Патриша Хайсмит
Каръл (2)

Втора глава

— Тери, помниш ли онова момче Фил Макелрой, за което ти разправях? Онзи, който работи в акционерно дружество? Този същият сега е в града и каза, че след няколко седмици ще можеш да почнеш работа.

— Истинска работа? Къде?

— Някакво шоу във Вилидж. Фил иска да се видим довечера. Подробности, като дойда при теб. Ще бъда там след двайсетина минути. Сега свършвам училище.

Терез взе на бегом стълбите до стаята си. Беше започнала да се мие и сега сапунът беше засъхнал по лицето й. Погледът й се спря на оранжевата кърпа в мивката.

„Работа!“ — тихо каза на себе си. Вълшебна дума.

Облече си рокля и си сложи сребърната верижка с медальон с изображението на свети Кристофър, подарък от Ричард за рождения й ден. Среса косата си, като я навлажни малко, за да изглежда по-прибрана. После подреди няколко скици и картонени модели в килера, откъдето лесно щеше да ги извади и покаже на Фил Макелрой, ако, разбира се, той проявеше желание да ги види. Щеше да му каже, че всъщност няма много опит, и тази мисъл уби ентусиазма й. Та тя дори не беше работила и като помощник сценичен художник, ако не се брои онази двудневна работа в Монклер, но това изобщо не може да се нарече работа. Това, което имаше зад гърба си, бяха два курса по сценичен дизайн в Ню Йорк и много прочетени книги. Представи си как Фил Макелрой — емоционален и делови млад човек, какъвто вероятно е, й казва, че няма да се получи, и в гласа му ще долови явно раздразнение от това, че си е загубил времето с нея. Но се поуспокои, защото с Ричард там ударът нямаше да бъде толкова смазващ. Ричард беше напуснал сам и беше уволняван вече пет пъти, откакто го познаваше. За него най-нищожният проблем беше загубването на една работа и намирането на друга. Спомни си как преди месец я бяха уволнили от „Пеликан Прес“ и потръпна при мисълта. Те дори не бяха я забелязали и единствената причина да я уволнят според нея беше, че изследването, върху което работеше, приключи. Когато отиде при господин Нусбаум, президента, с намерение да му каже, че не е била забелязана, той реагира сякаш не знае или просто се престори, че не знае какво означава думата „забелязвам“.

„Забелязва? Какво?“ След безразличието, с което се отнесе към нея, тя изхвърча от кабинета му. На Ричард му беше лесно, живееше със семейството си и това поддържаше духа му бодър. За него беше по-лесно да спести пари. Две хиляди долара спестил, докато служел във военноморските сили, и още хиляда през следващата година. А колко ли щеше да й е нужно на нея, за да спести хиляда и петстотин долара, с които можеше да си плати членството в Комитета на младите сценични дизайнери? За две години в Ню Йорк беше спестила само около петстотин.

— Моли се за мен! — обърна се към дървената Мадона върху библиотечката. Единствената красива вещ в апартамента й беше тази дървена Мадона. Купи си я още през първия месец в Ню Йорк. Искаше й се в стаята да има по-добро местенце за нея. Грозната библиотечка не беше подходящо място. Приличаше на куп щайги, подредени една върху друга и боядисани в червено. Мечтаеше си за библиотечка от дърво в естествен цвят — гладка и лъскава.

Слезе до магазина и купи шест кутии бира и малко синьо сирене. По стълбите нагоре се сети защо всъщност беше слязла — трябваше да купи месо за вечеря. С Ричард бяха решили да вечерят вкъщи. Сега може би плановете щяха да се променят, но не искаше тя да е инициатор. Тъкмо щеше отново да слезе, когато Ричард й звънна отдолу. Натисна копчето, за да отключи входната врата.

Тичайки, Ричард изкачи стълбите и с усмивка я попита:

— Фил обади ли се?

— Не — каза тя.

— Добре. Значи ще дойде.

— Кога?

— След малко, предполагам. Сигурно няма да се застоява.

— Мислиш ли, че става въпрос за сигурна работа?

— Така поне каза Фил.

— Знаеш ли каква е пиесата?

— Нищо не знам, освен че търсят човек за декорите. И защо ти да не бъдеш този човек?

Ричард я погледна, усмихна се и каза:

— Изглеждаш чудесно. Не се притеснявай, моля те. Това е просто една малка трупа във Вилидж и ти сигурно си по-талантлива от всички тях, взети заедно.

Взе палтото му, което той беше захвърлил на стола, и го закачи в гардероба. Под него намери ролка с хартия за въглен. Вероятно я носеше от училището по изкуства.

— Днес правихте ли нещо интересно?

— Средна работа. Ще поработя върху това вкъщи — небрежно й отговори той. — Днес ни позира онази червенокосата. Много ми допада като модел.

Терез искаше да погледне скицата, но сметна, че едва ли Ричард я одобрява. Някои от ранните му работи бяха добри. Например фарът в черно-сини тонове, който висеше над леглото й. Беше го рисувал, докато е служил в армията, един от първите му опити. Определено обаче не го биваше да рисува хора и Терез се съмняваше, че изобщо някога ще има успех в това. На едното коляно върху кафеникавите памучни панталони имаше петно от въглен. Под ризата на червено-черни карета носеше друга риза, а на краката си, приличащи на безформени мечи лапи — мокасини от еленова кожа. Имаше вид на дървар или пък на професионален спортист. Повече обаче си го представяше с брадва, отколкото с четка. Виждала го беше веднъж с брадва, сечеше дърва на съседи в Бруклин. Ако не докажеше на родителите си, че има напредък в рисуването, вероятно това лято щеше да се включи в бизнеса с бутилиране на газ на баща си. Сигурно щеше да поеме ръководството на новия филиал в Лонг Айлънд по негово настояване.

— Тази събота ще бъдеш ли зает? — попита го, като все още се страхуваше да говори за работата.

— Надявам се не. Ти свободна ли си? — Сети се, че е заета.

— Свободна съм в петък — смирено каза тя. — В събота ще работя до късно.

Ричард се усмихна.

— Това е заговор.

Хвана ръцете й и ги притегли към кръста си, приключил вече с неспокойното шарене из стаята.

— А в неделя? Родителите ми те канят на вечеря. Няма да стоим там дълго. Мога да взема назаем един камион и ще се поразходим някъде следобед.

— Добре.

Харесваха й разходките с кола и знаеше, че и на Ричард му харесват. Харесваше й да бъдат свободни, да ходят където си поискат, сякаш носени върху крилата на пеперуди. Освободи Ричард от прегръдката си. Чувстваше се неловко и глупаво, сякаш беше обхванала ствола на дърво — това усещаше, като прегръщаше Ричард.

— Бях купила пържоли за тази вечер, но в магазина ми ги откраднаха.

— Откраднаха? Къде ги беше оставила?

— На рафта, където си държим чантите. Ние, наетите за Коледа, нямаме шкафчета.

Сега, като го каза, се усмихна, но следобед като разбра, че месото е изчезнало, й се доплака. Вълци, помисли си, глутница вълци, да откраднат една тъпа торбичка с месо само защото беше храна, при това безплатна. Попита всички продавачки дали не са я виждали, но всички до една отрекоха. „Внасянето на месо в магазина не е разрешено“ — възмутено каза госпожа Хендриксън. Но какво друго можеше да направи, като всички месарски магазини затварят в шест?

Ричард се излегна на дивана. Устата му беше малка, но добре очертана и от едната страна беше провиснала надолу, като придаваше на изражението му неяснота. Изражение, в което понякога се четеше добро настроение, друг път — мъка, противоречие, което неизразителните му, откровени сини очи не можеха да премахнат. Каза бавно и с явна ирония:

— Иди в бюрото за загубени вещи. Кажи, че си загубила половин килограм говежди пържоли. Отговарят на името „кюфте“.

Терез се усмихна, вперила поглед в кухненските рафтовете.

— Какво мислиш ми каза госпожа Хендриксън — точно същото. Да отида в бюрото за загубени вещи.

Ричард се изсмя гръмко и стана.

— Имаме една консерва с царевица и маруля за салата. Хляб и масло. Да сляза ли да купя свински котлети?

Ричард протегна дългата си ръка над рамото й и взе квадратния черен хляб от рафта.

— На това ли му викаш хляб? Това е плесен. Погледни, син като задник на маймуна. Защо не си изяждаш хляба, докато е пресен?

— Използвам го като фенер в тъмното. Но щом не ти харесва…

Взе хляба от ръцете му и го пусна в кофата за боклук.

— Не този хляб имах предвид.

— А кой?

Входният звънец изпищя точно до хладилника и тя скочи да натисне копчето.

— Това са те — каза Ричард.

И двамата бяха млади. Ричард ги представи като Фил Макелрой и брат му Дани. Фил не беше това, което Терез очакваше. Нямаше вид на делови, сериозен човек, нито пък на особено интелигентен. Почти не я погледна, докато се запознаваха.

Дани стоеше с палтото в ръката си. Терез го взе, за да го закачи. Не намери обаче свободна закачалка, той си го взе обратно и го захвърли върху един стол. Част от палтото се изхлузи на пода. Беше старо, с поло яка. Терез поднесе бирата, сиренето и солените бисквитки, като през цялото време се надяваше в разговора на Фил и Ричард да стане въпрос за работата. Те говореха за неща, които им се бяха случили, откакто за последен път се бяха видели в Кингстън, Ню Йорк. Миналото лято за около две седмици Ричард беше работил върху някакви стенописи в крайпътно заведение в Кингстън, където пък Фил беше сервитьор.

— Ти също ли се занимаваш с театрално изкуство? — попита го Терез.

— Не — беше отговорът. Изглеждаше срамежлив или може би просто му беше скучно и чакаше с нетърпение да си тръгнат. Беше по-възрастен от Фил и малко по-набит. Тъмнокафявите му очи замислено оглеждаха стаята.

— Засега имат само режисьор и трима актьори — каза Фил на Ричард, като се облегна на канапето. — Режисьорът е едно момче, с което работех във Филаделфия — Реймънд Коритес. Щом като аз те препоръчвам, може да считаш, че работата е сигурна — каза, поглеждайки към Терез. — Обеща на мен да ми даде ролята на втория брат. Пиесата се казва „Малък дъжд“.

— Комедия ли е? — попита Терез.

— Да, в три действия. Досега правила ли си сама декори?

— Колко сцени ще има? — попита Ричард тъкмо когато тя се готвеше да отговори.

— Най-много две или може би даже само една. Джорджия Халоран ще играе главната роля. Гледа ли постановката по Сартр, която поставиха миналата есен? Тя играеше там.

— Джорджия ли? — усмихна се Ричард. — Какво става с нея и Руди?

С разочарование Терез слушаше разговора, който сега се завъртя около Джорджия, Руди и други, които не познаваше. Джорджия е може би едно от момичетата, с които Ричард е имал връзка, предположи Терез. Веднъж беше споменал, че е имал пет момичета преди нея. Не помнеше имената, в главата й се въртеше само едно — Силия.

— Това ти ли си го правила? — попита я Дани, сочейки към картонения модел, който висеше на стената, и когато тя кимна, той стана, за да го види отблизо.

Сега Ричард и Фил говореха за някакъв, който дължеше пари на Ричард. Фил каза, че видял въпросния снощи в бара „Сан Ремо“. С издълженото си лице и късо подрязаната си коса Фил приличаше на грък, докато същите тези черти придаваха на брат му вид на индианец. Начинът, по който Фил говореше обаче, тотално разбиваше илюзията за прилика с грък. Маниерът му на говорене беше като на хората, които посещаваха баровете във Вилидж — младежи, които искаха да бъдат писатели или актьори, но всъщност нищо не правеха.

— Хубаво е — каза Дани, като надничаше зад една от малките окачени фигурки.

— Това е за „Петрушка“. Приказната сцена — каза Терез и се замисли дали Дани изобщо познава балета. Той сигурно е адвокат, помисли си, или пък лекар. По пръстите му имаше жълтеникави петна, но не като от никотин.

Ричард спомена, че е гладен, Фил се присъедини, но нито един от тях не посягаше към сиренето на масата.

— Трябва да сме там след половин час — каза за втори път Дани.

Малко по-късно всички бяха на крака и си обличаха палтата.

— Хайде да хапнем навън, Тери — каза Ричард. — Какво ще кажеш за онова чешко заведение на втора улица?

— Добре — каза тя, опитвайки се да бъде любезна. Това беше краят на срещата, а нищо конкретно не беше казано. Искаше да се обърне към Фил с основния въпрос, но не го направи.

Когато излязоха на улицата, тръгнаха в посока към центъра, вместо в обратната. Ричард вървеше редом с Фил и само от време на време се обръщаше, сякаш да се увери, че тя все още е с тях. Дани й подаваше ръка на бордюрите и опасните хлъзгави места — остатъци от снега, паднал преди три седмици.

— Лекар ли си? — Терез попита Дани.

— Физик — отговори той. — Следвам в „Ню Йорк Юнивърсити“ — добави с усмивка и разговорът замря за известно време.

После той започна:

— Физиката е много далеч от сценичните декори, нали? — Тя кимна.

— Да, наистина.

Искаше да го попита дали работи върху нещо, свързано с атомната бомба, но после се отказа — имаше ли значение изобщо?

— Знаеш ли къде отиваме? — попита го. Той се усмихна широко, показвайки квадратните си бели зъби.

— Да. Към метрото. Но Фил иска първо да хапне нещо.

Вървяха надолу по Трето авеню. Ричард обясняваше на Фил как ще отидат с Тери в Европа следващото лято. Терез почувства, че върви зад него като някакъв придатък. Естествено беше Фил и Дани да си помислят, че му е гадже. Тя обаче не му беше гадже и Ричард не можеше да бъде сигурен, че тя ще отиде с него в Европа. Вероятно отношенията между тях двамата бяха странни и кой ли би повярвал? От това, което беше видяла в Ню Йорк, разбра, че всеки спи с всеки, дори да са излизали заедно само веднъж или два пъти. И двамата, с които беше ходила, преди да срещне Ричард — Анджело и Хари, я оставиха, когато разбраха, че тя нямаше желание да спи с тях. Беше пробвала с Ричард три-четири пъти за времето, откакто се познаваха, но нищо не се получи. Той беше готов да изчака, докато тя го заобича. Ричард искаше да се ожени за нея и казваше, че тя е първото момиче, на което е правил подобно предложение. Терез знаеше, че той отново ще й предложи брак, преди да заминат за Европа, но тя не го обичаше достатъчно, за да се омъжи за него. И все пак той щеше да й даде голяма част от парите за пътуването, помисли си и я обзе познато чувство за вина. Тогава образът на госпожа Семко, майката на Ричард, изплува пред нея. Жената се усмихваше одобрително, давайки благословията си за брака им. Тук Терез неволно поклати глава.

— Какво има? — попита я Дани.

— Нищо.

— Студено ли ти е?

— Не. Съвсем не.

Все пак той придърпа ръката й по-близо до себе си. Студено й беше и общо взето се чувстваше нещастна. Знаеше, че е заради наполовина висящата, наполовина зациментирана връзка с Ричард. Напоследък все по-често се виждаха, но това не ги сближаваше повече. Тя все още не го обичаше, а вече се познаваха от десет месеца, може би никога нямаше да го заобича. Едно обаче беше сигурно — предпочиташе го пред всички останали мъже, които познаваше. Понякога даже си мислеше, че го обича — сутрин, като се събуждаше и поглеждаше тъпо към тавана, внезапно се сещаше за него: че съществува, че го познава, представяше си лицето му, сияещо от любов към нея, чувство, породено от някакъв неин жест на обич. Всичко това тя усещаше преди сияещата празнота да се измести от усещането за време, от нещата, които трябваше да прави и от същността на човешкия живот. Чувството, което изпитваше към Ричард, нямаше нищо общо с това, което бе чела за любовта. Любовта е нещо като блажена лудост. Ричард всъщност също не беше блажено луд по нея.

— Казва се Сен-Жермен де Пре! — изкрещя Фил, ръкомахайки. — Ще ти дам няколко адреса, преди да тръгнете. Колко време ще останете там?

Камион с тракащи и удрящи се една в друга вериги спря пред тях и Терез не можа да чуе отговора на Ричард. Фил влезе в заведението „Райкер“ на ъгъла с Петдесет и трета улица.

— Няма да ядем тук. Фил просто искаше да се отбие за малко.

Ричард стисна рамото й, когато влязоха вътре.

— Хубав ден, нали, Тери? Не мислиш ли? Твоята първа истинска работа.

Гласът на Ричард звучеше убедително и Терез направи усилие да оцени важността на момента. Но дори не успя да достигне онова усещане за сигурност, което я обзе, докато наблюдаваше оранжевата кърпа в мивката, когато Ричард й се обади. Тя се облегна на стола до този, на който седеше Фил, а Ричард застана до нея и продължи да разговаря с Фил. Ослепителната бяла светлина върху белите плочки по стените и пода изглеждаше по-ярка и от слънцето, защото тук не падаха никакви сенки. Можеше да види всеки черен косъм по веждите на Фил и всички по-гладки и по-груби места по лулата на Дани, която той държеше незапалена. Виждаше всички детайли от ръката на Ричард, която отпуснато висеше, показвайки се изпод ръкава на палтото му. Отново осъзна колко несъвместими бяха ръцете му с гъвкавото, високо и слабо тяло. Ръцете му бяха големи, дори пълни, и се движеха някак сляпо и механично, когато например вземаха солницата или пък хващаха дръжката на куфар. Или когато я галеха по косата, добави към мислите си тя. Дланите му бяха изключително меки, като на момиче, и леко влажни. Най-лошото обаче беше, че той обикновено пропускаше да почисти ноктите си, дори когато си направеше труда да се облече по-официално. На няколко пъти Терез му беше намекнала за това, но сега вече чувстваше, че всичко, което каже, може да го раздразни.

Дани я гледаше. За минута срещна замисления му поглед, после отново наведе глава. Внезапно я озари мисълта, че не може да си възвърне предишното усещане, защото не вярваше, че с препоръката на Фил Макелрой ще може да получи работата.

— Притесняваш ли се за работата? — Дани сега стоеше до нея.

— Не.

— Това е добре. Фил може да ти даде някой и друг съвет.

Пъхна лулата между устните си и тя очакваше, че ще каже още нещо, но той се обърна на другата страна.

От време на време даваше ухо на разговора между Фил и Ричард. Сега говореха за корабни резервации.

Дани каза:

— Между другото, театър „Блек Кет“ е само на няколко преки от улица „Мортън“, където живея, Фил също е при мен. Някой път ела да обядваме заедно.

— Благодаря, с удоволствие.

Вероятно нямаше да й достави удоволствие, помисли си, но все пак беше мило от негова страна да я покани.

— Какво мислиш, Тери? — попита я Ричард. — Как ти се струва — да заминем за Европа през март? По-добре ще е да отидем по-раничко, отколкото да изчакаме тълпите да се втурнат натам.

— Март е добре — каза тя.

— Няма какво да ни спре, нали? Няма значение за мен дали ще завърша зимния семестър, или не.

— Не, няма какво да ни спре.

Беше лесно да се каже. Беше лесно да повярваш на всичко това и също толкова лесно да не повярваш. Но ако беше истина, ако работата й е сигурна, ако пиесата е успешна, тя можеше да замине за Европа с поне едно постижение зад гърба си. Терез се протегна и хвана ръката на Ричард. Плъзна пръстите си надолу към неговите. Ричард се изненада от този изблик на нежност и спря по средата на изречението.

На следващия ден следобед Терез се обади на номера на Уоткинс, който Фил й беше дал. Момиче, чийто глас звучеше много делово, вдигна телефона. Каза, че господин Кортес не е там, но Фил Макелрой им казал за нея. Ще получи работата и ще започне на двайсет и осми декември със заплата петдесет долара седмично. Преди това може да намине, за да покаже на господин Кортес някои от своите работи, ако, разбира се, иска, но това в никакъв случай не е задължително, тъй като Фил Макелрой я препоръчал горещо.

Терез се обади на Фил, за да му благодари, но никой не вдигна телефона. Написа му бележка.