Патриша Хайсмит
Каръл (12)

Дванадесета глава

Януари.

Той беше толкова много неща. Беше например като здрава врата. Януарският студ беше запечатал града като в сива капсула. Януари беше мигове, но януари беше и година. Януари беше изпълнен с моментни неща, които замрази завинаги в паметта си: жената, която видя да се вглежда тревожно в имената, изписани в тъмния вход, с помощта на светлинката от клечка кибрит, мъжът, който надраска нещо на лист хартия и го подаде на приятеля си, преди да се разделят на тротоара, мъжът, който тичаше след автобуса цяла пряка и го хвана. Всяко човешко действие носеше в себе си магия. Януари беше месец с две лица, звънък като камбанки на шут, пропукващ се като снежна покривка, чист като всяко начало, зловещ като старец, тайнствено познат и все пак чужд, като дума, която може да бъде дефинирана, но не съвсем.

Млад мъж на име Ред Малоун и плешив дърводелец работиха заедно с нея по декорите за „Малък дъжд“. Господин Донахю беше много доволен. Беше поканил някой си господин Балтин да отиде и види работата й. Господин Балтин беше завършил руска академия и беше правил декорите за няколко театри в Ню Йорк. Терез никога не беше чувала за него. Опита се да накара господин Донахю да я свърже с Мирон Бланчард или Игор Харкеви, но господин Донахю беше доста уклончив. Явно не може, предполагаше Терез.

Господин Балтин дойде един следобед, висок, приведен мъж с черна шапка и пооръфано палто. Внимателно огледа нещата, които показа. Беше взела със себе си само три-четири модела, най-добрите. Господин Балтин й каза за някаква пиеса, която щяла да започне да се репетира след около шест седмици. Каза, че би се радвал да я препоръча като асистент, и Терез беше доволна, защото това се връзваше с плановете й да отсъства от града за известно време. Всичко вървеше добре през последните няколко дни. Господин Андронич беше й обещал работа във Филаделфия за две седмици в средата на февруари, което точно съвпадаше с края на пътуването на Каръл. Терез записа името и адреса на човека, с когото трябваше да се свърже от името на господин Балтин.

— Той търси такъв човек, така че обади му се — каза мъжът. — Това е работа за помощник, но неговият бивш помощник, който беше и мой ученик, сега работи с Харкеви.

— А дали ще ви е възможно, или може би на него, да ме свърже с Харкеви?

— Това е най-лесното. Трябва просто да се обадиш в студията на Харкеви и да говориш с Чарлс. Чарлс Уинант. Кажи му, че си говорила с мен. Обади му се в петък. В петък към три следобед.

— Добре. Благодаря ви — до петък имаше цяла седмица. Беше чула, че човек лесно може да се свърже с Харкеви, но той имаше репутация на човек, който никога не прави уговорки, а ако направи, не ги спазва, защото бе един много зает човек.

— И не забравяй да се обадиш на Кетеринг — каза господин Балтин на тръгване. Терез погледна името, което й беше дал: Адолф Кетеринг. Театрални инвестиции, следваше домашен адрес.

— Ще му се обадя в понеделник сутринта. Много ви благодаря.

Денят беше събота и тя трябваше да се срещне с Ричард в „Палермо“ след работа. Оставаха единайсет дена до датата, на която Каръл и тя щяха да отпътуват. Видя Фил и Ричард прави на бара.

— Как е театърът? — попита я Фил, като й предложи стол да седне. — И в събота ли работите?

— Актьорите почиват. Само моят отдел — каза тя.

— Кога е първото представление?

— На двайсет и първи.

— Погледни — каза Ричард. Посочи й петно от тъмнозелена боя на полата.

— Знам. От няколко дни е.

— Какво ще пиеш? — попита я Фил.

— Не знам. Може би бира, благодаря — Ричард се беше обърнал с гръб към Фил, който беше от другата му страна, и тя долови, че нещо между тях не е наред. — Днес рисува ли? — попита тя Ричард.

Той се мусеше.

— Трябваше да заместя един от шофьорите, защото се разболял. По средата на Лонг Айлънд ми свърши бензинът.

— Това е ужасно. Може би утре ще предпочетеш да рисуваш. — Бяха говорили да се поразходят. Каръл обаче щеше да бъде в града и беше обещала да й се обади.

— Бих рисувал, ако ти ми позираш — каза Ричард. Терез се притесни и не реагира веднага.

— Напоследък не ми се позира.

— Добре. Това е без значение — усмихна се той. — Но как изобщо ще мога някога да те нарисувам, ако ти не искаш да ми позираш?

— Защо не рисуваш навън?

Фил хвана дъното на чашата й:

— Не пий това. Вземи си нещо друго. Аз ще го допия.

— Добре. Уиски с вода.

Фил сега стоеше от другата й страна. Изглеждаше весел, но под очите му се забелязваха тъмни сенки. Миналата седмица бе изпаднал в мрачно настроение и беше написал пиеса. Прочете няколко сцени на глас по време на партито на Нова година. Фил каза, че е продължение на „Метаморфоза“ на Кафка. Сутринта на първи януари беше направила на чернова скица за декор и я беше показала на Фил. Изведнъж се досети, че явно това беше проблемът между него и Ричард.

— Тери, иска ми се да снимаме модела за декор, който ми показа, за да го прикрепя към пиесата — Фил избута уискито с вода към нея и се облегна на бара съвсем близо до нея.

— Защо не. Наистина ли ще се опиташ да я поставиш на сцена?

— Защо пък не? — тъмните очи на Фил бяха предизвикателни и усмивката му не прикриваше това. Щракна с пръсти, за да привлече вниманието на сервитьора.

— Сметката.

— Аз ще платя — каза Ричард.

— Не, няма. Аз плащам — Фил държеше в ръка стария си, избелял портфейл.

Пиесата му никога нямаше да бъде поставена на сцена, помисли си Терез, може би дори няма да я довърши, защото на настроенията на Фил не можеше да се вярва.

— Аз ще тръгвам — каза Фил. — Намини скоро, Тери. Чао, Рич.

Видя го да изкачва стълбите отпред, в по-окаян вид отпреди, с отворени обувки и овехтяло палто с поло яка, но в небрежността му прозираше привлекателно безразличие. Като човек, който разхожда вкъщи любимия си стар халат, помисли си Терез. Помаха му през прозореца.

— Чух, че си занесла сандвичи и бира на Фил на първи януари — каза Ричард.

— Да. Обади ми се и каза, че е махмурлия.

— Защо не ми каза?

— Забравих, предполагам. Не беше нищо важно.

— Нищо важно. Ако ти… — скованата ръка на Ричард направи бавен и отчаян жест.

— Ако ти прекараш половин ден в апартамента на момче, след като му занесеш сандвичи и бира? Не ти ли дойде наум, че и аз може би искам сандвичи?

— Ако искаше, можеше да се обърнеш към толкова много хора, които с удоволствие биха ти ги дали. Изядохме и изпихме всичко в апартамента на Фил, забрави ли?

Ричард кимна с дългата си глава, все още усмихвайки се недоволно.

— Сами ли бяхте? Само ти и той?

— Ричард… — Сега се сети. Беше толкова несъществено. Дани не се върна от Кънектикът на първи. Беше прекарал новогодишната нощ в къщата на един от професорите си. Надяваше се Дани да се прибере вкъщи на първи следобед, но Ричард едва ли би могъл да предположи, че Дани й харесваше много повече от Фил.

— Ако друго момиче направеше подобно нещо, щях да си помисля лоши работи и сигурно щях да съм прав — продължи Ричард.

— Мисля, че ставаш глупав.

— Мисля, че ти ставаш наивна — Ричард я гледаше сериозно, с явно недоволство и Терез си помисли, че едва ли това е единственото нещо, което будеше у него недоволство. Недоволстваше от факта, че тя не беше и никога не можеше да бъде това, което той искаше, момиче, което страстно го обича и би пребродило Европа с него. Момиче с нейната външност и амбиции, но момиче, което го обожава.

— Ти не си от типа момичета, по които си пада Фил, знаеш ли? — каза той.

— Кой ти каза, че съм? Фил ли?

— Тоя подлец, тоя недопечен дилетант — измърмори Ричард. — И имаше наглостта тая вечер да ми се фука и да ми разправя, че ти и пет пари не даваш за мен.

— Нямал е право да казва това. Не те обсъждам пред него.

— Чудесен отговор. Значи ако ме обсъждаш, той щеше да знае, че не ти пука за мен, така ли? — тихо каза Ричард, но гласът му трепереше от гняв.

— Защо изведнъж Фил се е настроил така към теб? — попита тя.

— Не това е важното.

— А кое е важното? — ядоса се тя.

— Тери, хайде да спрем.

— Ти не знаеш кое всъщност е важното — каза Терез, но видя как Ричард й обръща гръб, сякаш физически се сгърчи от думите й. Почувства внезапно съжаление към него. Не сегашният момент, не отминалата седмица го тревожеха, а цялата безполезност на чувствата й към нея от миналото и за бъдещето.

Ричард захвърли цигарата си в пепелника на бара.

— Какво искаш да правим тази вечер? — попита я той. Кажи му за пътуването с Каръл, помисли си. Вече два пъти искаше да му каже и все отлагаше.

— Искаш ли да правим нещо? — наблегна на последната дума.

— Разбира се — каза отчаяно той. — Какво ще кажеш първо да вечеряме и после да се обадим на Сем и Джоан? Може да отидем до тях.

— Добре. — Идеята изобщо не й се хареса. Двама от най-досадните хора, които познаваше — продавач на обувки и секретарка. Имаха щастлив брак и живееха на Двайсета улица на запад. Знаеше, че Ричард иска да й покаже техния идеален съвместен живот и да й напомни, че и те можеха да живеят по същия начин някой ден. Мразеше това и всеки път би протестирала, но съчувствието, което изпитваше към Ричард, все още не я беше напуснало и влечеше след себе си неопределено пробуждане на вина и необходимост да я изкупи. Внезапно се сети за един пикник миналото лято, малко встрани от шосето до Таритаун; спомни си как Ричард се беше излегнал на тревата и бавно отваряше бутилката с вино с джобното си ножче, докато разговаряха. Помнеше обаче момента на удовлетворение, съзнанието, че ги свързваше нещо истинско и чудесно този ден и сега се замисли къде изчезна това, на какво беше базирано. Сега дори дългото му плоско тяло сякаш я притискаше с тежестта си. Тя се опита да потисне негодуванието си, но то продължаваше да се разраства в нея като някакво вещество. Погледна двамата набити мъже, италиански работници, които стояха на бара, после двете момичета в края, които беше забелязала и преди, сега те си тръгнаха и тя видя, че бяха с панталони. Едната беше късо подстригана като момче. Терез отмести погледа си, не желаейки те да забележат, че ги гледа.

— Искаш ли да хапнем тук? Гладна ли си? — попита Ричард.

— Не. Хайде да отидем другаде.

Излязоха и тръгнаха на север, общо взето в посоката, в която живееха Сем и Джоан.

Терез повтаряше наум първите думи, докато загубиха смисъла си.

— Помниш ли госпожа Еърд, жената, с която се запозна в моя апартамент?

— Разбира се.

— Тя ме покани да замина с нея на едно пътуване, пътуване на запад с кола за няколко седмици. Много ми се иска да отида.

— На запад ли? Калифорния? — попита Ричард изненадан.

— Защо?

— Защо „защо“?

— Ами, ти познаваш ли я добре?

— Виждали сме се няколко пъти.

— Не си ми казвала — Ричард крачеше, размахвайки ръце, и я гледаше. — Само двете ли?

— Да.

— Кога ще тръгвате?

— Около осемнайсети.

— Този месец? Значи няма да видиш постановката, над която работиш.

Тя поклати глава.

— Няма да изпусна много.

— Значи всичко е решено?

— Да.

За момент нищо не каза:

— Какъв човек е тя? Нали не пие или нещо подобно?

— Не — Терез се усмихна. — Има ли вид на човек, който пие?

— Не. Даже мисля, че тя всъщност изглежда много добре. Само че всичко е ужасно изненадващо за мен.

— Защо?

— Ти толкова рядко решаваш да предприемеш нещо. Сигурно ще промениш намерението си.

— Едва ли.

— Може би някой път трябва пак да се срещнем — тримата. Защо не го организираш?

— Каза, че утре ще бъде в града. Не знам с колко време разполага и дали изобщо ще се обади.

Ричард мълчеше и Терез нищо не каза. Тази вечер не споменаха повече Каръл.

Ричард прекара неделната сутрин в рисуване и отиде при Терез към два. Той беше там, когато малко по-късно Каръл се обади. Терез й каза, че Ричард е при нея. „Доведи го и него!“ Каръл каза, че е близо до Плаца и можеха да се срещнат там в „Пам рум“.

Половин час по-късно Терез видя, че Каръл ги гледа от една маса в центъра на помещението, и това й подейства като първия път, като ехо от страхотен сблъсък. Терез бе разтърсена от емоции, когато я видя. Каръл носеше същия черен костюм със златисто зеленикавото шалче както в деня, когато за първи път обядваха заедно. Сега обаче Каръл обръщаше повече внимание на Ричард, отколкото на нея.

Разговаряха за несъществени неща и Терез, която беше забелязала спокойния поглед на Каръл и съвсем обичайното изражение на лицето на Ричард, се почувства разочарована. Ричард се беше престарал при първите разменени поздравления, но Терез реши, че го е направил не толкова от някаква любезност, а защото нямаше какво друго да прави. Видя как Ричард беше съсредоточил погледа си върху ръцете на Каръл, видя как забеляза пръстена й със зеления сапфир и брачната халка на другата ръка. Ричард едва ли би твърдял, че това са ръце, които не познават работа, въпреки дългия маникюр. Ръцете на Каръл бяха силни и не правеха излишни движения. Гласът й се издигна над монотонното бърборене около тях. Разговаряха за дреболии с Ричард и веднъж тя се изсмя. Каръл я погледна:

— Каза ли на Ричард, че може би ще заминем? — попита тя.

— Да. Снощи.

— На запад ли? — попита Ричард.

— Искам да отида на северозапад. Зависи от пътищата.

Терез бе обладана от безпокойство. Защо изобщо седяха тук и обсъждаха това? Сега разговаряха за температури и за щата Вашингтон.

— Аз съм от щата Вашингтон — каза Каръл. — На практика.

След малко Каръл попита дали искат да се поразходят в парка. Ричард плати за бирата и кафето, като измъкна една банкнота от бъркотията в джоба си. Колко безразличен беше всъщност към Каръл, помисли си Терез. Имаше чувството, че той не я вижда, както не виждаше хора, който тя му показваше по разни сборища. Сега гледаше надолу към масата, тънките му устни се разшириха в лека усмивка, когато се изправи и бързо прокара ръка през косата си.

Вървяха бавно от входа на парка на Петдесет и девета улица към зоопарка. Преминаха под първото мостче по пътечката, която правеше завой, откъдето започваше същинския парк. Въздухът беше студен, без полъх на вятър. Времето беше леко заоблачено. Терез долови неподвижността на всичко, безжизнена неподвижност, която присъстваше дори и в техните бавно движещи се тела.

— Да потърся ли фъстъци? — попита Ричард.

Каръл се беше навела на пътечката и подаваше нещо на една катеричка.

— Имам нещо за теб — каза тя с нежен глас и в първия момент катеричката се стресна, но после приближи и нервно хвана пръстите й, захапа нещо със зъби и избяга. Каръл се изправи, усмихвайки се:

— Беше ми останало в джоба от сутринта.

— Там, където живееш, храниш ли катерички? — попита Ричард.

— Катерички, да — отговори Каръл. Говореха за тъпи неща, помисли си Терез.

После седнаха на една пейка и запалиха по цигара. Терез наблюдаваше мъничкото слънце, което едва разпръскваше оранжева светлина върху оголените вейки на дървото до тях и й се прииска вече да е вечер и да е сама с Каръл. Отново тръгнаха. Ако Каръл сега кажеше, че трябва да се прибира, Терез сигурно щеше да направи нещо непредвидено и опасно. Например да скочи от моста на Петдесет и девета улица. Или пък да се нагълта с хапчетата, които Ричард й беше дал миналата седмица.

— Искате ли да пием чай? — попита Каръл, когато отново стигнаха до зоопарка. — Какво ще кажете да отидем в онова руско заведение при „Карнеги Хол“?

— „Рампълмейър“ е съвсем близо — каза Ричард. — Искате ли да отидем в „Рампълмейър“?

Терез въздъхна. Каръл сякаш се колебаеше. Но все пак отидоха там. Терез беше ходила веднъж с Анджело, сега се сети. Не й харесваше мястото. Ярките светлини вътре я караха да се чувства гола и й беше неприятно да не знае дали вижда човека, или просто неговото отражение в огледалото.

— Не, благодаря — каза Каръл, поклащайки глава на предложението да си вземе от тестените изделия, които сервитьорката държеше на табла.

Ричард обаче си взе две пастички, а Терез отказа.

— Важно ли е? — попита го тя, а Ричард й намигна. Забеляза, че ноктите му пак бяха мръсни.

Ричард попита Каръл каква кола има и започнаха да обсъждат качествата на различни марки коли. Терез видя как Каръл огледа масите наоколо. И на нея не й харесва тук, помисли си. Терез зяпна някакъв мъж в огледалото, точно зад Каръл. Мъжът беше с гръб към Терез и тя го видя как се накланя напред и оживено разговаря с някаква жена на средна възраст, като правеше резки жестове с лявата си ръка, за да подсили ефекта на думите си. Тя отмести погледа си към жената, с която той разговаряше, после отново погледна него, като се чудеше дали наистина го познава, или това просто е илюзия на огледалото. Постепенно обаче крехкият спомен изплува на повърхността като сапунен мехур и се спука. Това беше Хардж!

Терез погледна Каръл. Дори и Терез да го беше видяла, Каръл нямаше да знае, че той е в отражението на огледалото зад нея. Малко по-късно погледна над рамото й и видя Хардж в профил, точно така, както си го спомняше от къщата — къс, висок нос, пълно провиснало лице, оредяваща руса коса. Каръл сигурно го е видяла, та той беше само през три маси от лявата й страна.

Каръл погледна Ричард, после Терез.

— Да — каза тя с лека усмивка и после отново се обърна към Ричард, за да продължат разговора си. Маниерът й с нищо не се промени, беше същият като преди. Терез погледна жената, която беше с Хардж. Не беше млада, нито пък привлекателна. Сигурно му е роднина.

Тогава Терез видя как Каръл загаси дългата си цигара. Ричард беше спрял да говори. Готвеха се да тръгват. Терез гледаше Хардж в момента, в който той видя Каръл. Когато я видя, присви очи сякаш не вярваше, че това е тя, после каза нещо на жената, с която беше, стана и се запъти към Каръл.

— Каръл — каза Хардж.

— Здравей, Хардж — Каръл се обърна към Терез и Ричард. — Извинете ме за малко.

От вратата, където чакаха с Ричард, Терез гледаше да не изпусне нещо. Искаше да проникне отвъд гордостта и агресивността, в неспокойната, наведена напред фигура на Хардж, който всъщност едва достигаше до шапката на Каръл, искаше да проникне отвъд мълчаливите кимвания на Каръл, да предположи не какво си говорят сега, а това, което си бяха казали преди пет години, три години, онзи ден, отразен на снимката с лодката. Каръл го беше обичала и това оставаше факт.

— Сега вече ще можем ли да останем сами, Тери? — попита я Ричард.

Терез видя как Каръл кимва за довиждане към жената, която беше с Хардж на масата, и после тръгна. Хардж спря погледа си върху нея и Ричард, като явно не я позна, после се върна на масата.

— Съжалявам — каза тя, когато доближи.

На тротоара Терез издърпа Ричард настрани и каза:

— Лека нощ, Ричард. Каръл иска заедно да посетим някаква нейна приятелка.

— Така ли? — намръщи се Ричард. — Имам билети за концерт за тази вечер.

Терез се сети:

— Концерта на Алекс? Бях забравила. Съжалявам.

Ричард каза натъжен:

— Не е нещо важно.

Не беше важно. Приятелят на Ричард, Алекс, акомпанираше в концерт за цигулка и беше дал билети на Ричард преди няколко седмици.

— Предпочиташ да си с нея, вместо с мен, нали? — попита той. Терез видя, че Каръл се оглежда за такси. След малко Каръл щеше да ги остави и двамата.

— Можеше да ми кажеш за концерта тази сутрин, да ми напомниш поне.

— Това съпругът й ли беше? — Ричард присви очи намръщен. — Така ли е, Тери?

— Така ли е какво? — попита тя. — Не познавам съпруга й.

Ричард изчака малко, после лицето му се отпусна и намръщената физиономия изчезна. Усмихна се, сякаш признаваше, че не е прав.

— Извинявай, просто бях сигурен, че тази вечер ще бъдем заедно. — Тръгна към Каръл.

— Лека нощ — каза той. Каръл го попита:

— Към центъра ли си? Ще те хвърлим с такси.

— Не, благодаря, ще походя.

— Мислех, че имате уговорка за тази вечер — каза Каръл на Терез.

Терез видя, че Ричард все още не си е тръгнал, и се доближи до Каръл, така че той да не чуе:

— Не беше важно. Предпочитам да съм с теб.

Едно такси спря точно до Каръл и тя хвана дръжката на вратата.

— И нашата уговорка не е важна, така че защо не останеш с Ричард тази вечер?

Терез погледна Ричард и разбра, че той беше чул.

— Чао, Терез — каза Каръл.

— Лека нощ — извика Ричард.

— Лека нощ — каза Терез и видя как Каръл, вече седнала в таксито, затвори вратата.

— Е, и какво? — каза Ричард.

Терез се обърна към него. Тя нямаше да отиде на концерта и нямаше да направи нищо опасно, нищо по-опасно от това бързо да се прибере вкъщи и да поработи върху декорите, които искаше да свърши преди вторник, за да може да ги покаже на Харкеви. Можеше да си представи цялата вечер, почти мрачна и почти фатална. Това й отне само секунда, докато Ричард се приближи към нея.

— Не съм променила решението си за концерта. Не ми се ходи — каза тя.

За нейна изненада, Ричард отстъпи крачка назад и ядосано каза:

— Недей тогава! — И тръгна.

Вървеше на запад по Петдесет и девета улица с отпусната и накривена походка, която избутваше дясното му рамо по-напред от лявото, ръцете му се размахваха неприлично от двете страни и тя само по походката можеше да разбере, че е ядосан. Изчезна от погледа й за нула време. Отхвърлянето на предложението за Кетеринг миналия понеделник проблесна през съзнанието й. Взираше се в тъмнината, която беше погълнала Ричард. Не се чувстваше виновна за тази вечер. Беше нещо друго. Тя му завиждаше. Завиждаше му за вярата, за това че за него винаги би се намерило някое друго местенце, друг дом, работа, някоя друга жена. Завиждаше му за отношението. Почти мразеше факта, че го има.