Патриша Хайсмит
Каръл (16)

Шестнадесета глава

Терез излезе, за да купи вестници, докато Каръл се обличаше. Качи се в асансьора и застана по средата. Почувства се някак странно, сякаш всичко се беше изместило. Разстоянията бяха променени, а равновесието — нарушено. Прекоси фоайето и отиде до етажерката с вестници в ъгъла.

— „Куриер“ и „Трибуна“ — каза тя на продавача, докато си ги взимаше, и самото произнасяне на думите, и самите заглавия на вестниците й се сториха странни.

— Осем цента — каза мъжът. Терез погледна рестото, което й беше върнал, и осъзна, че все още имаше разлика между осем и двайсет и пет цента.

Поразходи се из фоайето. Загледа се в стъклото на бръснарския салон, в който двама мъже ги бръснеха. Чернокож лъскаше обувки. Висок мъж с пура, с широкопола шапка и каубойски ботуши мина покрай нея. Тя завинаги щеше да запомни това фоайе, хората, старомодната дърворезба и регистратурата. Щеше да запомни и мъжа с тъмното палто, който я наблюдаваше през горния край на вестника си, а след това се отпусна в креслото и продължи да чете до черно — кремавия мраморен пилон.

Когато Терез отвори вратата на стаята, Каръл прелетя край нея като стрела. Известно време остана така, ръката й все още стоеше на дръжката на вратата.

Каръл, която беше в банята, я погледна, с гребен в ръка. Изгледа я от главата до петите.

— Никога не прави това на обществено място! — каза й.

Терез хвърли вестниците на леглото и се приближи към нея.

Изведнъж Каръл я сграбчи в обятията си. Известно време останаха така, като че никога нямаше да се разделят. Терез се разтрепери, а очите й се напълниха със сълзи. Беше й трудно да намери думи, хваната в прегръдката на Каръл.

— Защо чака толкова дълго? — попита Терез.

— Защото си мислех, че няма да се повтори. Защото си мислех, че няма да имам желание. Това обаче не е вярно.

Терез си спомни Аби и сякаш слаба мълния изпълнена с горчивина се приплъзна между тях. Каръл я пусна.

— Имаш и друга причина — ти беше наблизо, напомняше ми за това, аз те опознах и усещах, че няма да е трудно. Извинявай. Не беше честно.

Терез стисна зъби. Видя как Каръл се отдалечава от нея, видя как пространството между тях се разшири и си спомни първия път, когато видя Каръл. Вървеше по същия начин в магазина, походка, която Терез никога нямаше да забрави. Каръл беше обичала Аби и сега се обвиняваше за това. Терез се чудеше, дали някой ден нямаше да съжалява, че е обичала и нея. Сега разбираше защо седмиците през декември и януари бяха изпълнени с нерешителност и ярост. Но едва сега осъзнаваше, че каквото и да каже Каръл, повече не съществуваха никакви бариери. Нерешителността беше превъзмогната. След тази сутрин Аби вече не съществуваше за Каръл. И всичко случило се между тях оставаше минало.

— Така е, нали? — попита я Каръл.

— Откакто те познавам, ти ме дари с толкова щастие — каза Терез.

— Не можеш да прецениш.

— Мога. Особено тази сутрин.

Каръл не отговори. Отговорът беше в проскърцването на ключа в ключалката. Каръл заключи вратата и сега бяха сами. Терез се приближи към нея, потъвайки в обятията й.

— Обичам те — каза Терез.

Този ден, сякаш нарочно, Каръл повече не й обърна внимание. Дори в начина, по който държеше цигарата си, съществуваше някаква надменност. За малко да се забие в един бордюр. Изрече куп ругатни, и то не на майтап.

— Да пукна, ако дам и пукнат цент за паркинг, дори и пред мен да се разстила цяла прерия — каза Каръл. Когато обаче Терез усети погледа й върху себе си, видя, че тя се смее. Каръл я дразнеше, като допираше рамото си до нейното, докато стояха пред автомата за цигари, или пък когато докосваше крака й под масата. Това караше Терез да се чувства едновременно отпусната и напрегната. Сети се за хора, които беше виждала да си държат ръцете в киното. Защо сега трябваше и те да го правят. Когато обаче Терез посегна и хвана ръката на Каръл, докато избираха бонбони, Каръл измърмори:

— Недей!

Терез изпрати кутия бонбони на госпожа Робичек и друга на семейство Кели. Купи ги от един сладкарски магазин в Минеаполис. На майката на Ричард купи една голяма луксозна двуредова бонбониера с дървени стени, защото знаеше, че госпожа Семко щеше после да я използва за шивашките си принадлежности.

— Правила ли си това някога с Аби? — попита Терез рязко, когато вече бяха в колата.

Каръл разбра въпроса й, примигна и каза:

— Какви са тези въпроси от теб? Разбира се — каза тя. Разбира се. Знаеше си, Терез…

— А сега?

— О, Терез, моля те!

Терез обаче настойчиво продължи да пита.

— С нея същото ли беше, както с мен?

Каръл се усмихна.

— Не, скъпа.

— Не мислиш ли, че е много по-приятно, отколкото да спиш с мъже?

Каръл се развесели.

— Не е задължително. Това зависи от много неща. С кой друг си била, освен с Ричард?

— С никой друг.

— Е, видя ли, а защо не опиташ с други?

Терез остана безмълвна за миг, опитвайки се да не покаже шока си, барабанейки с пръсти по книгата, която лежеше на скута й.

— Исках да кажа, да опиташ някога. Още си толкова млада.

Терез не каза нищо. Не можеше да си представи, че някога щеше да изостави Каръл. Един неприятен въпрос, който й се въртеше в главата от самото начало, сега удряше по мозъка й с още по-болезнена настоятелност за отговора. Дали Каръл някога щеше да пожелае да я изостави?

— Искам да кажа, че това с кого спиш зависи най-вече от навика — продължи Каръл. — А ти си все още твърде млада да правиш такива генерални заключения. Или пък да си създаваш навици.

— Значи ти си просто един навик — каза Терез, като се усмихваше, но в тона й се долови възмущение.

— Терез, никога не си била толкова меланхолична.

— Не съм меланхолична — възрази тя, но отново усети как ледът се пропуква под краката й. Ледът — символ на несигурността. Или може би проблемът беше в това, че тя винаги искаше повече, отколкото притежава, независимо колко беше то. И изведнъж съвсем импулсивно попита: — Аби също те обича, нали?

За миг Каръл се замисли и остави вилицата на масата.

— Аби винаги ме е обичала толкова, колкото и ти.

Терез прикова поглед в нея.

— Някой ден ще ти разкажа. Но всичко е минало. Беше отдавна, преди много, много месеци — каза нежно тя, толкова нежно и тихо, че Терез се напрегна, за да я чуе.

— Само месеци ли? — попита.

— Да.

— Разкажи ми сега.

— Тук не му е нито мястото, нито времето.

— Няма подходящо време — каза Терез. — Нали ти самата го каза?

— Кога съм казвала подобно нещо и по какъв повод?

За миг и двете замълчаха, свеж полъх на вятър засили дъжда и сякаш милиони звездички забарабаниха по покрива и предното стъкло. В този момент това беше единственото, което се чуваше. Нямаше буря, сякаш някъде там, горе, тя благоразумно се въздържаше да се пребори с този друг бог, бога на дъжда. Изчакаха под един не толкова надежден заслон на хълма, встрани от пътя.

— Бих могла да ти разкажа само средата, защото това беше най-смешното и ироничното. Това се случи миналата година, когато държахме заедно мебелния магазин. Но… Всъщност не мога да продължа, преди да съм ти разказала първата част — когато бяхме деца. Семействата ни живееха в Ню Джърси, бяхме съседи и през ваканциите се виждахме. Аби винаги малко си е падала по мен, поне така мисля, дори когато бяхме само шест-седемгодишни. Когато тя беше на четиринайсет и учеше другаде, ми изпрати няколко писма. По това време вече бях чула, че има момичета, които предпочитат да бъдат с момичета. В книгите обаче пишеше, че тази склонност отминава с възрастта.

Между изреченията правеше паузи, сякаш пропускаше някои подробности.

— В едно училище ли учехте? — попита Терез.

— Не. Баща ми ме изпрати в друго училище. После, когато Аби стана на шестнайсет, замина за Европа, а когато се върна, аз не бях вкъщи. Веднъж се видяхме на едно парти, малко преди да се омъжа. Аби се беше променила, вече не беше палавото момиче, което познавах. След това Хардж и аз отидохме да живеем в друг град и дълго време не се видяхме с нея. Може би бяха минали години, много след като Ринди се роди. После тя почна от време на време да идва в конната база, където често ходехме с Хардж. На няколко пъти яздихме заедно. След това започнахме да играем тенис в съботните следобеди, когато Хардж обикновено играеше голф. На нас винаги ни беше весело заедно. Това, че Аби може би си падаше все още по мен след толкова години, изобщо не ми минаваше през ума, бяхме и двете вече пораснали, а и толкова неща се бяха случили. Имах идея да отворя магазин, защото ми се искаше да се виждаме по-рядко с Хардж. Усещах, че започваме да си омръзваме и подобно нещо щеше да помогне. Затова я попитах дали има желание да станем партньори и така отворихме магазина. За мебели. За моя изненада, след няколко седмици усетих, че се привързвам към нея — разказа тихо Каръл. — Не го разбирах и малко се страхувах, като се сетих каква беше Аби преди това, осъзнавайки, че у нея отново можеха да се пробудят подобни чувства към мен, че всъщност чувствата можеха да са взаимни. И затова се опитах да прикрия привързаността си, така че Аби да не разбере, и мисля, че успях. Но накрая — и точно тук идва смешната част — това се случи една вечер в къщата на Аби миналата зима. През тази нощ пътищата бяха заснежени и майката на Аби настоя да остана и да преспя в стаята на Аби, просто защото в стаята, в която обикновено нощувах, не бяха подменени чаршафите, а вече беше късно. Аби предложи да ги смени, но майка й настояваше на своето.

Каръл леко се усмихна и погледна Терез, но Терез усети, че дори не я вижда.

— И така, останах при Аби. Нищо нямаше да се случи, ако не беше точно тази нощ, сигурна съм. Ако не беше настоявала майката на Аби, и точно тук е ироничното, защото и самата тя не беше предполагала. Но стана и се чувствах точно както ти сега, поне така мисля, щастлива като теб.

Каръл почти измърмори последното. Тонът й не беше променен и чувствата липсваха.

Терез я гледаше втренчено, незнаеща какво точно витае из въздуха — ревност, шок или яд.

— А след това?

— След това бях сигурна, че съм влюбена в Аби. Защо да не го наречем любов, всички признаци бяха налице. Продължи обаче само два месеца. Прилича на болест, която идва и си отива — каза Каръл с вече по-различен тон. — Миличка, това няма нищо общо с теб. То е минало. Знаех, че искам да разбереш, но не виждах причина да ти го разкажа по-рано. Толкова е маловажно.

— Но ако си се чувствала по същия начин с нея…

— За два месеца? — каза Каръл. — Когато имаш съпруг и дете, нещата са по-различни.

Каръл искаше да каже по-различно от нея, тя, която нямаше никакви отговорности и задължения.

— Така ли? Значи можеш да започнеш и да спреш?

— Да. Когато нямаш друг избор — каза Каръл.

Дъждът затихна дотолкова, че вече не приличаше на дъжд, а на плътен сребрист чаршаф.

— Не ти вярвам.

— Ти не си в състояние да определиш.

— Защо си толкова цинична?

— Цинична ли?

Терез не знаеше какво да отговори. Какво значи да обичаш някого, какво изобщо беше любовта и защо имаше или нямаше край? Това бяха съществените въпроси и кой можеше да отговори на тях?

— Става късно — каза Каръл. — Какво ще кажеш да продължим и да потърсим хубав коняк някъде? Или това е щат със сух режим?

Отидоха до следващия град и откриха един празен бар в най-големия хотел. Конякът беше чудесен и си поръчаха и повторно.

— Френски коняк — каза Каръл. — Някой ден ще отидем във Франция.

Терез въртеше с пръст малкото столче на чашата. Часовникът в дъното на бара удари. Свирка на влак прозвуча в далечината. Каръл се изкашля. Най-обикновени звуци в най-необикновения момент. От онази сутрин във Ватерло всеки момент бе необикновен. Терез се беше загледала в светлата кафеникава светлина на чашата и изведнъж се изпълни със сигурност, че един ден те наистина щяха да отидат във Франция. После в блестящото кафяво слънце на чашата изплува лицето на Хардж — устата, носът и очите.

— Хардж знае за Аби, нали? — попита Терез.

— Да, той ме попита за нея преди няколко месеца и аз му казах цялата истина, от игла до конец.

— Наистина ли? — спомни си за Ричард, представи си реакцията му. — Затова ли се развеждате?

— Не. Това няма нищо общо с развода. Иронично е, нали, но му казах цялата истина, когато всичко между нас беше свършило. Един погрешен опит за откровеност, когато ние двамата нямаше вече какво да спасяваме. Вече бяхме говорили за развод. Моля те, не ми припомняй за грешките — тросна се Каръл.

— Искаш да кажеш, че той те е ревнувал, така ли?

— Да. След като реших да му кажа, излезе, че през един период от време съм държала повече на Аби, отколкото на него през целия си съвместен живот. Имаше моменти, когато пренебрегвах даже Ринди, за да бъда с Аби. Идваше ми да зарежа всичко и да тръгна с Аби.

— И да вземеш Ринди с теб?

— Не знам. Не знам дали това, че я имаше Ринди, ме спря да напусна Хардж още тогава.

— Съжаляваш ли?

Каръл бавно поклати глава.

— Не. Нямаше да продължи дълго. Както и всъщност стана. Сигурно съм имала предчувствие. С провала на брака ми се чувствах толкова слаба и уплашена — тя спря.

— Сега страх ли те е?

Каръл продължи да мълчи.

— Каръл…

— Не, не ме е страх — решително каза тя и вдигна глава.

Терез виждаше профила й в полумрака. А сега какво щеше да стане с Ринди, искаше й се да попита. Усещаше обаче, че Каръл бе на ръба на търпението и щеше да й отговори с половин уста или пък изобщо нямаше да отговори. Някой друг път, каза си Терез, не сега. Този въпрос щеше да развали всичко, дори стабилното тяло на Каръл, което сега за нея беше най-сигурното нещо в света. Терез прокара палеца си по страната й, от подмишницата до кръста.

— Спомням си, че Хардж веднъж побесня, когато му казах, че заминавам с Аби за Кънектикът. Трябваше да купим оттам някои неща за магазина. Това ми отне само два дни, а Хардж ми каза: „Зад гърба ми, така ли? Искаше ти се да избягаш?“ — с горчивина каза Каръл. В гласа й имаше по-скоро самообвинение, отколкото опит да имитира Хардж.

— Все още ли говори за това?

— Не. Има ли какво повече да се каже? Има ли нещо, с което да се гордееш?

— Срамуваш ли се от това?

— Да. И ти знаеш това, нали? — каза Каръл с равния си тон, типичен за гласа й. — В очите на хората това е мерзост.

Терез не можа дори да се усмихне. Начинът, по който Каръл каза това, я възпря.

— Ти не вярваш в това.

— Да, но хора като семейството на Хардж вярват.

— Те не са целия свят.

— Но са достатъчни. А човек живее на тази земя. Знаеш, че това няма нищо общо с решението ти кого да обичаш — тя погледна Терез и най-сетне Терез долови оживление в погледа и духа й. — Искам да кажа, че хората по тази земя имат отговорности, които може би ти нямаш. Поне засега е така. В Ню Йорк аз бях възможно най-неподходящият човек за теб, най-неподходящия човек, когото можеше да срещнеш — защото аз те завладях и сега спирам развитието ти.

— Защо тогава не спреш?…

— Ще опитам. Проблемът е в това, че ми харесва да те завладявам.

— За мен ти си най-подходящия човек, когото мога да познавам — каза Терез.

— Така ли?

Вече на улицата Терез каза:

— Предполагам, че на Хардж не би му харесал фактът, че ние с теб сме на пътешествие сега, нали?

— Той няма да разбере.

— Все още ли искаш да отидем във Вашингтон?

— Да, ако ти имаш време. Можеш ли да отсъстваш целия февруари?

Терез кимна.

— Освен ако не разбера нещо в Солт Лейк Сити. Казах на Фил да ми пише там. Но вероятността е малка — Фил дори нямаше да пише, помисли си Терез. Но ако имаше дори и малък шанс да започне работа в Ню Йорк, щеше да се върне. — Би ли отишла във Вашингтон без мен?

Каръл я погледна.

— Да ти кажа честно, не бих — каза с лека усмивка.

Когато се прибраха в хотелската стая, беше ужасно горещо и те отвориха прозорците широко. Каръл се облегна на перваза, проклинайки горещината и, за изненада на Терез, каза, че тя била като саламандър, щом можела да я понася. След това Каръл рязко попита:

— Какво толкова пишеше Ричард във вчерашното писмо?

Терез дори и не подозираше, че тя знаеше за писмото на Ричард. В писмото, което беше получила в Чикаго, обещаваше пак да й пише или в Минеаполис, или в Сиатъл.

— Нищо особено — каза Терез. — Беше много кратко, около страница. Все още настоява да му пиша. Но аз не възнамерявам да го направя.

Беше изхвърлила писмото, но добре си спомняше съдържанието му.

Не си ми писала и започвам да мисля, че ти си един невероятен конгломерат от противоречия. От една страна си чувствителна, а от друга — не си; от една страна си фантазьорка, а от друга — не си. Ако някой ден твоята своенравна приятелка те остави на сухо, обади ми се и ще дойда. Това няма да продължи дълго, Тери. Имам някаква представа за подобни неща. Срещнах Дани. Искаше да знае дали си се обаждала, с какво се занимаваш. Щеше ли да ти се хареса, ако му бях казал истината? За твое добро не му казах нищо, защото съм сигурен, че един ден ще се срамуваш от самата себе си. Аз все още те обичам, признавам си го. Бих ти помогнал, бих ти показал Америка — само ако ми пишеш, ако ми кажеш, че искаш.

Писмото я обиди и Терез го разкъса на парчета. Седеше на леглото, обгърнала коленете си с ръце, и здраво стискаше китките си изпод ръкавите на халата. Каръл беше изключила парното и сега в стаята беше студено. Ветровете на Минесота нахлуваха вътре в стаята, грабваха дима от цигарата на Каръл и го унищожаваха. Терез наблюдаваше как Каръл си мие спокойно зъбите в банята.

— Наистина ли няма да му пишеш? Това ли е окончателното ти решение? — попита Каръл.

— Да.

Терез видя как Каръл изтръска водата от четката си, отдръпна се от мивката и избърса лицето си. Пред тази гледка всичко свързано с Ричард просто нямаше значение.

— Хайде да не говорим повече за това — каза Каръл.

И тя знаеше, че Каръл нямаше да повдигне отново въпроса. Знаеше, че до този момент тя се беше опитвала да я върне отново при него. Сега, когато Каръл се обърна, приближи се до нея, сърцето й заби лудо.

Продължиха на запад, през градовете Слипи Ай, Трейси и Пайпстоун, а понякога поемаха по заобиколни пътища, просто ей така — от каприз. Западът се простираше пред тях като вълшебен килим, изпъстрен със спретнати фермички, обори и силози, които се виждаха отдалече. Спряха при една фермерска къща, за да питат дали биха им продали малко бензин, с който да се доберат до следващата бензиностанция. Къщата ухаеше на прясно сирене. Стъпките им кънтяха самотно по солидното кафяво дюшеме и Терез бе обладана от пламенен изблик на патриотизъм. Америка! На стената висеше картина, на която беше изрисуван петел, картина от разноцветни петна на черен фон, достойна за музей. Фермерът ги предупреди, че пътят на запад бил заледен, и те поеха по другата магистрала на юг.

Тази нощ попаднаха на цирк, изграден до железопътната линия в едно градче с името Сиукс Фолс. Изпълнителите бяха аматьори. Един от акробатите ги покани в палатката на изпълнителите след шоуто и когато Каръл се възхити от рекламните им плакати, той настоя да си вземе колкото иска. Някои изпрати на Аби, а останалите на Ринди, заедно с един зелен хамелеон, сложен в картонена кутия. Това беше незабравима нощ за Терез и, за разлика от повечето подобни нощи, се запечата в съзнанието й още преди да беше свършила. Изпълнена беше с толкова много неща — пакет с пуканки, от който ядоха заедно, циркът, целувката на Каръл в палатката на артистите. И онова особено обаяние на Каръл; въпреки че приемаше тези хубави мигове прекарани заедно като нещо естествено, правеше така, че целият свят да се върти около тях, всичко вървеше толкова гладко, без разочарования и заяждания, точно така, както биха желали да бъде.

Терез си тръгна от цирка с наведена глава, потънала в размисли.

— Чудя се дали ще имам желание отново да творя — каза тя.

— Какво те накара да помислиш това?

— Искам да кажа, че едва ли бих искала да правя нещо друго, освен това. Толкова съм щастлива.

Каръл взе ръката й и я стисна. Натисна с палеца си толкова силно, че Терез изпищя. Каръл погледна табелата на пътя и каза:

— Номер пет и Небраска. Мисля да тръгнем насам.

— Какво ще стане, като се върнем в Ню Йорк? Не би могло да бъде същото, нали?

— Защо не — каза Каръл. — Докато не ти омръзна.

Терез се засмя. Вятърът развя шалчето на Каръл.

— Може би няма да живеем заедно, но другото няма да се промени.

Терез знаеше, че не биха могли да живеят заедно, след като Ринди щеше да е там. Но можеше поне да си помечтае. Беше повече от достатъчно това, че Каръл й обеща всичко да си остане същото.

Близо до границата между Небраска и Уайоминг спряха да вечерят в един крайпътен ресторант, приличащ на индианска колиба, построен сред вечнозелена гора. Те бяха почти единствените посетители в голямата зала и избраха маса близо до камината. Разгърнаха картата и решиха направо да тръгнат за Солт Лейк Сити. Там щели да останат няколко дни, каза Каръл, защото мястото било интересно и се чувствала уморена от шофирането.

— Лъск — каза Терез като гледаше картата. — Името на това градче звучи много секси.

Каръл отметна глава назад и се изсмя.

— Къде е?

— По пътя.

Каръл вдигна чашата с вино и попита:

— За какво да пием?

— За нас.

Приличаше на онази сутрин във Ватерло, помисли си Терез. Мигове толкова изящни и безпогрешни, че изглеждаха даже нереални, но те бяха истински, а не просто театрален реквизит — чашите им на камината, редицата от трофеи над главите им, запалката на Каръл, самият огън. Но на моменти тя се чувстваше като актьор и само от време на време се сещаше коя е всъщност. Оставаше изненадана, сякаш през последните няколко дни беше играла ролята на друг, някой безпределно и неизмерно щастлив. Погледна нагоре към боровите клонки, закрепени на масата до стената, които безмълвно разговаряха, видя и мъжа, който седеше сам на масата и пушеше бавно. Спомни си мъжа с вестника в хотела във Ватерло. И той имаше същия безизразен поглед и дълги бръчки около устните си. Или може би съзнанието й сега беше същото като тогава.

Прекараха нощта в Лъск, деветдесет мили по-нататък.