Патриша Хайсмит
Каръл (17)

Седемнадесета глава

— Госпожа Х. Ф. Еърд? — Мъжът на регистрацията погледна Каръл, след като попълни адресните карти. — Вие ли сте госпожа Еърд?

— Да.

— Има съобщение за вас — той се обърна и взе нещо от клетката за ключовете. — Телеграма.

— Благодаря ви — Каръл погледна към Терез и преди да я отвори, леко вдигна вежди. Прочете я, ядоса се и попита мъжа:

— Къде е хотел „Белведере“?

Администраторът ги упъти.

— Трябва да отида да взема още една телеграма — каза Каръл на Терез. — Искаш ли да ме изчакаш тук?

— От кой е?

— От Аби.

— Добре. Нещо лошо ли пише?

Яростта беше все още в погледа й.

— Трябва първо да видя телеграмата. В тази пише единствено, че за мен има телеграма в хотел „Белведере“.

— Да кажа ли да качват багажа?

— Изчакай, докато се върна. Колата вече е паркирана.

— Мога ли да дойда с теб?

— Ако искаш. Хайде да вървим пеша. Само на няколко преки оттук е.

Каръл крачеше бързо. Студът беше остър. Терез се огледа наоколо. Градът изглеждаше равен и добре подреден и тя си спомни, че Каръл й беше казала, че това е най-чистият град в Щатите. Когато стигнаха до хотел „Белведере“, Каръл изведнъж се обърна и каза:

— На Аби сигурно й е хрумнало да прелети и да ни навести.

В хотела тя директно се отправи към рецепцията, а Терез си купи вестник. Когато отиде при Каръл, тя вече бе прочела телеграмата. Беше втрещена. На Терез й мина през ума, че може би Аби е мъртва, а това второ съобщение е от родителите на Аби.

— Какво се е случило? — попита Терез.

— Нищо. Всъщност още не знам — Каръл се огледа наоколо и плесна телеграмата по ръката си. — Трябва да се обадя по телефона. Може би ще ми отнеме няколко минути. — Погледна часовника си.

Беше два без петнайсет. Администраторът й каза, че може да я свърже с Ню Джърси след около двайсетина минути. Междувременно Каръл искаше да пийне нещо. Намериха барче в хотела.

— Какво е станало? Да не би Аби да е болна?

Каръл се усмихна.

— Не, ще ти кажа по-късно.

— Да не би да е Ринди?

— Не! — Каръл допи коняка си.

Терез вървеше напред-назад из фоайето на хотела, докато Каръл разговаряше в телефонната кабина. Видя я да кимва с глава няколко пъти, видя, че й прави знак да й занесе запалка, но докато Терез отиде до нея, Каръл вече беше намерила своята и й махна с ръка да се отдалечи. Продължи да говори още три-четири минути, след това излезе и плати сметката.

— Кажи ми, какво се е случило?

За миг Каръл се загледа към входната врата на хотела.

— Сега отиваме в хотел „Темпъл Скуеър“ — каза тя.

Оттам взеха друга телеграма. Каръл я отвори, хвърли един поглед и след това на излизане я скъса на парчета.

— Мисля да не оставаме тук тази нощ — каза. — Хайде да се върнем при колата.

Върнаха се в хотела, откъдето бяха взели първата телеграма. Терез не пророни нито дума, но усещаше, че това, което се е случило, щеше да накара Каръл да се върнат веднага обратно на изток. Каръл каза на администратора да анулира резервацията им.

— Бих искала да оставя адрес, на който да ми бъде препратена пощата — каза тя. — Запишете: „Браун Палас“ в Денвър.

— Готово.

— Много ви благодаря. Този адрес ще важи поне до следващата седмица.

Когато бяха в колата, Каръл я попита:

— Кой е следващият град на запад?

— На запад ли? — Терез погледна картата. — Уендовър. Ето тук. На разстояние от сто трийсет и седем мили.

— О, Господи! — изведнъж каза Каръл. Спря колата, взе картата и я погледна.

— Какво ще кажеш за Денвър? — попита Терез.

— Не искам да ходя в Денвър — Каръл сгъна картата и отново запали колата. — Всъщност защо пък да не идем? Скъпа, моля те, запали ми цигара. И гледай за удобно място да спрем и да похапнем.

Все още не бяха обядвали, а вече беше три. Миналата нощ бяха говорили за тази отсечка, правия път на запад от Солт Лейк Сити през Грейт Солт Лейк Дезърт. Имаха предостатъчно бензин. Терез забеляза, че районът не беше чак толкова пуст, но Каръл беше уморена. От време на време натискаше педала на газта чак до пода и го задържаше в това положение няколко минути. Терез я гледаше с разбиране. Усещаше, че бягат от нещо.

— Следва ли ни някой? — попита Каръл.

— Не! — На седалката между тях Терез видя част от телеграмата, която стърчеше от чантата на Каръл. „Разбери това. Джакопо.“ Това беше единственото, което можеше да разчете. Сети се, че Джакопо беше името на маймунката отзад в колата.

Стигнаха до едно крайпътно кафене, което стоеше самотно насред равнинната местност. Сигурно бяха първите посетители от няколко дни насам. Каръл я гледаше през масата с бяла покривка, после се отпусна на стола. Преди да може да каже нещо, един мъж с бяла престилка излезе от кухнята, която беше някъде отзад, и им съобщи, че нямат нищо друго, освен яйца и шунка. Поръчаха си по една порция и кафе. След това Каръл си запали цигара и се облегна на масата.

— Имаш ли представа какъв цирк се разиграва? — каза тя. — Хардж е наел детектив, който ни преследва от Чикаго.

— Детектив ли? Защо?

— Не можеш ли да се сетиш? — прошепна Каръл.

Терез прехапа езика си. Да, трябваше да се сети. Хардж беше разбрал, че са заедно.

— Аби ли ти каза?

— Аби е разбрала — Каръл прокара пръст по цигарата си и огънчето я опари. Когато извади цигарата от устата си, устните й кървяха.

Терез се огледа. Заведението беше празно.

— Преследва ни, така ли? — попита тя.

— Сега сигурно е в Солт Лейк Сити и проверява всички хотели. Мръсна професия, скъпа. О, съжалявам, съжалявам. — Каръл отново се отпусна на стола. — Може би ще е най-добре да те кача на влака и да те изпратя вкъщи.

— Добре, ако мислиш, че така ще е най-добре.

— Не бива да те забърквам в това. Нека ме преследват и до Аляска, ако искат. Не знам какво са разбрали до този момент, но мисля, че не е много.

Терез седеше напрегната на ръба на стола си.

— Какво прави той. Бележки ли си води за нас?

Човекът се връщаше пак, този път им носеше чаши с вода.

Каръл кимна.

— Има и друг начин, с диктофон — каза тя, когато сервитьорът се отдалечи. — Но не смятам, че са стигнали чак дотам. Не вярвам Хардж да направи подобно нещо. — Ъгълчетата на устните й потрепваха. Втренчи поглед в бялата износена покривка. — Мисля си дали са успели да сложат диктофон в Чикаго. Там беше единственото място, на което се задържахме повече от десет часа. Бих се радвала, ако са успели. Толкова е иронично. Спомняш ли си Чикаго?

— Разбира се. — Опитваше се да запази тона си спокоен, но всъщност се преструваше. Все едно да виждаш как любимото ти нещо умира пред очите ти и да останеш безразличен. Трябваше да се разделят тук.

— А във Ватерло? — изведнъж Терез се сети за мъжа, когото беше видяла във фоайето.

— Там пристигнахме късно. Сигурно им е било трудно.

— Каръл, видях един човек — не съм много сигурна, но мисля, че го видях два пъти.

— Къде?

— Първият път беше във фоайето в хотела във Ватерло. Рано сутринта. След това мисля, че видях същия мъж в онзи ресторант с камината. Там бяхме снощи.

Каръл я накара подробно да разкаже всичко и да опише мъжа в детайли. Беше труден за описание. Но сега тя напъна мозъка си, за да изрови и последната подробност, за която можеше да се сети, даже и за цвета на обувките му. Беше странно и дори ужасяващо да отдели онова, което беше частица от въображението й, и да го свърже с действителността. Помисли си, че може би дори не казва истината. Наблюдаваше как погледът на Каръл ставаше все по-напрегнат.

— Какво мислиш? — попита Терез. Каръл въздъхна.

— Какво може да си мисли човек? Внимавай при третата ни среща.

Терез погледна към чинията си. Беше й невъзможно да яде.

— Това е свързано с Ринди, нали?

— Да — остави вилицата си, без дори да е хапнала нещо, и посегна към цигарата. — Хардж я иска изцяло за него. И може би си мисли, че с това ще успее.

— Само защото пътуваме заедно?

— Да.

— Тогава трябва да те оставя.

— Проклет да е! — тихо каза Каръл, поглеждайки към ъгъла на помещението.

Терез изчака. Всъщност какво чакаше?

— Оттук някъде мога да взема автобус, а после влак.

— Искаш ли да заминеш? — попита Каръл.

— Разбира се, че не искам. Но мисля, че така е най-добре.

— Страх ли те е?

— Страх? Не.

— Проклета да съм, ако тръгнеш. Искам да останеш с мен.

— Наистина ли?

— Да. Изяж си яйцата. Престани да се държиш глупаво. — Каръл леко се усмихна. — Да отидем ли до Рено, както си бяхме запланували?

— Където кажеш.

— Тогава да не губим време.

Малко по-късно, вече в колата, Терез отново каза:

— Все още не съм сигурна, че втория път беше същият мъж.

— Мисля, че си сигурна — каза Каръл. След това внезапно спря колата на дългия прав път. За около минута стоя мълчаливо, гледайки надолу по пътя. Погледна Терез и каза:

— Не можем да отидем до Рено. Знам едно разкошно място, на юг от Денвър.

— Денвър?

— Денвър — каза твърдо Каръл и обърна колата.