Патриша Хайсмит
Каръл (20)

Двадесета глава

Когато пристигна в Сиукс Фолс, Терез спря колата пред хотела, в който бяха отседнали преди — хотел „Уоркър“. Часът беше девет и половина вечерта. Каръл беше пристигнала преди час, помисли си Терез. Щеше да й се обади след полунощ.

Нае стая, помоли да й качат багажа, а след това се разходи по главната улица на града. Мина покрай едно кино и се сети, че с Каръл никога не бяха ходили заедно на кино. Влезе вътре, но не беше в настроение да следи филма, въпреки че в него участваше жена, която имаше глас като на Каръл, различен от тези на останалите — монотонни и носови. Мислеше си за Каръл, за хилядите мили разстояние, мислеше си и за това как щеше да спи сама, после стана и отново започна да броди из главната улица. Мина покрай магазина, от който Каръл си беше купила салфетки и паста за зъби. Мина и покрай табелите, на които Каръл беше прочела: „Пета и Небраска“. Купи си цигари от същото място, върна се в хотела, седна във фоайето и запуши. С наслада пушеше първата си цигара, откакто се беше разделила с Каръл, вдишвайки забравеното вече състояние на самотност. Това състояние беше обаче само физическо. Тя всъщност изобщо не се чувстваше сама. Известно време чете вестници, после извади от чантата си писмата от Дани и Фил, които бяха пристигнали през последните дни в Колорадо Спрингс, и ги зачете.

… Видях Ричард преди два дни в „Палермо“. Беше сам (казваше се в писмото на Фил). Питах го за теб, но той каза, че не ти пише. Предположих, че сте скъсали, и не разпитвах повече. Не беше в настроение да разговаря. И както знаеш, напоследък не сме в много добри отношения… Говорих за теб с едно ангелче на име Франсис Пъкет, който е готов да хвърли петдесет хиляди за една пиеса, която евентуално ще дойде от Франция през март. Ще те държа в течение, тъй като за момента дори нямат режисьор… Дани ти изпраща поздрави. Той скоро май ще замине нанякъде, поне така изглежда, и аз ще трябва да си търся друго убежище за зимата или да си намеря съквартирант… Получи ли изрезките от „Малък вятър“, които ти изпратих?

Поздрави: Фил

Писмото на Дани беше кратко:

Скъпа Терез,

Има вероятност да отпътувам за Калифорния в края на месеца, за да започна работа там. Трябва да избера между тази работа, която е лабораторна, и едно предложение в химическа търговска компания в Мериленд. Но ако можем да се видим с теб в Колорадо или някъде другаде, ще тръгна по-рано. По всяка вероятност ще приема работата в Колорадо, мисля, че предоставя по-добри перспективи. Би ли ми писала къде си отседнала? Където и да си. Има хиляди начини човек да се добере до Калифорния. Ако приятелката ти няма нищо против, ще бъде хубаво да прекараме няколко дни заедно. В Ню Йорк ще бъда до двайсет и осми февруари.

С обич, Дани

Все още не му беше отговорила. Щеше да му изпрати адреса си утре, веднага щом намереше квартира в града. Колкото до следващото й направление, трябваше първо да се консултира с Каръл. А кога ли щеше да може Каръл да й отговори? Мислеше за това, което е заварила Каръл в Ню Джърси, и куражът й съвсем я напусна. Взе вестника и погледна датата. Беше петнайсети февруари. Бяха изминали двайсет и пет дни, откакто с Каръл тръгнаха от Ню Йорк. Толкова ли малко бяха?

Горе в стаята поръча разговор с Каръл, изкъпа се и си облече пижамата. Телефонът иззвъня.

— Ало! — каза Каръл, сякаш беше чакала дълго. — Как се казва хотелът?

— „Уоркър“. Но няма да остана тук.

— Не си качвала непознати по пътя, нали?

Терез се изсмя. Бавният глас на Каръл премина през нея, сякаш я докосваше.

— Какво ново? — попита.

— Тази вечер ли? Нищо. В къщата е адски студено, а Флоренс ще пристигне едва вдругиден. Аби е тук. Искаш ли да я чуеш?

— Точно до теб ли е?

— Не. Горе в зелената стая и вратата е затворена.

— Наистина нямам желание да говоря с нея точно сега.

Терез искаше да знае за всичко, което Каръл беше правила, какви са били пътищата и с коя пижама е облечена — жълтата или синята.

— Ще ми бъде трудно да заспя без теб тази нощ.

— Да — изведнъж очите на Терез се насълзиха.

— Нищо друго ли не можеш да кажеш, освен „да“?

— Обичам те.

Каръл подсвирна. После мълчание.

— Аби е намерила чека, миличка, но не и писмото. Не беше получила телеграмата ми, но така или иначе писмото го няма.

— Намери ли книгата?

— Да, намерихме книгата, но в нея няма нищо.

Терез се замисли да не би пък да е оставила писмото в своя апартамент. Но същевременно визуално си представи мястото, което беше отбелязала в писмото.

— Мислиш ли, че някой е претърсвал къщата?

— Не. Никой не е идвал. Щеше да си проличи. Не се притеснявай за това. Моля те!

Минутка по-късно Терез се пъхна в леглото и изгаси лампата. Каръл я беше помолила да се обади отново следващия ден. Гласът на Каръл все още звучеше в ушите й. След това отново я обзе меланхолия. Лежеше по гръб, с ръце прибрани до тялото и чувстваше празнотата около себе си, като че беше положена в ковчег. След това заспа.

На следващия ден Терез си намери стая в къща, която се намираше на една от улиците на хълма. Стаята беше голяма, с изглед към улицата и прозорец, отрупан с растения и с бели пердета. Леглото беше с балдахин, а на пода имаше овален килим. Жената й каза, че ще й струва седем долара на седмица, но Терез й отговори, че едва ли ще остане цяла седмица и затова предпочита да й плаща ден за ден.

— Цената е пак същата — каза жената. — Вие откъде сте?

— От Ню Йорк.

— Тук ли ще живеете?

— Не. Просто чакам един познат. — Терез се усмихна. — Жена — каза тя. — Дали има свободно място в гаражите отзад. Аз съм с кола.

Жената каза, че има два свободни гаража и че цената за гаража влиза в сметката за стаята. Не беше възрастна, но беше изгърбена и изглеждаше болнава. Казваше се госпожа Елизабет Купър. Имала квартиранти от петнайсет години, каза тя, и двамата още живеели там.

Същия ден се запозна с Дъч Хубър и съпругата му. Държаха заведение близо до градската библиотека.

Той беше слабичък човечец, с малки, странни сини очи, на около петдесет години. Съпругата му Една беше пълничка, грижеше се за кухнята и говореше много по-малко от него. Дъч преди години бил работил известно време в Ню Йорк. Задаваше й разни въпроси за места, за които не беше и чувала, а тя споменаваше на свой ред за места, за които Дъч не беше чувал или вероятно забравил, и някак странно бавният провлачен разговор ги караше да се смеят. Дъч я покани да отиде с тях на рали с мотоциклети извън града в събота и тя прие.

Купи си картон и лепило и започна да работи върху първия модел, който щеше да покаже на Харкеви, когато се върнеше в Ню Йорк. Към единайсет и половина беше почти привършила и излезе да се обади на Каръл от хотела „Уоркър“.

Каръл не беше вкъщи и никой не вдигна. Терез пробва отново до към един, а след това се върна в къщата на госпожа Купър.

Терез се свърза с Каръл на следващата сутрин около десет и половина. Каръл й каза, че е обсъдила всичко с адвоката си предишния ден, но не можеха нищо да предприемат, докато не разберат следващата стъпка на Хардж. Каръл бързаше, защото имала уговорка за обед в Ню Йорк, а преди това трябвало да напише едно писмо. За първи път в живота си се вълнувала от това, което прави Хардж. Опитала се на два пъти да се свърже с него, но безуспешно. Терез се притесни най-вече от грубостта й.

— Нали не си променила решението си за нищо? — каза тя.

— Разбира се, че не съм, скъпа. Утре устройвам едно парти. Ще ми липсваш.

Терез се спъна в прага на хотелската врата на излизане. Обзе я първата вълна на самотата. Какво щеше да прави утре вечер? Да чете в библиотеката, докато затворят в девет? Наум отново прехвърли имената на хората, които Каръл й каза, че е поканила — Макси Клара Тибет; двойката, която имаше парникова къща близо до къщата на Каръл и с която Терез се беше срещала веднъж; приятелката на Каръл — Теси, с която не се познаваха; Стенли Макавей, мъжът, който я придружаваше онази вечер в китайския квартал. Не беше споменала Аби.

И Каръл забрави да й каже пак да се обади утре.

Терез продължи нататък. Спомни си сбогуването, когато Каръл й махаше от вратата на самолета на летището в Рее Монес. Каръл изглеждаше все по-малка и по-малка с увеличаване на разстоянието, а Терез стоеше зад телената ограда от другата страна на пистата. Стълбичката беше махната, но Терез знаеше, че оставаха още няколко секунди до затварянето на вратата и Каръл отново се появи и й изпрати въздушна целувка. Фактът, че се беше върнала, означаваше много.

В събота Терез отиде на ралито, като покани Дъч и Една в колата на Каръл, защото беше по-голяма. След състезанията я поканиха на вечеря, но тя отказа. Този ден не беше получила писмо от Каръл, а тя беше очаквала поне някакво съобщение. В неделя я налегна отчаяние и даже и следобедната разходка до голямата река Спокс в Дел Рапидс не промени настроението й.

В понеделник сутринта отиде в библиотеката и чете пиеси. Около два часа, когато напливът в заведението на Дъч беше поутихнал, тя влезе, пи един чай, разговаря с Дъч и междувременно пусна на автоматичния грамофон песните, които бяха слушали с Каръл. Постепенно непрекъснатите въпроси на Дъч я накараха да му каже, че Каръл живее в Ню Джърси, че тя сигурно скоро щеше да пристигне и че Каръл иска да заминат за Ню Мексико.

— Наистина ли? — каза Дъч, обръщайки се към нея, докато бършеше една чаша.

След това Терез съжали, че той сега вече знаеше името на Каръл, и се закле да не я споменава никъде и пред никого в града.

Във вторник пристигна писмото на Каръл, приличаше на кратка бележка. В него се казваше, че Фред е оптимистично настроен и че по всяка вероятност щеше да бъде един обикновен развод и ако всичко вървеше добре, щеше да може да отлети на двайсет и четвърти февруари. Терез се усмихваше, докато четеше. Искаше й се да излезе и да отпразнува добрата вест с някого, но нямаше с кого, затова не й оставаше нищо друго, освен да се поразходи, да пие едно питие в бара на хотел „Уориър“ и да си мисли за Каръл, която щеше да пристигне само след пет дни. Нямаше желание да бъде с когото и да било, освен може би с Дани или Стела Овъртън. Стела беше веселячка, но с нея не би могла да сподели нищо, засягащо Каръл. На кого всъщност изобщо можеше да каже? И все пак би било хубаво да можеше да я види сега. Мислеше да й изпрати картичка преди няколко дни, но все още не го беше направила.

Късно вечерта написа писмо до Каръл.

Новината е чудесна. Отпразнувах я с дайкири в бара на хотел „Уориър“. Не съм консервативна, но знаеш ли, когато си сам, едно питие те удря сякаш си изпил три… Харесва ми този град, защото ми напомня за теб. Знам, че ти много-много не го харесваш, но това сега не е от значение. Имам усещането, че си тук, и това ми помага да понеса по-леко факта, че не си…

Каръл й писа:

Никога не съм харесвала Флоренс. Мисля, че мога да започна с това. Предполагам, че Флоренс е намерила твоето писмо и го е продала на Хардж — и то на добра цена. Тя е казала на Хардж къде сме (или по-точно аз къде съм), за това няма съмнение. Не знам какво съм оставила в къщата или какво евентуално тя е подочула, мислех, че съм достатъчно предпазлива, но ако Хардж я е подкупил, а в това съм сигурна, Господ знае какво може да изкопае. Започнали са да ни следят още от Чикаго. Миличка, изобщо нямах представа колко са се усложнили нещата тук. За да те въведа в обстановката, мога да ти кажа, че на мен никой нищо не ми казва, нещата просто изникват изведнъж. Ако някой знае всичко, то това е Хардж. Говорих с него по телефона и той отказа да ми даде каквато и да било информация, с цел да ме тероризира, докато не се предам още преди всичко да е започнало. Явно не ме познават, нито един от тях, ако си мислят, че ще го направя. Борбата е за Ринди, разбира се, и, скъпа, със сигурност ще има борба, а това означава, че няма да мога да тръгна на двайсет и четвърти. Само това ми каза Хардж тази сутрин, после ми каза още, че е намерил писмото. Вероятно това ще бъде главният му коз (онова с диктофона е било само в Колорадо Спрингс, поне така мисля), след като имаше дързостта да ми го каже. Мога да си представя какво съдържа писмото, писано още преди да тръгнем и сигурно вътре си писала неща, които самият Хардж не би могъл да проумее. Просто ме заплашва, като мълчи, надявайки се, че аз ще отстъпя що се отнася до Ринди. Но аз няма да се предам и по всяка вероятност ще се развихри голям спор, надявам се поне да не се случи в съда. А Фред е готов на всичко. Той е чудесен и е единственият човек, който ми казва всичко в очите, но, за съжаление, той знае най-малко от всички.

Питаш ме дали ми липсваш. Чувам гласа ти, усещам ръцете ти, виждам очите ти, които гледат право в мен. Мисля си за куража ти, в който никога не съм се съмнявала, и това ми дава сили. Ще ми се обадиш ли, миличка? Не бих искала аз да ти се обаждам, защото може би твоят телефон е в коридора. Хубаво ще е да ми се обадиш в седем вечерта, а по твое време в шест, за моя сметка.

И Терез тъкмо щеше да й се обади, когато пристигна телеграма:

Не се обаждай известно време. Ще обясня по-късно.

С любов, Каръл.

Госпожа Купър я видя, докато четеше телеграмата в коридора.

— От приятелката ти ли е? — попита тя.

— Да.

— Надявам се, че не е лоша вест — госпожа Купър обичаше да си пъха носа навсякъде. Терез пък нарочно вдигна високо глава.

— Не, ще пристигне — каза Терез. — Налага й се малко да закъснее.