Патриша Хайсмит
Каръл (24)

Послеслов

Вдъхновението ми да напиша тази книга дойде в края на 1948 г., когато живеех в Ню Йорк. Току-що бях завършила книгата си „Непознати във влака“, но тя беше публикувана едва през 1949 г. Наближаваше Коледа. Бях леко потисната и разполагах с малко пари. За да изкарам някой и друг долар, започнах работа като продавачка в един универсален магазин в Манхатън. Около Коледа в магазините настъпва страхотна еуфория и тя трае цял месец. Аз работих там две седмици и половина.

Бях назначена в отдела за играчки, или по-точно на щанда за кукли. Имаше най-различни видове кукли, някои скъпи, други не толкова, с естествени коси, с изкуствени коси, но размерът и облеклото бяха от най-голямо значение. Идваха деца, някои толкова малки, че едва опираха нослета в стъклената витрина на щанда. Идваха с майките си или бащите си, или и с двамата. Удивляваха се на голямото разнообразие от съвсем нови кукли, които можеха да плачат, да отварят и затварят очи, понякога стояха изправени на крака и, разбира се, обичаха да сменят дрехите си. Истинска еуфория, а аз и още четири-пет други млади момичета, с които работехме зад дългия щанд, не сядахме да починем от осем и половина сутринта до обедната почивка, та дори и тогава. Следобедните часове протичаха по същия начин.

Една сутрин сред този хаос и пазарене дойде една руса жена с кожено палто. Тя вървеше към щанда за кукли с лека неувереност — дали да купи кукла, или нещо друго и мисля, че в едната си ръка държеше чифт ръкавици, които разсеяно удряше в дланта си. Забелязах я може би защото беше сама, или защото палтото й от норки беше рядкост, или пък защото косите й бяха руси и сякаш излъчваха светлина. Със същата тази замисленост тя купи една кукла, една от няколкото, които й бях показала, а аз написах формуляр за доставка на адрес, защото тя искаше куклата да бъде изпратена някъде в съседен щат. Това беше една съвсем нормална процедура, жената плати и си тръгна. Но се почувствах странно, бях леко замаяна, почти до припадък, а същевременно ме обзе и оживление, сякаш бях видяла някакво видение.

Както обикновено след работа се прибрах в апартамента си, където живеех сама. Тази същата вечер написах една идея, сюжет за разказ за русокосата и елегантна жена с коженото палто. Написах около осем страници ръкописно в бележника си. Това беше цялата история на „Цената на солта“ (първоначалното име на „Каръл“). Думите се нижеха под писалката ми — началото, средата, края. Отне ми само два часа, дори и по-малко.

На следващата сутрин се почувствах още по-странно, бях сигурна, че имам температура. Сигурно е било неделя, защото си спомням, че се качих на метрото рано сутринта, а по онова време хората работеха и в събота сутрин. Спомням си, че краката ми се подкосиха и едва не припаднах, така както се държах за дръжката във влака. Един приятел, с когото имах среща, имаше някакви познания по медицина и аз му се оплаках, че не се чувствам добре. Казах му, че докато се къпех сутринта в банята, забелязах обрив в коремната област. Приятелят ми огледа мястото и каза: „Варицела“. За съжаление, през детските си години не бях прекарала тази болест, въпреки че другите не ме бяха отминали. Този вид болест не е особено приятна за възрастни, тъй като температурата стига до 39–40 градуса за няколко дни, а най-лошото е, че по лицето, тялото, дори ушите и ноздрите се появяват мехури, които сърбят и се разпукват. Човек не трябва да ги разчесва, докато спи например, защото остават белези. За около месец човек се разхожда с кървящи точки по лицето, напълно забележими за околните, като че си ударен от волейболна топка или сачми от пистолет.

Трябваше да предупредя в магазина, че няма да мога да отида на работа в понеделник. Някое от ония малки сополиви дечица сигурно ми беше предало вируса, но също така и вируса да напиша книга: треската разби въображението ми. Не започнах да пиша книгата веднага, предпочитам идеите ми да отлежат няколко седмици. А пък и когато „Непознати във влака“ беше издадена и малко по-късно продадена на Алфред Хичкок, който желаеше да направи филм върху нея, моите издатели и посредникът ми ме посъветваха: „Напиши още една книга с тази тематика, за да затвърдиш репутацията си като…“. Като какво? „Непознати във влака“ беше публикувана като „Издание на Харпър — роман на съспенса“ от „Харпър и Брос“, както тогава се наричаше издателската къща и за една нощ аз се бях превърнала в автор на „съспенса“, въпреки че „Непознати“ по мое мнение не попадаше в определена категория, а беше просто роман с увлекателен сюжет. Ако трябваше да напиша книга за една лесбийска връзка, щеше ли тогава да ми бъде лепнат етикет „писателка на лесбийски романи“? Имаше такава възможност, въпреки че едва ли пак щях да бъда вдъхновена да напиша подобна книга. Затова реших да я напиша и да я издам под друго име. През 1951 г. я написах и книгата беше готова. Можех да я оставя на заден план и междувременно да напиша нещо друго, просто защото от търговска гледна точка щеше да е по-добре да напиша още една книга на съспенса.

„Харпър и Брос“ отказаха да публикуват „Цената на солта“, затова трябваше да търся друга издателска къща, за мое съжаление. Мразех да си сменям издателите. Когато през 1952 г. излезе с твърди корици, имаше някои много сериозни и порядъчни критични бележки. Но истинският успех дойде една година по-късно, с изданието с меки корици, от което се продадоха почти един милион екземпляра и със сигурност беше прочетена от много повече. Почитателските писма бяха адресирани до Креър Морган, за което се бяха погрижили издателите. Спомням си, че получавах по десет-петнайсет писма два пъти в седмицата и това продължи месеци наред. На повечето от тях отговорих, но не можах да отговоря на всички без подбран образец, което така или иначе не направих.

Моята млада героиня Терез по всяка вероятност ще заприлича на завехнала виолетка, но времената тогава бяха такива, че гей баровете бяха полулегални свърталища в Манхатън и ако човек желаеше да посети подобен бар, трябваше да слезе от метрото една спирка преди или след желаната, в противен случай щеше да бъде заподозрян в хомосексуалност.

Привлекателното в „Цената на солта“ е, че имаше щастлив край и за двете главни героини, или поне щяха да се опитат да имат някакво бъдеще заедно. В предшестващите американски книги с подобна тематика, хомосексуалните им герои — мъже или жени — трябваше скъпо да платят за своето отклонение, като си прерязваха вените, давеха се в басейни или пък ставаха хетеросексуални или пък пропаднали типове — самотни, мизерни и отбягвани — изпаднали в депресия, равняваща се на ада. Повечето от писмата, които пристигаха, съдържаха следното: „Вашата книга е единствената по рода си с щастлив край! Не всички прибягваме до самоубийства, повечето от нас живеят добре“. Други пък пишеха: „Благодаря ви, че написахте подобна история. Прилича на моя живот“. Или пък: „Аз съм на осемнайсет години и живея в малък град. Чувствам се самотна, защото не мога да разговарям с никого…“. Понякога отговарях на подобно писмо, като съветвах автора му да отиде да живее в друг по-голям град, където ще има шанс да се срещне с повече хора. Доколкото си спомням, имаше еднакъв брой писма от мъже и жени, което аз считах за добро предзнаменование и така и излезе. Писмата идваха години наред, дори и сега получавам едно или две писма в годината от някой читател. Никога след това не съм писала подобна книга. Следващата ми книга беше „Погрешният“. Не обичам да слагам етикети. Това правят американските издатели.