху лицето й. Какво значеше всичко това? Мразеше ли я Аби? Ако я мразеше, защо бе толкова непостоянна в чувствата си. В следващия момент вълната на ярост утихна и я остави да се чувства слаба, уязвима и беззащитна. Помисли си, че ако Аби в този момент я притисне до стената и каже:

— Остави я. Какво искаш от Каръл? До каква степен искаш да ми я отнемеш? — щеше да издърдори всичко. Щеше да й каже: — Искам да бъда с нея. Обичам да съм с нея и какво общо има това с теб?

— Мисля, че Каръл трябва да ми каже за това. Защо ми задаваш всички тия въпроси? — Терез направи усилие да звучи спокойно. Оказа се обаче, че това беше невъзможно.

Аби спря.

— Извинявай — каза, като се обърна към нея. — Мисля, че сега вече разбирам по-добре.

— Какво разбираш?

— Ами това, че ти побеждаваш.

— Побеждавам в какво?

— Какво — отекна гласът на Аби, с вдигната високо глава, загледана в ъгъла на сградата, нагоре към небето, и Терез внезапно стана нетърпелива.

Искаше й се Аби да си тръгне, за да се обади на Каръл. Нищо, освен гласа на Каръл нямаше значение. Нищо, освен самата Каръл и защо за момент Терез беше си позволила да забрави това?

— Нищо чудно, че Каръл има високо мнение за теб — каза Аби, но ако забележката носеше в себе си любезния тон, Терез така и не го забеляза. — Довиждане, Терез. Сигурно отново ще се видим. — Аби протегна ръка.

Терез протегна своята.

— Довиждане — каза тя. Видя как Аби върви в посока към площада Вашингтон, крачейки бързо с високо вдигната къдрава глава.

Терез влезе в дрогерията на следващия ъгъл и оттам се обади на Каръл. Вдигна прислужничката, а после и самата Каръл.

— Какво има? — попита Каръл. — Сякаш не си в добро настроение.

— Нищо. Работата ми е скучна.

— Какво ще правиш довечера? Искаш ли да дойдеш?

Терез излезе от магазина с усмивка. Каръл щеше да я вземе в пет и половина и настоя да я вземе с колата, защото пътуването с влака беше отвратително.

От другата страна на улицата, в посока обратна на нейната, видя Дани Макелрой да крачи без палто, с неопакована бутилка мляко в ръка.

— Дани — извика го тя.

Дани се обърна и тръгна към нея.

— Ще дойдеш ли за малко? — извика той.

Терез искаше да каже „не“, но когато той приближи, го хвана за ръката:

— Само за минутка. Днес много дълго почивах.

Дани й се усмихна.

— Колко е часът? Учих до ослепяване.

— Два минава. — Усети студената напрегната ръка на Дани, опираща се в нейната. Беше настръхнал. — Ти си луд да излизаш без палто — каза тя.

— Избистря мозъка ми. — Задържа металната врата, за да влезе. — Фил е навън.

Стаята миришеше на пушек от лула, напомняща миризмата на разтопен шоколад. Апартаментът беше нещо като мазе, общо взето тъмен, а лампата разпръскваше басейн от топла светлина по бюрото, което винаги беше отрупано. Терез погледна разтворените книги на бюрото, страниците обсипани със знаци, които тя не разбираше, но това не й пречеше да ги разгледа. Всичко, което означаваха тези знаци, беше доказано и прието за истина. Знаците бяха по-силни и по-конкретни от думите. Представи си как Дани потъва в тях, прескачайки от един знак на друг, сякаш се държеше за верига, последователно местейки ръцете си, за да я обхване. Видя го как си приготвя сандвич прав до кухненската маса. Раменете му изглеждаха много широки и закръглени от изпъкналите мускули под бялата риза, леко размърдващи се при всяко негово действие — поставяше парченца салам и кашкавал върху голямото парче ръжен хляб.

— Защо не се отбиваш по-често, Терез? Единствено в сряда не съм вкъщи. Няма да притесняваме Фил, дори и да спи.

— Ще се отбивам — каза Терез. Седна на стола зад бюрото, който беше леко обърнат. Вече беше идвала веднъж на обяд и веднъж след работа. Харесваше й да гостува на Дани. Човек не трябваше да говори за глупости и празни работи с него.

В единия ъгъл на стаята разтегаемият диван на Фил беше неоправен, с преплетени одеяла и чаршафи. Двата предишни пъти, когато беше идвала, диванът пак беше неоправен или пък Фил беше все още в него. Дългата библиотечка покрай него ограждаше тази част от стаята, която принадлежеше на Фил, и винаги там цареше пълен безпорядък, безпорядък, породен от безпокойство и тревоги, които нямаха нищо общо с работния безпорядък на бюрото на Дани.

Кутията с бира издаде съскащ звук, когато Дани я отвори. Облегна се на стената, държейки бирата в едната ръка, а сандвича в другата, щастлив от присъствието на Терез.

— Помниш ли какво каза — че физиката не се отнася до хората?

— Ъхъ. Слабо.

— Знаеш ли, мисля, че грешиш — каза той и отхапа от сандвича. — Вземи например приятелството. Знам много случаи, при които двама души нямат нищо общо. Мисля, че за всяко приятелство има определена причина някои атоми да се свързват, а други не, защото у едните са налице едни фактори, а при другите — други. Какво мислиш? Според мен приятелството е резултат от определени нужди, които могат да съществуват без двамата да осъзнават това и те да останат скрити завинаги.

— И аз се сещам за такива случаи — например Ричард и тя.

Ричард се разбираше с хората, пробиваше си път през света по начин, който на нея й беше чужд. Винаги бе харесвала хора, които имаха самочувствието на Ричард.

— А каква е твоята слабост, Дани?

— Моята ли? — попита той усмихвайки се. — Искаш ли да бъдеш моя приятелка?

— Да. Но за мен ти си най-силният човек, когото познавам.

— Така ли? Да изброя ли недостатъците си?

Тя се усмихна с поглед към него. Млад мъж на двайсет и пет, който знаеше какво иска, откакто е бил на четиринайсет. Беше използвал цялата си енергия в една насока — точно обратното на това, което беше направил Ричард.

— Имам си една тайна и убийствена нужда от някой, който да ми готви — каза Дани — нуждая се от учител по танци и от някой, който да ми напомня за дребни неща като пране и подстригване.

— И аз забравям за прането.

— Така ли? — каза натъжено той. — Значи това отпада. Имам нужда от надежда и от поне мъничко чувство на някаква предначертаност. Защото, виж какво, това, което имам предвид за влечението, като почнеш от истинското приятелство и стигнеш до случайния поглед на улицата — всичко това крие някаква определена причина за себе си. Може би даже поетите биха се съгласили с мен.

Усмихна се. „Даже поетите.“ Сети се за Каръл, после за Аби, за разговора им на обяд, който беше много повече от един поглед и в същото време нещо много по-малко, замисли се и за чувствата, които я обзеха вследствие от този разговор. Това я потисна.

— Човек обаче трябва да е толерантен към странностите на хората, които не изглежда да носят особен смисъл.

— Странности? Това е извъртане. Дума, която биха използвали поетите.

— Мисля, че я използват психолозите — каза Терез.

— Имам предвид „толерирам“ — тази дума не носи никакъв смисъл. Животът сам по себе си е една точна наука с точни термини, нещата опират до това да ги откриеш и да им дадеш определение. Какво не разбираш?

— Нищо. Мислех си за нещо незначително — явно пак беше ядосана така, както се ядоса на улицата след обяда.

— Какво? — настоя той намръщен.

— Ами например обяда, на който бях — каза тя.

— С кого?

— Няма значение. Ако имаше, щях да ти кажа. Това беше като нещо, което си загубил. Или пък може би то изобщо не е съществувало — искаше й се да харесва Аби, защото Каръл я харесваше.

— Освен в съзнанието ти, може би? Това също може да е загуба.

— Да, но има определени хора или определени неща, които тези хора правят, от които нищо не можеш да извлечеш, просто защото нищо не те свързва с тях.

Искаше да каже нещо съвсем друго. Нещо, което не засягаше Аби или Каръл. Нещо, което имаше връзка и смисъл. Обичаше Каръл. Подпря ръка на челото си.

Дани я погледна за минутка, после се отмести от стената. Отиде до печката, извади кибрит от джоба на ризата си и Терез усети, че разговорът увисна и той никога не би могъл да бъде завършен, независимо какво ще кажат по-нататък. Знаеше обаче, че ако предаде разговора с Аби дума по дума, Дани щеше да изчисти всички увъртания само с една фраза, сякаш поръсва въздуха с някакъв химикал, който би изсушил мигновено мъглата. Или може би винаги имаше нещо, до което логиката не можеше да се докосне? Нещо нелогично, нещо зад ревността, мнителността и враждебното чувство в разговора с Аби, което всъщност беше самата Аби.

— Нищо не е толкова просто — добави Терез.

— Някои неща не отреагират. Но всичко е живо. — Обърна се и на лицето му беше цъфнала широка усмивка, сякаш някаква друга мисъл беше нахлула в главата му. Държеше все още горещата клечка кибрит. — Като тази клечка. Не говоря от гледна точка на физиката, не става въпрос за неразрушимостта на дима. Всъщност днес съм поетично настроен.

— За клечката кибрит ли?

— Имам усещането, че се разраства като растение, а не изчезва. Един поет трябва да вижда растението във всичко, което го заобикаля. Тази маса например, моята плът — докосна масата с длан. — Същото усещане имах веднъж, когато яздех кон по едно възвишение. Това беше в Пенсилвания. Тогава не можех да яздя добре и си спомнях как конят обърна глава и сам реши да превземе възвишението, задните му крака се сгънаха точно преди да препуснем нагоре и в следващия миг се носехме като светлина, без изобщо да ме е страх. Чувствах пълна хармония между мен, коня и земята, сякаш бяхме едно дърво, поклащано от вятъра. Спомням си, че бях убеден тогава, че нищо лошо не може да ми се случи, но не и някой друг път. Това ме направи щастлив. Помислих си за всички онези, които се страхуват и пазят себе си и разни неща, и осъзнах, че когато всички по света изпитват чувството, което аз изпитах, яздейки нагоре, тогава щеше да бъде постигнато правилното съотношение между живеене, използване и изтощение. Разбираш ли какво искам да кажа? — Дани беше стиснал ръце в юмруци, но погледът му беше все още ведър, сякаш се усмихваше на себе си. — Случвало ли ти се е да износиш пуловер, който особено ти е харесал и трябва да го изхвърлиш?

Сети се за зелените вълнени ръкавици от сестра Алиша, които нито беше носила, нито пък изхвърлила.

— Да — каза тя.

— Е, точно това имам предвид. Същото е и с агнетата, които не знаят колко вълна ще загубят, когато някой реши да ги остриже, за да си направи пуловер, защото ще им порасне още вълна. Много е просто. — Обърна се към каничката с кафе, което беше затоплил и сега вече беше завряло.

— Да — тя знаеше. Също като Ричард и хвърчилото, защото той можеше да си направи ново хвърчило. Помисли си за Аби с чувство на празнота, сякаш обедът беше заличен. За секунда усети как съзнанието й прелива над някаква преграда и плува безпрепятствено в пространството. Стана.

Дани се приближи до нея, сложи ръце върху раменете й и въпреки че тя възприе това само като един жест, моментът на очарование беше разбит. Почувства се неудобно, когато я докосна, и това неудобство беше съвсем конкретно.

— Трябва да тръгвам — каза тя. — Доста закъснях.

Ръцете му се спуснаха надолу, притиснаха нейните от двете страни и изведнъж той я целуна, задържа устните си върху нейните за момент и тя усети топлия полъх върху горната си устна, преди той да я пусне.

— Да, наистина — каза той, като я гледаше.

— Защо го…? — Спря, защото целувката беше една смесица от нежност и грубост, така че тя не знаеше как да я възприеме.

— Защо, Тери? — каза той, като се отдалечи, усмихвайки се. — Имаше ли нещо против?

— Не — каза тя.

— А Ричард би ли имал нещо против?

— Предполагам — закопча палтото си. — Трябва да тръгвам — каза тя на път към вратата.

Дани й отвори, отново усмихнат, сякаш нищо не се бе случило.

— Ела пак утре. Ела да обядваме.

Тя поклати глава.

— Едва ли. Тази седмица съм заета.

— Добре, ела следващия понеделник, ако искаш.

— Добре — тя също се усмихна, подаде ръка механично и Дани я стисна любезно.

Тича обратно две преки до „Блек Кет“. Почти като кон, помисли си. Но не съвсем, съвсем не, за да бъде перфектно, перфектно в смисъла, който влагаше Дани.