Патриша Хайсмит
Каръл (19)

Деветнадесета глава

Терез не можа да разбере каква кола кара той, защото колите бяха заключени в отделни клетки в гаража и въпреки че се виждаха добре от солариума тази сутрин, тя не го видя да излиза. Не го видяха и на обяд.

Госпожа Френч, щом разбра, че ще заминават, настоя да отидат в стаята й, за да пийнат по нещо.

— Трябва да пийнем на раздяла — каза тя на Каръл. — Все още не си ми дала адреса си!

Терез се сети, че двете се бяха разбрали да си разменят луковици за цветя. Спомни си и дългия разговор един ден в колата относно луковиците, които бяха заздравили тяхното приятелство. Каръл до края се държа много търпеливо. Никой не би предположил, че бърза да се измъкне по някакъв начин, като я гледаше човек как седи на дивана с чашка в ръка, непрекъснато доливана от госпожа Френч. Когато се сбогуваха, госпожа Френч ги целуна и двете по бузите.

От Денвър поеха по магистралата на север, в посока Уайоминг. Спряха за по едно кафе в заведение от типа, който и двете обичаха, обикновен ресторант с барплот и грамофонен автомат. Пуснаха няколко монети в него, но не беше същото като преди. Терез знаеше, че до края на пътуването им вече никога нямаше да бъде същото, въпреки уверенията на Каръл, че ще отидат до Вашингтон, а може би и до Канада. Вътре в себе си Терез знаеше, че целта на Каръл е Ню Йорк.

Първата нощ прекараха в един туристически къмпинг, изграден като кръг от индиански колиби. Докато се събличаха, Каръл погледна нагоре към тавана, там, където върховете на колибата се събираха, и каза:

— Проблемите, които някои идиоти си създават — и незнайно защо на Терез това й прозвуча страшно смешно. Започна да се смее, докато на Каръл й писна и каза, че ако не спре, ще изпие цяла чаша коняк. Терез все още се усмихваше, когато застана до прозореца с чаша в ръка, изчаквайки Каръл да свърши с банята, и тогава видя някаква кола да спира до администрацията на къмпинга. След миг мъжът, който беше влязъл в офиса, излезе, огледа се в тъмнината и неговите дебнещи стъпки привлякоха вниманието й. Беше убедена, без дори да можеше да види ясно лицето и фигурата му, че това беше той — детективът.

— Каръл! — извика тя.

Каръл дръпна завесата на банята и я погледна, докато попиваше водата от тялото си.

— Той ли е…?

— Не съм много сигурна, но мисля, че да — каза Терез и видя как яростта обзе Каръл, а Терез изведнъж изтрезня и се почувства сякаш току-що им беше нанесена обида.

— О, боже! — каза Каръл и хвърли кърпата на земята. Взе халата и завърза колана. — Е, и какво прави той?

— Мисля, че отсяда тук — Терез отново погледна през прозореца. — Колата му е все още пред офиса. Ако изгасим лампата, ще мога да виждам по-добре.

Каръл изпъшка.

— О, недей. Не бих могла. Тъмнината ме потиска — каза тя с върховна досада и отвращение.

Терез се усмихна разкривено и успя да надвие смеха си, защото знаеше, че смехът й ще вбеси Каръл. След това видя колата да се спуска към гората от другата страна на кръга.

— Да, той наистина отсяда тук. Колата му е лимузина с две врати.

Каръл седна на леглото и въздъхна. Тя се изсмя на Терез, смях, пропит от преумора и скука, примирение със съдбата, безпомощност и яд.

— Вземи си душ. А след това отново се облечи.

— Не съм сигурна, че това е той.

— Това е без значение, миличка.

Терез взе душ и легна облечена до Каръл. Каръл загаси лампата. Тя пушеше цигара след цигара в тъмното и лежеше мълчаливо. След това докосна ръката й и каза:

— Да тръгваме.

Часът беше три и половина, когато те напуснаха къмпинга. Бяха платили предварително. Навсякъде беше тъмно и освен детектива, който може би ги наблюдаваше с фенер, никой друг не ги забеляза.

— Какво мислиш да правим? Искаш ли да отседнем някъде, за да поспим? — попита Каръл.

— Не ми се иска. А на теб?

— И аз не искам. Хайде да видим докъде ще можем да стигнем — каза тя и натисна до долу педала на газта. Пътят беше пуст и гладък.

Зората се разпукваше. Един полицай ги спря за превишена скорост. Каръл плати глоба от двайсет долара в Сентрал Сити, щата Небраска. Загубиха доста време, докато следваха полицая обратно до града, но Каръл не пророни нито дума, нещо абсолютно нетипично за нея, обратното на това, което беше направила в Ню Джърси, когато започна да спори с полицая.

— Досадно — каза само.

Терез й предложи да се сменят на волана, но Каръл твърдеше, че тя иска да кара. Равната прерия на Небраска се простираше пред тях, пожълтяла от житните класове. Тук-таме се виждаха камъни и гола земя и всичко това изглеждаше измамно приветливо под побелялото зимно слънце.

Караха малко по-бавно и Терез бе обзета от паника. Имаше усещането, че изобщо не се движат, сякаш земята под тях се местеше, а те стояха на едно място. От време на време се обръщаше да види дали не ги следи някоя полицейска кола, или пък детективът. Беше нащрек за онова безименно, безформено нещо, което ги преследваше от Колорадо Спрингс. Гледаше земята и небето и търсеше безсмислени неща, на които обичаше да придава значение. Видя ястреб в небето, гъстите непроходими бурени в полето, кършени от вятъра и търсеше да види някой димящ комин. Около осем часа клепачите й натежаха за сън, дрямката замъгли главата й и когато видя колата зад тях — лимузина, тъмна на цвят, с две врати — изненадата й беше притъпена.

— Зад нас има кола — каза тя. — Регистрационният й номер е жълт.

За миг Каръл не каза нищо, погледна в огледалото и изпусна въздух през стиснати устни.

— Съмнявам се. Ако е той, значи определено надхвърли очакванията ми.

Намали скоростта.

— Ако го пусна да ни задмине, дали ще можеш да го разпознаеш?

— Да — вече със сигурност щеше да го познае, особено неясния му, замъглен поглед, който се беше запечатал в съзнанието й.

Каръл намали, взе пътната карта, разпъна я върху волана и започна да я разглежда. Колата отзад ги приближаваше, задмина ги и Терез го разпозна.

— Да. Той е — каза Терез. Мъжът дори не погледна към тях. Каръл отново натисна педала.

— Сигурна си, нали?

— Абсолютно — Терез гледаше скоростта на таблото. Показваше 140 и нагоре. — Какво си намислила?

— Ще поговоря с него.

Каръл намали скоростта, когато го наближи. Известно време се движеха паралелно с колата на детектива и тогава той се обърна и ги погледна — широката му уста остана непроменена, сивите му кръгли очи също. Каръл му направи знак да спре. Мъжът намали скоростта.

— Отвори прозореца си! — каза Каръл на Терез. Детективът отби колата встрани, върху пясъчната покривка от пътя и спря.

Каръл спря колата на самата магистрала и му каза през Терез:

— Харесвате компанията ни или какво? — каза тя.

Мъжът слезе от колата и затвори вратата. Между двете коли имаше около три метра разстояние, детективът извървя половината и спря. Около малките му мъртвешки очи имаше тъмни кръгове. Гледаше ги подобно на кукла, с празен и неподвижен поглед. Не беше млад. Лицето му беше състарено от годините и брадата му усилваше гънките от двете страни на устата му.

— Върша си работата, госпожо Еърд — каза той.

— Това е очевидно. Гнусна работа имате, нали?

Детективът потупа цигара с палеца си, запали я въпреки порива на вятъра, толкова бавно, сякаш беше на сцена.

— Поне вече е към края си.

— Тогава защо не ни оставите на мира — попита Каръл. Гласът й звучеше напрегнато. Ръката й стискаше здраво волана.

— Имам нареждане да ви следя по време на пътуването ви. Но ако се връщате в Ню Йорк, това ще бъде краят на моя ангажимент. Съветвам ви да се върнете, госпожо Еърд. Натам ли сте тръгнали сега?

— Не.

— Получих една информация, която ви касае и може би ще е добре да се върнете и погрижите за това.

— Благодаря — каза Каръл с лека насмешка. — Благодаря, че ми казахте, но все още нямам намерение да се връщам. Но бих могла да ви дам маршрута си, за да ни оставите на мира, да се приберете у дома и да се наспите.

Детективът й се усмихна. Усмивката му беше измамна и безсмислена, в никакъв случай човешка, сякаш срещу тях стоеше някаква програмирана машина, готова да започне операции.

— Мисля, че трябва да се върнете в Ню Йорк. Послушайте съвета ми. Касае се за детето ви. Предполагам, знаете това, нали?

— Детето е моя лична собственост.

Една от гънките на бузата му трепна.

— Едно човешко същество не може да бъде ничия собственост, госпожо Еърд.

Каръл повиши тон.

— Ще продължите ли да сте ни като опашка през целия път?

— Връщате ли се в Ню Йорк?

— Не.

— Мисля, че все пак ще се върнете — каза той и се обърна към колата си.

Каръл натисна съединителя. Протегна ръка към ръката на Терез за миг и я стисна, сякаш да изрази увереността си, после колата изфуча напред. Терез седеше с лакти, подпрени на колене, а дланите притискаха челото й. В този момент изпита срам и шок, чувства, непознати за нея до този момент, чувства, които беше успяла да потисне докато разговаряха с детектива.

— Каръл!…

Каръл тихо плачеше. Терез видя изкривената й долна устна. Тази жена нямаше нищо общо с Каръл такава, каквато я знаеше, а по-скоро приличаше на малко разплакано момиченце. Видя как една сълза се пророни надолу по бузата й.

— Дай ми цигара — каза Каръл.

Когато Терез й я подаде запалена, Каръл беше вече изтрила сълзата и всичко свърши. Докато пушеха, караше бавно.

— Промъкни се отзад и вземи пистолета — каза Каръл. За миг Терез не помръдна.

Каръл я погледна.

— Моля те!

Терез се провря отзад и качи тъмносиния куфар на седалката. Отвори закопчалките и извади пистолета, увит в пуловера.

— Подай ми го — спокойно каза Каръл. — Ще го сложа в страничния джоб. — Протегна ръката си и Терез постави бялата дръжка на пистолета в дланта й, после се промъкна обратно на предната седалка.

Детективът продължаваше да ги следи, движейки се на около миля зад тях. Караше зад една каруца, която беше влязла на магистралата откъм черния път. С едната си ръка Каръл държеше ръката на Терез и караше само с лявата. Терез погледна бледите лунички по пръстите й, които забиваха здраво студените краища в дланта й.

— Отново ще говоря с него — каза Каръл и натисна педала на газта. — Ако искаш да слезеш, ще те оставя на някоя бензиностанция или някъде другаде и после ще се върна да те взема.

— Не искам да те оставям — каза Терез. Каръл сигурно щеше да настоява да получи записките и Терез си я представи наранена, защото той щеше да извади пистолета си със светкавична, професионална бързина и щеше да стреля, преди изобщо Каръл да е успяла да натисне спусъка. Но тези неща нямаше да се случат, помисли си тя и стисна зъби. С пръст мачкаше ръката на Каръл.

— Не се притеснявай. Просто искам да говоря с него.

Изведнъж зави по малко пътче от лявата страна на магистралата. Пътят минаваше през полегати ниви, после завиваше и навлизаше в гориста местност. Каръл караше бързо, въпреки че пътят беше лош.

— Идва след нас, нали?

— Да.

На един от хълмовете се показаха очертанията на ферма, след това не остана нищо друго, освен камениста и обрасла с храсти земя. Пътят пред тях непрекъснато чезнеше зад завоите. Каръл направи следващия и спря почти на средата на пътя.

Бръкна в джоба си и извади пистолета. Отвори нещо в него и Терез видя патроните вътре. След това Каръл загледа напред през предното стъкло, спусна ръце и пистолетът падна в скута й.

— По-добре да не го правя — и пъхна пистолета обратно в джоба си. След това запали колата и я премести встрани от пътя.

— Стой в колата! — каза тя на Терез и слезе.

Терез чу приближаването на детективската кола. Каръл вървеше бавно в посока на шума. Детективската кола, която не се движеше много бързо, сви, спирачките изсвистяха и Каръл отстъпи от пътя. Терез леко отвори вратата и се провеси през прозореца.

Мъжът слезе от колата.

— Сега пък какво? — каза той и гласът му се разнесе от вятъра.

— А ти как мислиш? — Каръл се приближи до него. — Искам цялата информация, която имаш за мен — диктофонни записи, всичко.

Веждите му се издигнаха над бледите точки, които представляваха очите му. Облегна се на предния капак на колата си, усмихвайки се самодоволно. Погледна към Терез, после към Каръл.

— Всичко е изпратено. В мен няма нищо, освен някои записки. Относно някои места и случки.

— Добре, искам ги.

— Искаш да кажеш, че желаеш да ги купиш?

— Не съм казала подобно нещо, казах да ми ги дадеш. Или може би предпочиташ да ми ги продадеш?

— Не можеш да ме подкупиш — каза той.

— За какво иначе правиш всичко това, ако не за пари? — попита нетърпеливо Каръл. — Защо да не изкараш някой и друг долар отгоре? Колко искаш?

— Казах, че съм изпратил всичко. Прахосвате си парите на вятъра.

— Сигурна съм, че не си изпратил касетките от Колорадо Спрингс — каза Каръл.

— Така ли? — каза той със сарказъм.

— Така. Ще ти дам това, което искаш за тях.

Огледа Каръл от главата до петите, после отправи поглед към Терез и отново се усмихна.

— Извади ги — касети, записки, всичко! — викна Каръл и мъжът се размърда.

Обиколи колата си, застана пред багажника. Терез чу ключове да дрънчат, докато го отваряше. Терез излезе от колата, беше й невъзможно да остане повече вътре. Приближи се до Каръл и спря. Детективът търсеше нещо в един голям куфар.

Когато се изправи, вдигнатият капак бутна шапката му. Той я натисна с крак, за да я предпази от вятъра. В другата си ръка държеше нещо толкова малко, че едва се виждаше.

— Тук има две неща — каза той. — Струват около петстотин. Щяха да струват повече, ако другите не бяха изпратени в Ню Йорк.

— Добър търговец си. Не ти вярвам — каза Каръл.

— Защо? Чакат ги с нетърпение в Ню Йорк — вдигна шапката си и затвори багажника. — Вече обаче имат достатъчно информация. Казах ви, че е по-добре да се върнете в Ню Йорк, госпожо Еърд — загаси цигарата си в калта. — Сега ще се върнете ли?

— Не съм променила решението си — каза Каръл. Мъжът вдигна рамене.

— Не съм на ничия страна. Колкото по-бързо се върнете, толкова по-бързо ще се свърши с тая работа.

— Ние свършихме с нея сега. След като ми дадеш касетите, можеш да си заминеш.

Детективът бавно протегна ръка, стисната в юмрук, като в игра, в която трябва да познаеш къде е скритият предмет.

— Съгласна ли си да ми дадеш петстотин долара за тези неща? — попита той.

Каръл погледна ръката му, след това отвори чантата, преметната през рамото й. Извади отвътре портфейла си заедно с чековата книжка.

— Предпочитам в брой — каза той.

— Нямам.

Той отново сви рамене.

— Добре, тогава ще взема чек.

Каръл го попълни, подпряна на калника на колата му. Сега, когато той се наведе над нея и я гледаше, Терез видя малкия черен предмет в ръката му. Терез се приближи. Мъжът диктуваше името си буква по буква. Когато Каръл му подаде чека, той пусна двете малки кутийки в ръката й.

— Откога ги събираш? — попита Каръл.

— Пусни ги и ще разбереш.

— Не съм тук, за да се шегувам! — сподавено каза Каръл.

Той се усмихна и сгъна чека.

— Не казвай, че не съм те предупредил. Това, което ти дадох, в никакъв случай не е всичко. От тия има много и в Ню Йорк.

Каръл затвори чантата си и се обърна към колата, без дори да погледне Терез. След това се спря и се обърна с лице към детектива.

— Ако те са получили всичко това, което искат, значи твоят ангажимент е приключил. Имам ли думата ти?

Той стоеше, хванал дръжката на вратата, обърнат към Каръл.

— Аз все още съм на работа, госпожо Еърд — продължавам да работя за агенцията си. Ако, разбира се, ти не решиш да вземеш самолет за вкъщи или някъде другаде. Трябва ми разписка. Трябва да съобщя нещо в агенцията, трябва да им кажа нещо за последните дни в Колорадо Спрингс — нещо по-вълнуващо от това.

— Нека те си измислят нещо по-интересно.

Детективът отново се усмихна и предните му зъби се показаха. Качи се в колата си. Дръпна скоростния лост, подаде глава през прозореца, за да се огледа отзад, и бързо обърна в посока към магистралата.

Шумът на двигателя заглъхна в далечината. Каръл бавно се върна към колата, качи се и седна. Загледа се в сухата купчинка пръст на няколко метра пред тях. Лицето й беше бледо, като че беше припаднала.

Терез седна до нея. Обхвана с ръка рамото на Каръл. Стисна ръкава на палтото й и се почувства толкова безполезна, както всеки един странник, попаднал в тази ситуация.

— Мисля, че той блъфира — изведнъж каза Каръл. Лицето й обаче потъмня и гласът й беше изнемощял… Каръл разтвори ръката си и погледна малките черни кутийки.

— Няма да намерим по-добро място от това — слезе от колата, а Терез я последва.

Каръл отвори едната кутийка, извади отвътре ролката, която приличаше на целулоид.

— Мъничка е, нали? Предполагам, че гори. Хайде да я изгорим.

Терез запали клечка кибрит на завет зад колата. Лентата бързо се запали и Терез я пусна на земята, след това вятърът я изгаси. Каръл й каза да не пробва да я пали отново, защото можеха спокойно да ги хвърлят и двете в реката.

— Колко е часът? — попита Каръл.

— Дванайсет без двайсет — върна се в колата и Каръл веднага тръгна обратно към магистралата.

— Ще се обадя на Аби в Омаха, а след това и на адвоката ми.

Терез погледна картата. Омаха беше следващият голям град, ако поемеха на юг. Каръл бе уморена, Терез разбираше гнева й и в мълчанието й усещаше непримирение. Колата се разтърси от някаква бразда и Терез чу падането на кутия бира, която се беше търкулнала някъде под предната седалка, бирата, която не бяха успели да изпият първия ден от пътуването. Беше гладна. От часове насам изпитваше вълчи глад.

— Какво ще кажеш аз да покарам?

— Добре — уморено отговори Каръл и се отпусна, сякаш се бе предала. Бързо намали скоростта.

Терез, без да излиза от колата, се провря под кормилото и седна.

— Искаш ли да спрем някъде да закусим? — каза тя.

— Не бих могла да хапна и трохичка.

— А да пийнеш?

— Нека първо стигнем до Омаха.

Терез караше със 100–110 км/ч. Караха по главен път номер 30. След това по 275 към Омаха, но това шосе не беше първокласно.

— Не му вярваш, че е изпратил една част от записите в Ню Йорк, нали?

— Не говори за това — лошо ми става.

Терез стисна волана, а след това нарочно се поотпусна. Почувства безкрайната горчивина, която тегнеше над тях и пред тях, горчивина, която сега започваше да се разкрива и те навлизаха в нея с пълна сила. Спомни си лицето на детектива и едва различимото изражение, което тя сега осъзна, че беше всъщност злоба. Злобна беше и усмивката му, въпреки че той не беше на ничия страна и тя чувстваше желанието му да ги раздели, защото знаеше, че са заедно. Сега разбираше това, което преди беше само усетила. Целият свят беше готов да застане срещу тях, да бъде техен враг и изведнъж осъзна, че това, което ги свързваше — нея и Каръл — вече явно не беше любов или щастие, а по-скоро някакво чудовище, стиснало ги здраво в юмруци.

— Мисля си за онзи чек — каза Каръл.

Думите й прозвучаха сякаш още един камък тегнеше в душата й.

— Мислиш ли, че оглеждат къщата? — попита Терез.

— Може би.

— Едва ли ще го намерят. Пъхнат е добре под покривката. — Сети се за писмото в книгата. За миг странно чувство на гордост повдигна духа й, а после изчезна. Беше хубаво писмо и тя предпочиташе да намерят него, а не чека, въпреки че за обвинението те сигурно щяха да имат еднаква сила и щяха да направят така, че едното да изглежда също толкова мръсно, колкото и другото. Писмото, което тя никога не й беше показала, и чека, който не беше осребрила. По всяка вероятност щяха да открият писмото. Терез не можеше да събере сили и да каже на Каръл за него, дали от страх, или от желание да й спести допълнителни тревоги, не можеше да определи точно. Пред тях имаше мост.

— Тук има река — каза тя. — Да ги хвърлим тук.

— Добре — Каръл подаде малките кутийки. Беше прибрала наполовина изгорялата лента обратно в кутийката й.

Терез слезе от колата, хвърли ги през металния парапет, но не видя как падат долу. От другата страна на моста ходеше млад мъж, облечен в гащеризон, и тя намрази собствения си безчувствен антагонизъм, който изпитваше към него.

Каръл позвъни от един хотел в Омаха. Аби не си беше вкъщи и Каръл остави съобщение, че отново ще позвъни в шест, когато очакваха Аби да се върне. Каръл каза, че е безсмислено сега да се свързва с адвоката си, защото той щеше да е излязъл в обедна почивка, поне до два часа тяхно време. Каръл искаше да се изсмее, а след това и да пийне нещо.

Пиха по един коктейл от уиски, сода, вода, захар, цитрусови плодове и шери в бара на хотела, без да проговорят. Терез искаше да си поръчат по още един, но Каръл предпочиташе да хапнат нещо. Сервитьорът каза, че в бара не предлагат нищо за ядене.

— Тя иска да хапне нещо — рязко каза Каръл.

— Ресторантът е от другата страна на фоайето, мадам, има и кафене.

— Каръл, мога да изчакам — каза Терез.

— Бихте ли ни донесли менюто? Тя предпочита да хапне тук — каза Каръл, поглеждайки сервитьора.

Той се подвоуми, после каза:

— Да, мадам — и отиде да вземе менюто.

Докато Терез хапваше бъркани яйца с наденица, Каръл пиеше третата чашка. Накрая, с глас изпълнен с безнадеждност, Каръл каза:

— Скъпа, мога ли да те помоля да ми простиш?

Тонът засегна Терез повече, отколкото самият въпрос.

— Аз те обичам, Каръл.

— Разбра ли обаче какво означава това?

— Да. — Но онзи миг на поражение в колата, помисли си тя, беше само миг, а сега това беше просто ситуация. — Не виждам как това би могло да продължава вечно. Не разбирам как това може да разруши всичко — искрено каза Терез.

Каръл отдръпна ръка от лицето си и се облегна назад. Въпреки умората, тя погледна Терез със същия познат поглед — очите, които можеха да бъдат същевременно нежни и непреклонни, интелигентните, здрави, червени устни, въпреки че горната сега потрепваше леко.

— А ти? — попита Терез и веднага осъзна, че въпросът беше толкова важен, колкото и онзи, който Каръл й беше задала в стаята във Ватерло. Всъщност въпросът беше същия.

— Не. Мисля, че ти си права — каза Каръл. — Ти ме караш да го проумея.

Каръл отиде до телефона. Беше три часа. Терез взе сметката и остана да чака, чудейки се кога ще свърши всичко, дали успокоението щеше да дойде от Аби, или от адвоката на Каръл, дали — напротив, нещата щяха да се влошат, преди да се оправят. Каръл се върна след около половин час.

— Адвокатът ми не знае нищо — каза тя. — И аз нищо не му казах. Не можах. Ще трябва да му пиша.

— И аз така мисля.

— Наистина ли? — каза Каръл и се усмихна за първи път през този ден. — Какво ще кажеш да си вземем стая тук? Не ми се пътува повече.

Каръл поръча обеда да им бъде занесен в стаята. Легнаха да починат малко, но когато Терез се събуди в пет без петнайсет, Каръл не беше в стаята. Терез огледа стаята, видя черните ръкавици на Каръл на тоалетката, а мокасините й до фотьойла. Терез въздъхна, сънят не беше я ободрил. Отвори прозореца и погледа надолу. Бяха на седмия или осмия етаж, не си спомняше добре. Трамвай минаваше покрай хотела, хората по тротоара вървяха в различни посоки. Мина й през ума да скочи. Погледна мрачния хоризонт от сиви сгради и затвори очи. Когато се обърна, Каръл беше вече в стаята и я гледаше.

— Къде беше? — попита Терез.

— Писах това проклето писмо.

Каръл прекоси стаята и взе Терез в обятията си. Терез усети ноктите й, които пробиваха през якето.

Когато Каръл отиде отново до телефона, Терез излезе от стаята и тръгна по коридора към асансьорите. Слезе долу във фоайето и започна да чете статия за паразитите по житните култури. Чудеше се дали Аби знае нещо за този вид паразити. Погледна часовника. След двайсет и пет минути се върна обратно горе.

Каръл лежеше на леглото и пушеше. Терез я изчака да започне първа.

— Миличка, трябва да се върна в Ню Йорк — каза Каръл.

Терез беше сигурна, че ще стане точно така. Приближи се до леглото.

— Какво друго каза Аби?

— Отново се е срещнала с Боб Хавершам — каза Каръл и се подпря на лакът. — Но на този етап той знае дори по-малко и от мен. Изглежда, никой нищо не знае, освен че нещо неприятно се мъти. Нищо не може да се случи, преди аз да се върна. Трябва да замина.

— Разбира се — Боб Хавершам беше приятел на Аби и работеше във фирмата на Хардж в Нюарк. Той не беше близък приятел нито на Аби, нито на Хардж, просто беше връзка, много тънка връзка помежду им. Той сигурно би знаел какви ги върши Хардж, ако изобщо можеше да разпознае един детектив или да чуе някой от телефонните разговори на Хардж в офиса му. Терез знаеше, че всичко това не означава много.

— Аби ще вземе чека — каза Каръл и седна на леглото, като се протегна за мокасините си.

— Тя има ли ключ?

— Хубаво щеше да е, ако имаше. Не, ще го вземе от Флоренс. Там няма да има проблеми. Казах й да каже, че искам да ми изпрати някои неща.

— Ще можеш ли да й кажеш да вземе и писмото? Оставих едно писмо за теб в една книга в стаята, в която спях. Съжалявам, че не ти казах по-рано за това. Не знаех, че възнамеряваш да пратиш Аби там.

Каръл я погледна ядосано.

— Нещо друго?

— Не. Наистина съжалявам, че не ти казах.

Каръл въздъхна и се изправи.

— Хайде, да не се притесняваме повече. Съмнявам се, че ще си направят труда да ровят из къщата, но за всеки случай ще кажа на Аби за писмото. Къде е?

— В „Оксфордска книга за английската поезия“. Мисля, че я оставих на бюрото — видя как Каръл оглежда стаята, поглеждайки във всяко ъгълче, но избягва да погледне към нея.

— В крайна сметка не искам да оставам тук тази нощ — каза Каръл.

След около час по-късно те бяха в колата, движейки се в посока изток. Каръл искаше да стигне до Дес Монес тази нощ. След час мълчание Каръл изведнъж спря в края на шосето, наведе глава и каза:

— По дяволите!

Осветена от преминаващите коли, Терез видя тъмните кръгове под очите на Каръл. Тя не беше мигнала предишната нощ.

— Хайде да се върнем в последното градче, през което минахме — каза Терез. — До Дес Монес има още поне седемдесет и пет мили.

— Искаш ли да отидем до Аризона? — попита Каръл, сякаш беше нужно просто да се обърнат.

— Ох, Каръл, защо изобщо трябва да говорим за това? — Изведнъж я обзе отчаяние. Ръцете й трепереха, докато запали цигара. Подаде я на Каръл.

— Защото аз искам да говорим за това. Можеш ли да се освободиш за още три седмици?

— Разбира се. — Разбира се! Какво друго имаше значение, освен да бъде близо до Каръл, където и да отидат, при каквато и да е ситуация. През март започваше постановката на Харкеви. Харкеви може би щеше да й предложи някоя друга работа, но тези работи бяха несигурни, докато Каръл беше.

— Няма да ми се наложи да остана в Ню Йорк повече от седмица, защото около развода вече всичко е уредено. Каза ми го Фред, моят адвокат. Така че защо да не отидем за няколко седмици до Аризона? Или може би Ню Мексико? Не ми се стои в Ню Йорк до края на зимата — Каръл караше бавно. Очите й сега бяха различни. Живецът се беше върнал в тях и в гласа й.

— Разбира се, че искам. Където кажеш.

— Добре. Хайде. Да отидем в Дес Монес. Искаш ли ти да покараш малко?

Размениха си местата. Беше малко преди полунощ, когато стигнаха до Дес Монес и се настаниха в хотела.

— Ти защо изобщо трябва да се връщаш в Ню Йорк? — каза й Каръл. — Вземи колата и ме чакай например в Тусон или Санта Фе, а аз ще дойда със самолет.

— Да остана и да те оставя? — Терез се обърна. Беше на огледалото и си решеше косата.

Каръл се усмихна.

— Какво искаш да кажеш с това да ме оставиш?

Това изненада Терез и тя видя изражението й; въпреки че Каръл я гледаше съсредоточено, тя се почувства отблъсната, Каръл беше я изместила от мислите си, за да направи място на нещо по-важно.

— Исках да кажа да те оставя засега — каза Терез и отново се обърна към огледалото. — Но всъщност може би идеята ти е добра. Така няма да губиш време.

— Мислех, че ще предпочетеш да останеш някъде на запад. Освен ако нямаш някаква работа в Ню Йорк — каза тя небрежно.

— Не, нямам — ненавиждаше студените дни в Манхатън, когато Каръл щеше да бъде твърде заета, за да се виждат. Спомни си и за детектива. Ако Каръл вземеше самолет, детективът нямаше да я преследва. Опита се да си представи как Каръл се връща сама на изток, за да се сблъска с нещо, за което все още нямаше реална представа, нещо, за което нямаше да може да се подготви. Представи си и себе си в Санта Фе, чакаща Каръл да й позвъни или пише. Не можеше обаче лесно да си представи да бъде на цели две хиляди мили разстояние от нея.

— Само седмица, нали Каръл? — попита тя, като разреса отново дългата и хубава, вече разделена на път коса, премятайки я на една страна. Беше напълняла, но лицето й беше слабо, забеляза и се зарадва. Изглеждаше по-възрастна.

В огледалото видя как Каръл се приближи до нея и вместо отговор плъзна ръцете си около нея и я прегърна. Беше й невъзможно да мисли. Терез се откопчи по-бързо, отколкото предполагаше, и застана в ъгъла до тоалетката, гледаше я в очите, за момент объркана от разговора им, времето и пространството, от метрите, които ги разделяха сега и двете хиляди мили. Вчеса косата си още веднъж.

— Само седмица?

— Точно така казах — отговори Каръл, очите й се усмихваха, но Терез отново усети остротата в гласа й, както и в собствения си въпрос, сякаш си разменяха предизвикателства. — Ако не искаш да ти оставя колата, мога да я изпратя.

— Не, защо, нямам нищо против.

— И не се притеснявай за детектива. Ще телеграфирам на Хардж, че се връщам.

— Няма да се притеснявам. — Как можеше Каръл да бъде толкова студена, мислеше си Терез, сещаше се за всичко друго, освен за тяхната раздяла. Остави четката на тоалетката.

— Терез, да не мислиш, че това ще ми достави удоволствие?

И Терез се замисли за всичко, с което Каръл трябва да се сблъска: детективи, развод, омраза. Каръл силно притисна бузите си с длани, така че устата й се отвори като на риба и това накара Терез да се усмихне. Терез стоеше до тоалетката и я наблюдаваше. Следеше всяко движение на ръцете й, на краката й, когато тя свали чорапите и си нахлузи отново мокасините. От тук нататък вече нямаше думи. Какво още оставаше да си кажат, да попитат или да обещаят. Нямаше нужда дори да срещат погледите си. Терез я видя да вдига телефона, легна по лице на леглото, докато Каръл правеше самолетната си резервация — един билет, в една посока, за утре в единайсет сутринта.

— Къде мислиш да отидеш? — попита я Каръл.

— Не съм решила, може би ще се върна в Сиукс Фолс.

— Южна Дакота? — усмихна й се Каръл. — Няма ли да предпочетеш Санта Фе? Там е по-топло.

— Ще изчакам да отидем там заедно.

— А защо не Колорадо Спрингс?

— Не! — изсмя се Терез и стана. Взе четката си за зъби и влезе в банята. — Може даже да си намеря работа за една седмица.

— Каква работа?

— Каквато и да е. Само да ми отвлече вниманието от теб, разбираш ли?

— Искам да мислиш за мен. Но, моля те, не започвай работа в универсален магазин.

— Няма — Терез стоеше на вратата на банята и видя как Каръл си свали комбинезона и си сложи халата.

— Не се тревожиш отново за пари, нали?

Терез пъхна ръце в джобовете на халата и кръстоса крака.

— Дори и да съм без пукната пара, не ме интересува. Ще започна да се тревожа, когато всичко е изчерпано.

— Утре ще ти дам двеста-триста долара за колата — Каръл я щипна по носа, когато тя мина покрай нея. — И не забравяй, не качвай непознати. — Влезе в банята и пусна душа.

Терез я последва.

— Мисля, че аз бях първа тук.

— Аз вече почнах, но ще ти позволя да останеш.

— О, благодаря — Терез си съблече халата успоредно с Каръл.

— Е? — каза Каръл.

— Е? — Терез влезе под душа.

— Как смееш? — Каръл също се пъхна под душа, изви ръката на Терез зад гърба й, но Терез само се разкикоти.

Искаше да я прегърне, да я целуне, но свободната й ръка с усилие се протегна, придърпа главата на Каръл към себе си, под синята струя вода. Чу се ужасно шляпане на джапанки.

— Спри, ще паднем! — извика Каръл. — За бога, не могат двама души да вземат душ заедно на спокойствие?